Текст: Олга Георгиева

Преживяваме преломен момент. Недоверието в световните институции и в управлението на държавата, огромните несправедливости, крахът и дехуманизирането на здравната ни система, постоянната несигурност за утрешния ден, климатичните промени, страхът и преживяването на тежките здравни и икономически последствия от вируса са твърде много стресови фактори.

С този въпрос се обръщаме към психотерапевта Валентина Маринова, която практикува в различен социален и клиничен контекст повече от 15 години. През 2018 г. тя подема инициатива онкоболни и техните близки да получават безплатна терапевтична помощ.

Валентина завършва „психология“ със специализация по „клинична психология“ и „психология на развитието“ през 1997 г. в СУ „Св. Климент Охридски“, а през 2002 г. – „системна и фамилна психотерапия“ към Психосоциален институт за семейството към Психотерапевтичен институт по социална екология на личността.

Интересите ú в последните години са в областта на психосоматиката, кризите в семейството и влиянието и отражението на обществените явления върху психоемоционалното развитие на личността и човешките групи.

Автор е на много материали в областта на психичното здраве, в момента работи в Институт по системна психотерапия и в Национален център по обществено здраве и анализи, Дирекция психично здраве и превенция на зависимостите. Вписана е в Регистъра на психотерапевтите в България.

Световната зравна криза от COVID-19 показа изключително болезнено тоталната криза в българското здравеопазване, която не е от вчера. Тя разкри ясно проблемите във всички области на обществото. Какви изводи направихте като психотерапевт?

Има огромна нужда от психотерапевти в системата на здравеопазването. Компетентни и мотивирани хора, с достойно заплащане, които да са помощници на пациентите и на техните лекари в процеса на лечение и възстановяване. Имаме много незадоволителна култура като общество за психичното здраве. Все още е срамно да се търси помощ.

Робуваме на суеверия и мистификации. Психотерапията трябва да е здравна услуга като останалите клонове на здравеопазването и да бъде поне частично достъпна за широк кръг пациенти. След като започна кризата с епидемията, се създадоха няколко екипа към различни професионални общности, които предоставиха възможност за безплатно консултиране на пострадали.

Имаше много дискусии, създадоха се информационни материали с много добро качество, препоръки към хората как да се справят с нарастващия стрес. Мисля, че имаше много примери за това как хората успяват да се мобилизират, да извадят най-доброто от себе си пред лицето на тази нова опасност.

Как е възможно България да е толкова изостанала по отношение на психичната грижа за най-уязвимите пациенти?

В нашата система на здравеопазване драматично липсва отношението към пациентите като към личност, която страда и се намира в уязвим момент. И това често компрометира самото лечение и усилията, и компетентността на медиците.

Работила съм с клиенти, които се лекуват от онкологично заболяване в чужбина. Там не се прави нещо много по-различно като протокол към заболяването. Разликата обаче е в това, че с пациентите се говори, те знаят какво предстои, имат телефон, на който денонощно могат да потърсят помощ при нов симптом или неразположение. Усещането е, че специалистите знаят какво правят и че има екип, който разпознава твоя случай сред стотиците папки и документи.

Т.е. ти си личност, която има значение. Много от заболяванията протичат сложно и непредвидимо, допускат се грешки навсякъде. Но пациентите са много по-спокойни, че за тях се прави най-доброто, че няма да бъдат неглижирани. В здравната система има психолози и психотерапевти, които помагат и на пациентите, и на екипите, които работят и ежедневно губят хора, въпреки продължителните си усилия.

Има групи за помощ на медицински персонал, който работи с тежко болни пациенти. Нашето здравеопазване е дехуманизирано, не от това, че тук работят безчовечни лекари, които не се интересуват от пациентите си. Не. Хората са еднакви почти навсякъде. Проблемът е, че всички ние работим в системи, които са поставили благото на институцията преди това на хората. И страдат и пациентите, и медиците.

И с цената на неимоверни усилия всъщност успяваме да изпълняваме професионалния си дълг. „Как е възможно това?” – въпрос, който изисква отделен разговор. Възможно е там, където има разпад на ценности, загуба на смисъл и отчуждаване от принадлежността към общността.

Според Вашите наблюдения какви симптоми отключи пандемията при българите?

Като всички останали страни и тук се повиши неимоверно тревожността, усещането за загуба, страха от смъртта, на което всеки реагира по своя си начин. Имаме проблем на ниво система. Кризата е видима навсякъде, включително в страни с традиции и в здравеопазването, и в демокрацията.

Поколенията преди нас са преминали през огромни изпитания, да не забравяме това. Според мен в ситуация на такава повсеместна криза е важно намирането на индивидуалния смисъл. Как искам да живея, как да продължа, какво да оставя след себе си? Без въпроса за смисъла ще продължаваме по инерция.

Кризата е състояние, при което за момента няма решение на голямото ниво. В България живеем в чудовищно корумпирана среда, в която всички значими публични ресурси са приватизирани от напълно загубила легитимността си власт. В такъв момент е важно да се обърнем към личния си, собствен смисъл.

Когато външната среда не служи за стимул, за вдъхновение, да го потърсим в най-непосредственото си битие – аз и тези, които обичам, и обикновените неща наоколо. Последствията от конкретно тази здравна и обществена криза още не са толкова видими. В криза хората основно оцеляват. Когато кризата отмине, нейните ефекти стават видими.

Какви основни съвети за запазване на разума и психиката бихте дали на нашите читатели?

Баналните неща – връзката с близките хора и занимания, които зареждат и имат творчески и експериментаторски дух. Често казвам на клиентите си, че не е нужно да променяш кой знае какво в ежедневието си, достатъчно е повече да се връщаме към усещането си за авторство.

Ние всички сме творци. И тази творческа сила и любовта към живота е помагала да се мине през много изпитания. И сега ще бъде така. В този смисъл аз съм оптимистично настроена. Важно е да си дадем сметка, че това, което се случва в момента, ще свърши. Кризите имат начало и край.