Cover_jun2015_web

Михаил Йосифов и Велислав Стоянов – Вили

Нашето място е България!

Брой 13, юни 2015

През 2008 г. двама от най-добрите ни музиканти, тромпетистът Мишо Йосифов и тромбонистът Вили Стоянов, създават нова идейна структура – българската Брас Асоциация. Нейни членове стават духови музиканти, изявяващи се в различни жанрове – джаз, фънк, латино, етно. Вече 7 години популяризират духовите инструменти и на практика създават модерния облик на българската музикална сцена. Техни проекти са „Биг Бенд Брас Асоциация” с ръководител Ангел Заберски, „Михаил Йосифов секстет”, RomaNeno Project, Brazz ViliDJ, образователният проект „В час с Brazz”, както и най-новия им проект Брас Асоциация Комбо. И фестивалът, посветен на сладката лудост на духовата музика – Brazzobrazzie.

Олга Георгиева

Мишо завършва класа по тромпет на Русин Атев в Националното музикално училище „Любомир Пипков”, по-късно Националната музикална академия „Панчо Владигеров”. И вече 25 години не се разделя с тромпета си. Преподавател, композитор и аранжор, участва в създаването на музикални проекти, пише музика за филми, за театрални постановки и за собствената си джаз формация – „Михаил Йосифов секстет”. Свирил е с Майк Стърн, Дейв Уекъл, Mezzoforte, Dephazz, Петер Херболцхаймер, Карен Бернод, Милчо Левиев, Теодосий Спасов, Ангел Заберски и др. Работи с чаровното дамско трио „Сентиментъл Суингърс”. Участва в джаз, поп и етно фестивали из цяла Европа. През 2009 г. получава наградата „Кристална лира” за джаз музикант на годината на Съюза на българските музикални и танцови дейци. И скоро след това – наградата „Златно перо” на „Джаз ФМ” и „Класик ФМ” за специален принос към българската култура.

Вили е възпитаник на Музикалната гимназия и софийската Музикална академия. Един от създателите на група „Инфинити”, Вили е свирил по света и у нас и с бандите „Уикеда”, „Каффе”, „Хиподил”. Днес продължава да е част от групите „Михаил Йосифов секстет”, Dirty Purchase, Tumbaito, RomaNeno Project, както и на „Брас Асоциация Биг Бенд”, Brazz ViliDJ, Брас Асоциация Комбо. Три години Вили оглася с тромбона си Симфоничния оркестър на БНР, а 11 години преди това е бил част от оркестъра на Националната опера и балет. Внук е на големия български композитор Йосиф Цанков. Заедно с Мишо Йосифов и с доайена на българската джаз сцена Емануил Манолов – Бадема, Вили ръководи Биг Бенда на Националното музикално училище. Радетел за възраждането на традицията на градските духови оркестри, Вили Стоянов е главният инициатор и фестивален директор на Brazzobrazzie.

В ранния следобед седим с Мишо и Вили в столична остерия, носи се смесица от аромати на прясно сготвена италианска паста, кафе и ванилия. Някак неусетно разговорът ни започва от обикновените неща в ежедневието. И двамата са много духовити събеседници, сладкодумни и с невероятно чувство за хумор. Двама млади мъже, одухотворени от любовта към музиката и работата, която вършат със заразителна емоция. И толкова истински…

Какъв е „хранителният режим на духовите музиканти”?
Мишо: Стабилен! Наблягаме на антивегетарианската кухня (смее се).
Вили: Ами тези инструменти изискват три основни неща. Първо: много свирене, много поддръжка. Второ: много сън. И трето: много здрава храна. Свиренето е малко като спорт. Примерно, като свириш 3-4 часа вкъщи и като отидеш вечерта да свириш още 3 часа, това е все едно си тичал. Аз съм се мерил преди свирене в един клуб, в който работим, и след свирене – разликата е близо 3-4 кг! И само много силна и разумна храна те спасява, сънят не може да се компенсира.

Как започва денят ви?
Мишо: Буди ме една котка, която мяука зловещо, че е гладна. И аз по същия начин мяукам (смее се). Ставам, взимам си едно душче, закусвам и почвам да се разсвирвам. Много обичам да се разсвирвам сутрин, защото после денят ми върви добре. Ако стане така, че имам работа преди да се разсвиря, не се чувствам много добре.
Вили: Да, това е много важен елемент от нашето ежедневие.

Вярно ли е, че „музикант къща не храни”?
Мишо: Да! Цял блок! (Смее се). Ние с колегата сме откровено доказателство, че човек може да се храни с музика. Въпросът е, че трябва да го прави добре и съвестно. Много колеги имам, които са талантливи и са вложили бая труд да са музиканти, но някакси не приемат присърце цялата работа. Казват си, аз ще започна някаква друга работа, пък ще свиря за удоволствие само. Това не е формула за мене, аз лично не я приемам, защото ако го правиш, трябва да се занимаваш само с това нещо. Музиката е много ревнива. Ако я нямаш тази отдаденост, не дава добри резултати.
Вили: Да, но като се „потопиш” пък, дава много. Страшно много. Както може би само любовта или децата, само това може да се сравни с това, което дава на душата заниманието с музика.
Мишо: Нещата не са съизмерими с пари. Естествено, всеки един от нас, ако иска да се храни с това нещо, трябва да изкарва пари от него. Но в действителност това, което „храни” душата, понякога далеч не е най-комерсиалното и най-финансово изгодното.
Вили: Може би оттам идва и репликата, че музикант къща не храни. Защото наистина музикантът и въобще човекът на изкуството (особено ако е сам, или пък ако има до него човекът, който го разбира), когато си нахрани душата, не винаги е най рационалният, най-подреденият битово човек. Интересуват го много по-различни неща от редовите, които обществото налага. А от друга страна, тази реплика според мен е измислена от хора, които просто завиждат на музикантите: защото няма по-голяма притегателна
сила за жените от хората на изкуството.

А една друга клиширана фраза, че „който пее зло не мисли“?
Вили: Абсолютно вярно, защото този, който пее, не може да мисли. Защото, както Мишо имаше един лаф, като изпее първата си песен и половината му мозък излита от главата.
Мишо: При тромбона и тромпета е подобно.
Вили: Да, подобно е всъщност, защото цялото дишане е свързано с това и се получава малко като медитация цялата работа. Това е уравновесяване на всички процеси в тялото: от една страна, да знаеш как да го активизираш, а от друга страна да е спокойно, за да не се пренатяга. И всъщност, като свириш много дълго време, заради тези налягания главата ти е малко като празна. Все едно изведнъж си отишъл и си се качил от града направо на Черни връх. В този момент не че нямаш лоши мисли – обичаш целия свят, според мен.
Мишо: Щастливо глупав ходиш по земята (смеем се заедно).

Случвало ли ви се е някога да свирите на някое диво място сред природата?
Мишо: Когато се разсвирвам някой път на морето, на планина като отида, излизам и навън се разсвирвам. По-особено е. Реално този процес на разсвирване и вкъщи, и на открито, много ме самовглъбява, в действителност успявам да се концентрирам. Много пъти си изключвам телефоните. Когато си сред природата, особено много успяваш да се концентрираш, нищо не те ангажира. От друга страна, в една планина е чудесна акустиката. А и въздухът е по-хубаво да е чист.

На каква възраст започнахте да свирите?
Вили: На пиано почнах много малък и понеже там никак не се получи, някъде към шести клас започнах да свиря на тромбон.
Мишо: Аз горе-долу по същото време, в пети клас, на 11 години, започнах да свиря на тромпет.

Инструмента вие ли си го избрахте или така се случи?
Мишо:Това е мой избор. Моите роднини по бащина линия, дядо ми, чичо ми, братовчед ми, също и баща ми свири, но той по друг път е тръгнал. Дядо ми беше музикант и свиреше на тромпет и на цигулка. Аз от него бях видял тромпета и го избрах поради тази причина, че имах някаква представа за какво става дума. В един духов оркестър ни събраха и ни питаха кой на какво иска да свири, аз казах тромпет, ама много тежко – аз това го знам. Живеех със самочувствието, че знам за какво става дума. Това, с което всъщност ме „зариби” по-късно точно този оркестър е, че на тези занимания с музика се събират едни хора не да правят бизнес, ами това е някакъв вид кръжок и е голямо удоволствие общуването с такива хора. Комуникацията е много първична, много приятна. Като засвирите заедно, някакси много се сближавате, особен е процесът на свиренето.
Вили: Аз не съм си го избрал, но съм много щастлив, че ми го избраха, защото впоследствие много се идентифицирах с тромбона и смятам, че низа от случайности, които доведоха до това да свиря на тромбон, не бих го заменил с нищо.

Дядовците и на двама ви са свързани с музиката, кои са останалите „прилики”?
Вили: Еднакво сме високи. И двамата сме зодия Козирог. В една и съща година сме родени.
Мишо: Ей, не знаех, че толкова много си приличаме (смее се).
Вили: Много бих искал в хубавите качества на Мишо да приличам на него, в най-приятелски мъжкия смисъл на тази дума. Защото наистина му се възхищавам за последователността, за таланта, за уменията. Иначе сме доста различни.
Мишо: Много харесвам неговата експресия, аз понеже съм по „лемав”, харесвам, че той е малко по-рязък в живота, по-бърз е във взимането на решения.
Вили: Интересното е, че двамата се „напаснахме”, и двамата сме си избрали тромбон и тромпет да свирим заедно. Покрай Мишо повярвах в това, че българи могат да работят нещо заедно, защото обикновено това е много трудно.

Споделете някой спомен от времето с „Хиподил“?
Мишо: Те са малко спомени, защото ние усърдно ги триехме с алкохол (смеем се). Тогава бях в най-безгрижната си фаза, всичко беше рокендрол.
Вили: Напоследък си мисля точно за това, че рокът и пънкът са един вид „закалка”, защото точно това усещане на свободно свирещите музиканти е много важно. Рокендролът го дава, навремето го е давал и джазът.
Мишо: Защото човек, като е на сцена, трябва да е артистичен. Аз съм осъзнал, че това, което всъщност продаваме, е емоцията. Музиката е много първично изкуство. Тези първични сигнали много работят в музиката, даже според мен малко вече се „бракониерства” от тази гледна точка.
Вили: Музиката се превърна във визия, ритъм и женски задник – това продава поп музиката.

Но като че ли в последните години се засили интересът към джаза, към истинската музика?
Вили: Да, защото другото в един момент не носи абсолютно нищо на душата. Това е като секс с партньор, към когото нямаш никакво чувство. А би могло да се превърне във величествено усещане, което да обогати и двамата. Въпросът е, че поп музиката е така насочена, че удря най-младите точно в тези години, когато най-много се впечатляват. Но след това започва един процес, душата сама търси. Сега започва бум на живата музика, това е неминуем процес, който се случва малко по-бавно, но виждаме резултатите.
Мишо: Аз мисля, че това е въпрос на израстване. Като бях малък, харесвах джаза и казвах, че няма друга музика. Постепенно започнах да се „замесвам” в различни проекти. В един момент в главата ми изкристализира, че всъщност всеки един стил е един вид език, само че не е важно на какъв език говориш, а важно е какво казваш. И тези, които са искрени, работят от душа и имат какво да кажат, те са интересни – независимо от това на кой език ще го кажат. Като си обясних нещата по този начин, директно отпадна стилът като значение. Един стил експонира повече едни емоции, друг – други, но в крайна сметка става въпрос за емоция.

Дамите от „Сентиментъл Суингърс”, които ни бяха на гости през ноември миналата година, говориха с много топли чувства за вас. Вие какво ще споделите за работата си с тях?
Мишо: Ние с Рони и Деси се познаваме горе-долу от времето, от което се познаваме с Вили, от много отдавна… Като съученици имахме еднакви вкусове и сме си говорили това да направим, онова да направим. И така се случи, че направихме този проект в едно заведение, което всъщност ние двамата управлявахме като музика и искахме със секстета да правим всяка седмица различни неща. Един от проектите се оказа Sentimental Swingers. Там пък се появи Верчето, която е и бивш финансист, и успя да „облече” по-комерсиално цялото това нещо. Много хубаво потръгна и аз мисля, че много приятна работа имаме заедно, намерихме се. Това е голяма група, те са три, ние сме седем – секстетът плюс един китарист, и е голяма веселба.

Може ли музиката да лекува?
Мишо: Не че може, ами тя си лекува, чисто съдейки от първа ръка. Само като се разсвиря и вече се чувствам по-добре.
Вили: Да, абсолютно съм съгласен. На всички ни е ясно, че става въпрос за вибрации. Музиката, когато е направена добре, „сготвена” добре, това е като хубавата храна. Музиката успокоява, повишава доброто настроение. А когато има жива комуникация, на човек с човек, през музиката, определено е здравословно. Освен това, доказано е, че духовите инструменти са полезни за подрастващите. Защото тази работа с белите дробове много развива гръдния кош, учи децата на правилно дишане, въобще развива тялото, кара ги да свикват и да организират определени процеси по начин, по който дори спортът не може да предложи.
Мишо: Факт е, че в цивилизованите държави във всяко училище има духов оркестър. В голяма част от западния свят това е задължителна част от образованието.

Как реагират вашите деца на това, с което се занимавате?
Мишо: Моето едното тръгна по моя път, другото – по пътя на съпругата ми, тя е художник. Смятам, че ще насочат живота си в тази посока.
Вили: Аз нямам представа защо, но моите и двамата започнаха да свирят на цигулка. Ако догодина решат да спрат и да се занимават с математика, джудо или парапланеризъм, няма никакво значение – това вече е оставило точно толкова правилна информация в тях, колкото им трябва.

Какво предстои през лятото?
Мишо: На 3 юни имаме с Биг бенда концерт с Орлин Павлов в зала „България”. А септември борим концерт с „Брас Асоциация КОМБО” в НДК.
Вили: През юли предстои второ летно издание на „Brazzobrazzie” във Варна. Засега не е финализирана програмата, тъй като предстоят още доста задачки по организацията. Положителното е, че получаваме запитвания както от предишни участници, така и от нови групи, от страната и чужбина.

И накрая, искам да ви попитам нещо, което много ме вълнува: защо избрахте да останете в България и да се посветите на популяризирането на духовите инструменти?
Мишо: Аз мисля, че един човек е хубаво да обикаля света, за да види какво става, но ние си имаме наш дом, за който смятам, че все пак някой трябва да остане тук и да се грижи. И да го прави по-приветлив и по-достоен за живеене. А духовата музика си е наша мисия, искаме да я популяризираме, защото сме видели какъв кеф е и искаме да замесим повече хора в този кеф.
Вили: И искаме да намират повече поводи да се чувстват щастливи. А музикантът е човек, който пътува непрекъснато – и в буквалния, и в преносния смисъл – и е хубаво да има едно място, където да се върне. Нашето място е България.

App_cover_jun_2015