Текст: Олга Георгиева

Д-р Георги Карамитев работи като лекар на първа линия в борбата с коронавируса в Англия, когато пандемията започва. Обръщаме се към него, за да ви предоставим едно обективно мнение, когато българските медици и цялото ни общество са разделени на две.

Д-р Георги Карамитев завършва своето медицинско образование в Медицински университет Пловдив. Още като студент участва в програми за обмен на студенти, където е и първият му досег с чуждестранната медицина. Владее отлично английски и италиански език. Работил е в сферата на спешната медицина, АГ, онкогинекология и интервенционална радиология в различни болници в България, Италия и Англия.

В момента интересите му са свързани с миниинвазивните и интервенционалните процедури в диагностиката и лечението на рака на гърдата. Член е на British Society of Breast Radiology.

Д-р Карамитев, как избрахте медицината за свой път?

Това да избера медицината бе изцяло съзнателно решение. Още от малък се впечатлявах от хората с бели престилки, които за мен бяха като от друга планета. Забавен факт е, че сериалът „Спешно отделение“, който гледах като малък, ме впечатли много и окончателно бях решил, че искам да стана лекар. Наскоро дори се запознах с една от актрисите в сериала, която бе пациент в болница, където работих, и ѝ разказах тази история. много се смя.

Още като студент сте били в различни чуждестранни болници. Какви бяха първите Ви впечатления и какви сравнения направихте?

Винаги ми е било интересно как се работи и лекува в Европа. Едно от нещата, които ми направиха първо впечатление, е, че българските лекари сме много подготвени и по нищо не отстъпваме на своите чуждестранни колеги. Друго мое впечатление бяха условията на труд и заплащането, които в България няма нужда дори да коментираме.

Вие сте лекар на първа линия в ливърпулска болница от самото начало на пандемията с COVID-19. Какви са истините и митовете за новия вирус?

Да, така е, бях сред първите лекари, които започнахме борбата с вируса в Англия. Tова да бъда на първа линия бе мое лично решение. В самото начало положението беше много тежко. Нямаше достатъчно лекари и сестри (аз самият имах 15 пациенти), не достигаха лични предпазни средства, нямаше утвърдени протоколи за лечение на инфекцията, не достигаха тестове за COVID-19.

Ливърпул беше един от най-засегнатите градове. Интересен факт е, че голяма вина за заразата с COVID-19 имаше мачът от Шампионската лига между „Атлетико Мадрид“ и „Ливърпул“ на 11-ти март. Смята се, че около 3000 фенове на „Атлетико“ са основен виновник за рязкото увеличение на COVID-19 случаите в „Ливърпул“. По подобен начин стана масово заразяване и на мачовете на „Аталанта“ в Бергамо.

Това го потвърдиха мои колеги и приятели от Бергамо, с които постоянно се чуваме. Истините и митовете за вируса са много, накратко някои от тях:

  • Все още няма лекарство, което на 100% да има ефект срещу инфекцията, лични предпазни средства и социална дистанция са единствените мерки с реален ефект срещу разпространение на вируса, които се използват в цял свят, Chloroquine и Hydroxychloroquine са с доказани множество странични ефекти и вече не се използват за лечение на COVID-19 (в Англия първи спряхме да използваме тези медикаменти).
  • Всички дезинфектанти са ефективни срещу коронавирус? – всъщност, ако имат алкохолно съдържание по-малко от 60%, е малко вероятно да те защитят от инфекцията.
  • Редовната консумация на алкохол помага? – напротив, според съвременните препоръки алкохолът трябва да се избягва.
  • Вирусът засяга само възрастни хора? – това е един от най-големите митове, за съжаление смъртността сред млади хора все повече расте.
  • Диарията не е симптом на коронавирусна инфекция? – грешно, напоследък често се наблюдава като симптом, понякога дори първи (особено при малки деца).

Защо според Вас толкова много хора в България все още не вярват, че това е вирус, който изисква спазване на дистанция, носене на маски, дезинфекция и отговорно поведение към другите?

Тук имам своя теория. Според мен българинът винаги е предпочитал да се доверява на врачки, алтернативна медицина и конспиративни теории. Това е много дълбоко в народопсихологията ни. Четох какви ли не абсурдни неща – че това с вируса било манипулация, че не съществувал, че се лекувал с джинджифил, че лекарите печелили от него.

Но тук според мен вина имат и част от известните медици в България: медицинското съсловие се раздели на два отделни лагера и техният пример създаде още по-голяма бездна в доверието на хората, вместо да ги обедини. Това, че толкова много лекари изказваха толкова много различни теории, създаде огромно недоверие сред населението и затова всеки българин си каза, че сам ще решава за себе си кое е добро и кое лошо.

Какво е отношението и поведението на хората към коронавируса в Обединеното кралство?

В Англия хората се отнасят доста по-отговорно към препоръките на лекарите. Навсякъде има огромни надписи, които съветват хората какво да правят в случай на съмнение за COVID-19, стотици са и различните надписи, които приканват „да се пази NHS (United Kingdom National Health Service) от претоварване“. Уважението и доверието на населението към NHS е огромно.

Един интересен случай от моята практика. Една вечер си бях поръчал храна в болницата, която ми беше доставена, като човекът ми се поклони и благодари за това, което правя. Тази благодарност я изпитах и от още много хора. Накратко казано, борбата с коронавируса в Англия се е превърнала в общодържавна кауза.

Като общ поглед различава ли се много нивото на здравна култура на масата от хора в Ливърпул и в София?

Бих казал, че разликата е основно в представата за здравеопазване и в концепцията как това следва да се осъществява. Българският пациент вярва, че лекарите са длъжни активно да го търсят и лекуват, но всъщност отговорността за здравето ни е на нас самите. В Англия хората често си правят профилактични прегледи и изследвания, в България отиваме на лекар само в краен случай.

Какво се случва в болниците там и у нас с приема и лечението на хора с други болести, на хронично болни и онкоболни на фона на пандемията?

Според мен и в България, и в Англия лечението на онкоболни и хронично болни пациенти пострада по време на пандемията. От една страна, в Англия всички медицински ресурси бяха насочени към борбата с коронавирус.

Създадоха се няколко огромни NHS болници в различни градове, които трябваше да поемат огромната вълна от заразени (за щастие това така и не се случи). Всички тези неща доведоха до отлагане на много онкологични операции, но пък нямаше забавяне в самото им продължително лечение.

Хронично болните пък сами избягваха да посещават болниците, поради страх да не се заразят с вируса. Впоследстие в Англия се реорганизираха болници и се създадоха т.нар. чисти болници – места, където се правят операции и се лекуват само онкоболни. Смея да кажа, че в момента лечението на онкоболните в Англия дори се подобри от преди.

COVID-19 извади наяве с голяма сила състоянието на медицината и здравеопазването по цял свят. Каква равносметка може да се направи?

Така е, пандемията е тест за здравните системи в цял свят. Изведнъж хората осъзнаха колко е важно здравеопазването, а всъщност колко малко се прави за него – и това важи за цял свят. Оказа се, че истинските герои са лекари и сестри, а точно те за съжаление получават минимално уважение. Отново излезе на преден план значението на ваксините – нещо, което в България вече се превръща в тема табу и открито се говори против тях дори от телевизионен ефир. Това е голяма опасност, по-голяма от вируса, и това е невежеството.

Вярна ли е според Вас мрачната прогноза, че след пет години в България няма да имаме лекари и медицински сестри?

Напълно вярна и реалистична за съжаление. Като виждам динамиката по отношение на миграцията на български лекари и сестри в чужбина, това може да стане и много по-скоро.

Какво може да се направи, за да се спаси българското здравеопазване и да се повиши качеството на здравните грижи?

Необходима е цялостна здравна реформа, която така и не беше извършена толкова години. На първо място трябва да се осигурят нормални условия за работа и заплащане на всички медицински кадри. Абсурдно е да се мисли, че може да има здравеопазване без най-ценния му ресурс, а именно човешкия. Точно тук отстъпваме най-много на всички държави от Еврозоната.

Медицината не е асфалтов път и проблемите ú не се решават със запълване на отделни дупки.

Как ще продължим да живеем с вируса, как ще работим, как ще се срещаме с приятели, как ще се обичаме?

Сложен въпрос! Точната фраза е „ще се научим да живеем“ с вируса, понеже той още дълго време ще продължи да циркулира сред нас. Добрата новина е, че вирусът ще загубва от своята вирулентност с течение на времето, но все още сме далеч от този момент. Мисля, че това да обичаме любимите си хора вече ще има друг смисъл – да запазим здравето им, за да имаме възможност да ги обичаме.