До вчера баба е разказвала приказки, а днес трудно намира думите. Дядо е водел внучето за ръка, а сега се движи бавно и несигурно. За едно малко дете подобна промяна може да бъде объркваща и дори плашеща.

Психолозите съветват да не крием случилото се. Клиничният психолог проф. Луиз Далтън от Оксфорд подчертава, че когато на децата липсва обяснение, те често сами запълват празнините и представите им могат да бъдат по-страшни от реалността.

Добре е да говорим просто: „Дядо получи инсулт. Част от мозъка му е пострадала и затова сега му е по-трудно да говори и да се движи. Лекарите му помагат да стане по-добре.“ Не са нужни сложни медицински подробности. Детето има нужда най-вече от честност, спокойствие и отговори на собствените си въпроси. Американският психолог д-р Кларк Голдстийн препоръчва да не даваме обещания, които не можем да гарантираме, и спокойно да казваме „Не знам“, когато бъдещето е неясно.

Важно е детето да разбере и нещо друго: промяната в речта или поведението не означава, че баба или дядо са спрели да го обичат. Инсултът може да промени речта, движенията, емоциите и поведението. Но при афазия човекът не губи интелигентността си – просто му е трудно да използва езика.

Затова научете детето да говори бавно, с кратки изречения, да задава по един въпрос и да изчаква отговора, без да довършва вместо баба или дядо. Рисунката, прегръдката, снимката или просто тихото присъствие също са общуване. Детето може да помага, но не бива да се превръща в болногледач. Най-важната му роля остава тази на внуче.

По материали на Асоциацията за инсулт и афазия и международни експертни източници