Текст: Антоанета Новакова, фамилен психотерапевт, педагог

Всяка загуба, била тя малка или голяма, означава само едно – промяна. Означава, че нещо в живота ни вече няма да бъде същото, така както сме свикнали.

Животът ни носи всякакви преживявания, някои добри, някои не толкова. Често ни носи болка и загуба. Преживяването на загуба ни раздвижва, понякога ни разтърсва из основи, поставя въпроси, кара ни да преосмислим живота си. Много мъчителни са загубите при раздяла, заминаване, сериозна промяна – при травматични преживявания, сериозно заболяване, остаряване, напускане на работа, местоживеене, напускане на семейството от порасналите деца и т.н. Най-тежката загуба е преживяването на смърт на близък човек.

Темата за смъртта е трудна, често е избягвана, превърната в тема табу, защото ни напомня, че всичко е преходно, че има нещо, от което не можем да избягаме. Тази тема докосва най-дълбоките ни страхове.

Всъщност човек има опитност само с емоционалните последствия от смъртта, но не и със самата смърт. Объркващо е, когато се убеждаваме, подкрепени от думи на близки и приятели, че починалият е добре, а ние сме безутешни и страдаме заради липсата му. Всъщност не знаем как се чувства той или тя.

Епикур казва: „Смъртта не ни притеснява, тъй като, докато сме живи, нея я няма. Когато пък дойде, ние вече не сме живи“. Обаче да го прочетеш и разбереш е едно, а да го преживееш – съвсем друго.

Когато преживяваме загуба, все ще се намери някой, който да ни „успокои“ с думите: „животът продължава“, „и това ще мине“, „не плачи, не се разстройвай“, „нищо не може да се направи, не го мисли повече“ и все клишета като тези.

Това ни най-малко не успокоява, а само засилва безнадеждността и болката. Здравословният начин за справяне с преживявания като това е скръбта. Всички бозайници скърбят, а ние, хората, сме способни на това от ранна детска възраст. Често се стремим да избягаме от този процес, защото е свързан с тежки преживявания – плачем, крещим, чувстваме се зле, а след това – още по-зле. Сигурни сме, че никога нищо няма да се промени. Да скърбиш означава да вървиш по болезнения път на тъгата, страха и гнева.

Учили са ни, че трябва да се борим, да не се предаваме и да победим. Но в живота не се случва така. Колкото и твърдо да съм решена да върна партньора си, ако той не иска, нищо не мога да направя. И ето налага се да се изправя срещу безсилието и да го приема, защото само така мога да направя връзка със себе си и с другите, да се предам и да поискам помощ. Дали ще се обърнем към специалист, с когото да разговаряме и на когото да споделим чувствата си, или ще потърсим опора в близките и приятелите си, най-важното е да намерим своя собствен начин да преодолеем скръбта, за да продължим нататък.

Важно е да знаем, че мъжете и жените преживяват по различен начин мъката. Жените плачат, мъжете действат. В миналото в културата и битието на хората са били вплетени вярванията и ритуалите около всяко събитие. Ритуалите имат функцията да създават сигурност и да нормират поведението ни в необичайни или нови ситуации, които по правило предизвикват силно напрежение и стрес. Особено около такова голямо и значимо събитие като смъртта. Сега сме обречени да преминем през това сами, често пъти отделени от близките си, в самота и страх в болничната стая. Ритуалите, които се извършват в момента и след смъртта, са поверени на траурни агенции, които обикновено са добре подготвени и са в помощ по отношение на бюрократичните детайли. Но често емоциите ни остават незачетени.

Ето няколко идеи какво може да се направи:

  • Да не се опитваме да бягаме от болката, а да си дадем време да останем насаме с нея.
  • Да си дадем сметка каква е била ролята на човека, с когото се разделяме. Това ще ни даде възможност да подредим живота си наново, отговаряйки на въпросите: Какво ми липсва най-много? Какво мога да направя по въпроса?
  • Да дадем възможност на приятелите ни да бъдат до нас не само заради нас, а и заради тях самите.
  • Да говорим за преживяванията си с хора, които имат време да ни изслушат и сили да ни разберат. Това не е еднократен процес. Преживяването на болката може да отнеме много време и е много важно човек да не се чувства сам в това.
  • Да напишем писмо до този, който сме загубили, което не е необходимо да бъде изпратено дори.
  • Да си водим дневник, описвайки преживяванията си.
  • Приемайки, че светът става друг, да оставим място за нещо ново в живота си или пък да довършим отдавна отлагани проекти.
  • Да си осигурим положителни емоции, правейки приятни за нас неща.

Ако искаме да се освободим от болката, не е добре да бягаме от нея. Ако се опитваме да я притъпим, само ще удължим или блокираме процеса на раздяла. Болката означава, че връзката ни с човека, когото губим, е все още жива и от голямо значение за нас. Означава също, че тази връзка се къса. Няма как да не боли.

Но имаме възможност да направим нещо ново, да намерим смисъл, да продължим нататък. Целта не е да изтрием човека или събитието, причинило ни болезнени преживявания, защото така ще лишим себе си от хубавото, което сме имали. Идеята е да намерим ново място за този човек или събитие, такова, което няма да пречи на бъдещите ни отношения и живот.

Смята се, че скръбта приключва тогава, когато можем да мислим за раздялата без болка. Скръбта завършва, когато повече нямаме нужда всеки ден да извикваме в съзнанието си образа на загубата. Друг белег е способността да се инвестира в нови взаимоотношения.