Брой 137 · 2026 Интервю на броя
Да ти се живее
Зад впечатляващата професионална биография на актьора Христо Мутафчиев стои и една дълбоко лична история – за тежкия инсулт, за трудното завръщане към сцената и за малките победи по пътя на възстановяването. История за силата да се изправиш отново, за ината да продължиш и най-вече – за желанието да живееш.
Христо Мутафчиев е сред ярките и разпознаваеми лица на българския театър и кино. Роден в Карлово, той завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Надежда Сейкова и Илия Добрев. Професионалният му път преминава през сцените на Пловдивския драматичен театър, Малък градски театър „Зад канала“ и Народния театър „Иван Вазов“, където създава редица запомнящи се образи.
Познат е на публиката и от множество филмови и телевизионни роли. Сред популярните продукции с негово участие са сериалите „Дунав мост“, „Клиника на III етаж“ и „Огледалото на дявола“, както и филмите „Пансион за кучета“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на режисьора Стефан Командарев. Участва и в различни телевизионни формати, а през 2014 г. е член на журито в българското издание на „Dancing Stars“. Талантът му е отличаван с престижни театрални награди, сред които Наградата на Съюза на артистите в България за най-много главни роли през сезона, общо пет.
От 2005 г. Христо Мутафчиев е председател на Съюза на артистите в България и активно защитава интересите на сектора на сценичните изкуства. През 2014 г. е и член на Обществения съвет към министъра на културата.
На 41 години получава инсулт. Това се случва на 26 октомври 2010 г. в Поморие, по време на снимки на филма „Миграцията на паламуда“. Инсултът е тежък, хеморагичен, след което той е транспортиран в София и опериран.
В този брой на BETTY „Моята аптека“, посветен на инсулта, Христо Мутафчиев говори откровено за едни от най-трудните и лични моменти в живота си с надеждата неговата история да даде кураж на други, които преминават през подобно изпитание.
Как си спомняте деня, в който животът Ви се промени за секунди?
Денят ми беше същият като всеки ден. Не съм влязъл в него с усещането, че ще ми се промени животът. Спомням си го в детайли – всичко, което ми се случи. Всъщност, това че животът ми се е променил, го разбрах месеци по-късно, когато се събудих в леглото, вече в клиниката „Свети Наум“ на Четвърти километър, където трябваше да се възстановявам с рехабилитация.
Имаше ли предупредителни знаци, нещо, на което не обърнахте внимание?
Имало е много предупредителни знаци. То е като карането на кола. Когато карам кола, защото много обичам да карам кола и познавам пътя, гледам само напред и не гледам в арматурното табло, където е километражът, лампичките за масло, филтри, спирачки и така нататък. Гледам напред и предусещам всеки момент, в кой завой съм, с каква скорост трябва да вляза. То е вътрешно усещане. И така, когато са светнали тези лампички, аз не съм ги видял, защото пътят пред мен е бил по-важен. Какво значи това? Болеше ме глава, отзад, в тила, но си мислех, че е от количеството изпито предишната вечер. Изпивам два аналгина, минава и продължавам. А то е било кръвното налягане, което е думкало, думкало, думкало, докато в един момент просто е избило. Толкова. Значи: да гледаме и „лампичките“, да си мерим кръвното при най-малкото усещане на дискомфорт.
Бил сте в кома?
Бил съм в принудителна кома няколко дни, за да могат да ми регулират кръвното и да ми пробват необходимите лекарства. Всички питат какво е да си в кома. Аз не приемам хората, които разказват „видях светлина, беше много хубаво, светло и спокойно“ – за мен това е за сензитивни хора, които наистина могат да видят светлина, или за такива, които си измислят, за да звучат интересно. Само си спомням, че съм видял някъде баба ми, майката на баща ми. Тя правеше много хубава торта, когато бях дете – с шест блата, много сиропирана, чудна торта. Беше известна с нея в Карлово. И някъде съм я видял, защото когато излязох от комата и майка ми беше при мен, я попитах: „Мамо, кажи на Зорка (баба ми) да ми направи торта, че ми се дояде.“ А тя ми каза: „Зорка почина преди 4 години.“
Как реагирахте на диагнозата?
Първо, като се събудих, въобще не знаех каква е диагнозата – просто никой не ми беше казал диагноза. Гледах се лежащ в едно легло. И първото нещо, което казах на съпругата ми, когато беше до леглото до мен, беше: „Коя дата сме?“ Тя каза: „26-ти.“ Казах: „Аз трябва на 27-ми да съм във Варна, имам концерт с БТР.“ Тя каза: „Какъв концерт? Ти си с инсулт, в легло, в София, в болница.“ Викам: „Ще отида, как!“ „Ти не можеш да се движиш.“ „Нищо, аз ще отида дотам, ще ме качат в инвалидна количка, и на сцената ще изляза с инвалидна количка, и пак ще пея песните, които имам да пея на концерта.“
Това ли беше моментът, в който си казахте: ще се върна на сцената?
Да, точно този момент, веднага! Но всъщност това, което ме вдигна, беше егото ми. Спомням си една ситуация, в която бях, след операцията на главата вече, в „Св. Иван Рилски“. Бях с памперси, бях се изцапал целият, и една санитарка – солидна, мощна жена – ме хвана за кръста, за врата, обърна ме в леглото, после ме обърна обратно, смени памперса, и тази картина не можах да понеса. Просто страшно ме разтърси отвътре. И си казах: няма да позволя това да е така цял живот. Ще се изправя и ще се махна оттук!
Кои бяха малките крачки по пътя на възстановяването?
Всеки ден имаше малки победи. Дълго се борих и се изнервях от тези малки крачки, много дълго. Слава Богу, попаднах на много добри рехабилитатори в „Св. Наум“, начело с д-р Емил Милушев, прекрасен човек с уникално чувство за хумор. И покрай него бяха една група млади рехабилитатори – Петър Колев, Калин Бошев и други, с които станахме много близки приятели. Те ме научиха, с практика и с много разговори, че малките крачки са по-важни от голямата крачка. Че това, че съм си помръднал само крака дори е голяма победа.
Малките крачки са по-важни от голямата крачка.
Христо Мутафчиев
На третия месец проходих, малко преди Коледа. Докторът ме видя в коридора и каза: „Ти си страшен инат.“ Каза ми, че хората с моя инсулт обикновено умират, или в края на седмия месец едва помръдват пръстите на крака си, а аз на третия вече ходех. Каза: „Много ми е чудно, много ти се иска да ходиш.“
Най-важното в темата за възстановяването е да ти се живее. Баба ми на село му викаше „вътък“, живец. Пък аз го харесвам този живот навън и искам да го живея.
Може би извадихте късмет?
Знаете ли какво е късмет? Когато шансът срещне професионализма – тогава можеш да го наречеш късмет.
След това, което преживяхте, промениха ли се приоритетите Ви?
Приоритетите не се променят, променя се гледната точка. Както преди, така и сега, за мен най-важното нещо е театърът и семейството. А сега, след тази случка, е семейството и театърът – фокусът е изместен повече към дома, към близките ми, към хората, които обичам.
Кои са най-важните проблеми, по които работите в момента като председател на Съюза на артистите в България?
През годините, в които работя това – а те не са малко – мога смело да кажа, че съм „сменил“ 17 министри на културата. Не аз съм ги сменял, разбира се, сменили са се през този период. И с всеки министър трябва да започваш отначало. Но не това е най-страшното. Най-страшното е, че се влачат проблеми от 2003–2005 г., които нарастват като снежна топка и докато не се блъснат в някоя стена и не се разбият, няма да имат решение. Продуцентите продължават да си мислят, че сме в 2003 г., когато снимачен ден е струвал 200 лева, и го правят нарочно, за да могат да се „докарат“ пред големите възложители – телевизиите – и да им приемат проекта. За жалост, няма правителство, което да покаже ясна стратегия и визия за това как искаме да видим българското изкуство, българската култура през 2030–2050 година. Всички мислим само за бюджета, за краткия хоризонт. Но аз не се отказвам, защото съм много инат.
Вашето послание към читателите?
Може да прозвучи цинично, но – ако обичате живота, просто го живейте. Ако не ви се живее, останете си вкъщи.
