Списание BETTY, юли 2015

Понякога известните родители хвърлят сянка върху децата си, особено ако наследят професията им. Не и Григор Вачков. Не и върху Марта. Тази огън жена и актриса наследи единствено огромната любов на българската публика към нейния отишъл си твърде рано баща. И самата тя спечели още толкова любов.

Олга Георгиева

Тя е от жените, които имат силно присъствие. Дори да влезеш в претъпкана стая, няма начин да не я забележиш. Най-вероятно ще се почувстваш привлечен от заразителния ѝ смях, острото чувство за хумор, блестящия поглед, непринуденото държание. И усмивката. А после веднага ще се сетиш как изглежда с кърпата и дрехите на Сийка и задължително ще се усмихнеш. Марта Вачкова стана известна с култовите телевизионни предавания от 90-те „Ку-ку” и „Каналето”. Познаваме я като телевизионна водеща в БНТ: „Защо не?”, ”Жените”, ”Апартаментът”, има роли и на големия екран, но в сърцето ѝ е театърът.

Марта, харесват ми всичките ти „превъплъщения”, но като че ли най любима ми остава Сийка.
Точно вчера я снимах тази Сийка, и на мен ми е любима! И да ти кажа, и приятели, и хора, с които се срещам, и българи в чужбина, всички помнят Сийка. Наистина е прекрасна. Аз съм убедена, че всеки българин познава поне една Сийка. Това е обобщен, прекрасен образ на добронамерен човек, хитричък, не много знаещ, ама пък интересуващ се, любопитен. Обичат се с мъжа ѝ, пък се карат, пък са си пак заедно. Това са ми на мен любимите образи.

На какво те научи Сийка?
С лекота да минаваш през проблемите, бързо да забравяш. Тя, както се кара на Кирето, той като ѝ каже „Обичам те!”, тя всичко му прощава. Ей така трябва да се живее животът. Проблемите ги има, от тях не можем да избягаме, но бързо да минаваме през тях. Застоиш ли, закиснеш ли в мъката, в обидата, просто няма излизане. И само себе си нараняваш. Бързо се хвани за първата усмивка, за първото цветенце, слънчев лъч, за нещо и излизай от проблема. Ей на това ме е научила Сийка.

Какво е за теб обичта, която ние българите още пазим към твоя незабравим баща, Григор Вачков?
Огромна радост, огромна радост! Сега съм в Хасково, там репетирам и живея много в този град, който е прекрасен. Срещам прекрасни хора, така ми се радват, че съм в града им, че си пием кафето в едно и също кафене, ядем в един и същи ресторант. Чудесни млади хора, и възрастни, ама хубаво облечени, и много деца. Аз съм влюбена в този град. Там хората имат време да ти кажат добра дума. В София, дори да ти се зарадват, махват ти, пращат ти една целувка, нямат време да говорят. А там се спират, и почват да ти разказват, и всеки има някакъв спомен за баща ми. Носят ми снимки, къде са се снимали с него, като е гостувал в града им. И виждам просто колко е жива тази обич към него. Това страхотно ме радва, защото когато те ми разказват за тази обич, аз я поемам и към мен и съм много щастлива.

Спомняш ли си точно кога и как реши да учиш актьорско майсторство?
Няма такъв ден. Нито такъв миг. Това е болест, дето влиза в кръвта. С въздуха може би. Просто вдишваш го този въздух в театъра, на снимачната площадка. С татко в радиото, с татко в телевизията. Ей така, запалила съм се от това, което съм виждала. Но баща ми винаги ми казваше да не си въобразявам, че на всички актьори животът е щастлив, успешен и късметлийски като неговия. Да знам, че има много актьори, които живеят с чувството, че не са постигнали, не са получили това, което заслужават, че не им е дадена ролята, която заслужават. И че това изяжда човека. Баща ми ми казваше: „Ако ти нямаш късмет, моето момиче, ще си много нещастна в тази професия”. Аз обаче имах супер късмет и съм благодарна на Господ за това, което ми се случваше.

Ние сме благодарни пък да те гледаме. По какви проекти работиш в момента?
Сега сърцето ми е в това нещо, което правя в хасковския театър. Една пиеса на Уди Алън, „Секс комедия в лятна нощ”. Това е вариация по Шекспировата „Сън в лятна нощ”, много сладка и смешна пиеса, режисьорът е Юрий Дайчев, човекът, с който направихме книгата за моя баща, любим мой приятел. Работила съм с него и под предишен негов текст, пак ми е бил режисьор. Много го обичам и съм много щастлива. Сега за пръв път работя на сцената и с Атанас Атанасов, професор, с който сме приятели от много години, от деца. Той беше студент във ВИТИЗ, аз съм била още ученичка, гледала съм ги, възхищавала съм им се. После на море сме пътували заедно с Наско и сега съм много щастлива, че сме заедно и на сцената. Страхотен артист и партньор. Много добри други млади актьори, с които играем, които са там в града. И изобщо страхотно вдъхновяващо преживяване. Премиерата ни беше на 30 април, надявам се да идваме често в София да го играем. Много хубаво друго предложение пак имам за театър, тук за София, за Сатиричния театър, сигурно ще го започна. Изобщо, напоследък си спомням все думите на съпругата на Радичков, Сузи Радичкова. Тя ми казваше непрекъснато, когато всички ми се радваха за „Каналето”, за „Ку-ку”, за популярността, която имам там, тя слушаше как ме хвалят и казваше: „Ти гледай театъра, театъра”. И пак някой нещо говори, хвали ме и тя: „Ти гледай театъра, театъра”. Все едно не съществуваше за нея това. И аз го имам като една лампа, която през всичките години ми е светила: че винаги трябва да намирам време и за театъра. И не съм спряла да играя всъщност. В Народния театър играем една чудна пиеса, смешна, на Камен Донев – „Работно време”. Дано да продължим да я играем и през следващия сезон. С огромен успех я играем, претъпкани салони. Така че – театърът, това са моите проекти.

А как усещаш от сцената публиката в едно малко градче и публиката в София? Има ли разлика в настроението, в реакциите на зрителите?
Много „по-девствена” е публиката в другите градове извън София. Там са много зажаднели за култура, страхотно ме респектира това, че идват с новите си дрехи на театър, елегантни, жените с прически. Дори зимата, когато е студено, с палта, но се вижда, че са се готвили за тази среща. Докато в София много хора попадат случайно на театър, чуло се е за някакво представление, хайде дай да ходим да го гледаме. Като модно някак става ходенето на театър. А там е като бленувано, чакано дълго събитие. Макар че сега всички театри много пътуват и мога да кажа, че театралното изкуство достига до най-най-малки градчета. Това е точно работата на театъра, да пътува.

Теб лично кое повече те въодушевява – театралната сцена или телевизионното предаване?
Дори не помня какво точно е телевизия, аз повече от година не работя. Това е било част от моя живот. Бих се върнала в телевизията само, ако това е необходимо, нужно. Хората ми казват по улиците, „Защо Ви няма, защо не Ви гледаме по телевизията, липсвате ни, зареждате ни толкова много”. Ами пък и аз трябва от нещо да се зареждам. Мен ме зарежда театърът, зареждат ме срещите с приятели. Телевизията само взима, само взима. И когато не носи и радост, се превръща в мъка.

Но пък „Жените” беше много симпатично предаване…
”Жените” беше най-хубавото нещо, което е имала БНТ в сутрешните часове. „Жените” за пръв път разработиха сутрешния слот и това беше наистина конкурентно на другите частни медии предаване. Но идва ново ръководство, има си нови виждания и иска да си налага нови лица, нови хора. И от желанието да се създаде ново лице на медията, изчезна моето лице. В момента аз просто нямам работа в БНТ.

Имаш ли актриса, която те вдъхновява?
Не само жени, и мъже актьори, и не само български, а и чужди. Аз обожавам да гледам кино, хубави сериали по телевизията, театър. Като ходя по света, ходя и гледам непрекъснато, това ме зарежда. Страшно ме зарежда срещата с таланта – дали е в изложбена зала, дали е в концертна зала, срещата с таланта, това ме вдъхновява. И докато гледам нещо, винаги си мисля как аз бих го изиграла. Дори дъщеря ми ми се смее, защото докато гледаме някакъв филм в кино залата, някой казва някаква реплика и след него аз я повтарям. Пробвам друг вариант, ако не ми харесва как го е казал. Тя умира от смях до мен, защото аз на мига „редактирам”. Много често толкова го харесвам, че искам да го повторя. Така е, аз живея с изкуството. Това е, което ме държи – хубава книга, хубав филм.

Какво четеш в момента?
Току-що свърших страшна книга – ”Непорочните самоубийства”, просто прекрасен роман, на Джефри Юдженидис. Казват, че е съвременният вариант на „Спасителят в ръжта”, уникална книга. И още една да препоръчам, на български автор, Георги Божинов, „Калуня кала”. Невероятна книга. Обожавам преживяването, докато четеш. Всичко си представям на кино, всички роли, мъжки, женски. Просто това е моят живот – играта.

Мислиш ли, че Рада ще „наследи” твоята професия?
Не, Рада е художничка. В момента има две изложби, на които има изложени нейни неща. Рисува си детето, участва по конкурси, по целия свят пътува с училището си, учи в Художествената гимназия. Тя няма никакво желание нито да се показва пред хора, нито да говори пред микрофони, камери. Далече, далече от тази суета. Много нормален и естествен човек, с огромно любопитство и обич към изкуството, но като наблюдател.

А по какво прилича на теб?
Не, не, не прилича на мен. Тя е много по-мъдра, много по-овладяна, тя е моят учител. Отдавна съм спряла да я уча на каквото и да е, сега само аз се уча от нея.

Как ще си празнуваш рождения ден този юли?
А, не знам. Където ме свари. Никога нищо не планирам. Важното е да има сладки готини приятели около мен. Не съм по големите тържества, каквото стане, импровизация.

Къде природата те зарежда най-много с енергия?
В моето село в Етрополския Балкан, прекрасно е там, една река минава през нашия двор. Това е моето място, там се зареждам. И това е моето лято. И ако може на море, където няма никакви хора, пусти плажове.

Какво е за теб любовта?
Най-хубавото нещо, което може да се случи на човек, това е любовта. Взаимност, партньорство. Трепет, но не оня болезненият, от който се разлюляваш и не знаеш какво вършиш. Любовта не я чакам, и не я търся, и не я искам в нейната лудост. А обичта е всъщност за мен нещо много по-хубаво и по-важно.

Ако трябва да напишеш една рецепта за читателите на списание „Betty Моята аптека” за това, как да бъдат щастливи и да живеят здравословно, какви съставки би сложила в тази рецепта?
Верни приятели, много е важно. И настроението как да си го оправяме – аз какво правя: има нещо грозно, боклук на улицата и до него цъфнало цвете. Ами гледам цъфналото цвете, не гледам боклука! Има една отвратителна жена, която ми съсипва живота и една друга, която ми предлага прекрасни неща и се грижи за мен – ами аз с онази гадната не се занимавам, изключвам я, че е жива и се вглеждам и общувам с тази, която ми мисли доброто. Просто е въпрос на гледна точка – да гледаш натам, откъдето ще получиш нещо положително като емоция. Защото като се усмихнеш, ти си здрав. Здравето може да си го „вкарваме” не само чрез лекарства. Усмивката е здраве, добрата мисъл е здраве, похвалата е здраве. Да похвалиш някого, да му кажеш добра дума. „Добър ден!” да кажеш е вече здраве, защото другият ще ти отвърне. Да се усмихнеш на някого е вече здраве, защото и той ще ти се усмихне. Аз вярвам в доброто общуване. И колкото може по-малко лекарства.