Как да ги преодоляваме

Женя Георгиева, психотерапевт
Психотерапевтичен институт по социална екология на личността (ПИСЕЛ)
www.pisep.org

Днес у нас е широко известно, че думата „криза“ на китайски се изписва с два йероглифа, единият означаващ опасност, а другият – нова възможност. Но преди само 27 години, на явлението „криза“ у нас се гледаше толкова негативно, че споменаването в един мой текст, че кризата е възможност за израстване, хвърли редакторката в ужас и се стигна до там да не бъдат издадени десетте психо-образователни лекции, които бяхме вече изчели по радиото.

Живяхме в общество, което проповядваше, че е възможно безкризисно развитие. В което кризите задължително се замазваха, търсеха се странични пътища за тяхното отстраняване и на тях се гледаше като на някакво разобличение. Това ни лишаваше от огромното предимство на зрелия човек пред малкото дете – предимството на познанието, че кризата не е, за да ни мъчи, че, да, тя е опасност да се върнем много назад, но и източник на развитието ни. Една криза, която е оползотворена за нашето развитие, създава предпоставка следващите да са все по-кратки и костващи по-малко напрежение. Докато заобикалянето ѝ, замазването ѝ, ни обрича, освен на стагнация и на хронична несигурност и напрежение.

Когато се пръкваме на този свят, ние носим със себе си усещането, което е реалност, докато сме в утробата – че сме едно с това, което ни заобикаля. Знаете ли кое е това, което изтласква възприятието ни към реалността – че аз съм просто аз, а мама е отделно „нещо“? Това са фрустрациите – препятствието, с което се сблъскваме фронтално, напълно неподготвени да го срещнем: че невинаги, когато огладнея, майчината гърда е там. Това, че колкото и да е грижовна мама, не може да отстрани тези мигове, в които се чувстваме лишени (без никаква представа ще бъде ли отстранено препятствието) е решаващото, за да направим тази грандиозна стъпка в развитието си. Тя е предвестникът на това, което по-късно ще се нарича идентитет. С раждането си попадаме в „трудна житейска ситуация“, пред която се чувстваме безсилни. Която съвсем не зависи само от нас, нито дори главно от нас. За която никой не ни е подготвял изрично. Но същевременно сме снабдени с всичко необходимо, за да дадем СВОЯ ПРИНОС да бъде преодоляна тя.

И в целия ни по-нататъшен живот ще е така – пред всеки нов етап от пътя си по тая Земя, човекът в много отношения отново е като новородено бебе! И всяка от т.нар. екзистенциални кризи поставя отново по осезаем начин въпроса: КОЙ СЪМ АЗ, ОТКЪДЕ ИДВАМ, НАКЪДЕ ОТИВАМ? И основната предпоставка за преодоляването на кризите, разтърсващи почвата под краката ни, ще води корените си от способността, успоредно със страха или с ужаса, да съхраним от онова упование, което бебето е развивало все повече, всеки път, когато е било нахранено. Упование – в света около нас – като в една голяма майка. ДОСТАТЪЧНО добра. Невинаги можеща да откликне, със сигурност – не моментално, но НЕЗЛОНАМЕРЕНА.

В един по-късничък етап, но все още като деца – чрез играта, след много сърдене и яд постепенно схващаме, че само чрез неуспехите и чрез издържането им, се доближаваме до моженето да успеем.

За предпочитане е да не научаваме прекалено рано, че има и трудности, които няма да можем да разрешим. Явяваме се на изпит за езикова гимназия. Вложили сме страшно много усилия – но… – не успяваме. Никой не ни е предупредил, че е много вероятно да „не влезем“. Защото са се опасявали, че сме още твърде малки, за да можем да се накараме да влагаме цялото си усилие, ако то не ни ГАРАНТИРА успеха. Особено големи са ефектите върху нас от това как реагират най-близките ни хора в такъв момент, когато сме най-уязвими. В който учим урока, че понякога сме БЕЗСИЛНИ пред препятствието. Живият процес никого не е оставил, без да му предаде този урок. Той е несравнимо по-тежък от онзи с играта, който ни е давал обратното послание – че зависи от нас, че ако не се откажем, ако опитаме пак и пак, ако развием уменията си – ще успеем. Но ако родителите – големите, зрелите, на които разчитаме да са по-напред с уроците от нас, никога не са приели чувството на безсилие, имат го за непосилно, ядосват му се и го превръщат в обвинение, те, вместо да помагат на Живия процес, влизат в пълно противоречие с него. Той ни шушне, че е време да разберем, че преодоляването не зависи единствено и само от нас. Че ние, хората, понякога не успяваме.

Дори в такава простичка житейска ситуация родителите нерядко имат нужда от помощ. Само че у нас консултация със специалист се търси само, когато животът ти е стоварил много як удар. Тъй като, за да потърсиш помощ трябва да осъзнаеш някаква степен на безсилие пред нещо. „Какъв психотерапевт, какви пет лева? Той ще гледа само да ни вземе парите! Близките хора – кръвните роднини – само те са, на които можем да се опрем!“ Това е мирогледът, препредаван от поколения – характерен и имал своята функция за някогашното „традиционно общество“, когато хората са живеели в родовата общност, а светът и природата са възприемани като враждебни. Продължаващ да се препредава по инерция и до днес, при коренно различните изисквания към нас на динамичния свят, в който живеем и новите потребности. Приятелите също са ресурс в такива ситуации, но за съжаление отношението към външния (нероднински) свят най-често се простира и към тях. Майката споделя неуспеха със своята майка, от която, на свой ред, получава обвинение – „Казвах ли ти аз, че ти прекалено го глезиш това дете…“. Омагьосаният кръг се затваря. И ненаученият урок, че успехът зависи донякъде от нас, но не зависи само и единствено от нас, ни става все по-труден.