Списание BETTY, януари 2022

Тя е най-продаваният български автор през последните три години, а книгите ú имат свой живот, оставят следи в душата на четящия ги, изцеляват. Избрахме да посрещнем новата 2022 г. с енергията на нейните думи. Представяме ви писателката Мария Лалева.

Автор: Олга Георгиева
Фотография: Дени Кирилова и Артисифо (Artisipho)
Грим: Ивайло Андреев
Коса: Ели Вучева
Стайлинг: Стоян Апостолов
Гардероб: Магазин Episode

Името ú става известно в съвременната българска литература още с излизането на стихосбирките „Личен архив“ (2013) и „Не съм ви ближна“ (2016), но истинската популярност ú донася романът „Живот в скалите“ (2018), който е продаден в тираж над 120 000 екземпляра и продължава да е в класациите за най-продавани книги.

През март 2019 г. излиза стихосбирката ú „Благословете Юда“, а през септември 2021 г. – вторият ú роман „Пасиансът на архангелите“, който е посрещнат с огромен интерес. Всичките ú книги са издадени от издателство „Книгомания“. Мария Лалева е автор и на сценария на филма „Дамасцена“.

Мария, спомняш ли си кога усети писането в душата си и как започна да пишеш?

Аз започнах да свиря на пиано, преди да съм се научила да пиша. Познавах нотите преди буквите. Когато започнах да пиша и чета, усетих приликата между думите и нотите. В детското съзнание границите между реалността и фантазиите са много по-гъвкави и смели.

Оттогава живея с убеждението, че музиката, поезията, прозата, изобразителното изкуство са заложени у човека, за да изрази това творческо начало, което е негова същност по рождение. Така се случи, че на 14 години се наложи да се откажа от пианото поради тежка операция на дясната ръка и капакът му остана затворен за мен завинаги. Започнах да пиша върху този затворен капак. Това навярно е онзи урок, който Вселената преподава на всеки от нас и който ние приемаме като клише, но е велика истина – когато се затвори една врата, се отваря друга.

Съдбата не оставя никого в коридора на живота, въпросът е да намериш смелост да прекрачиш прага на вратата, която е отворена за теб. Но преди това трябва да имаш очи да я видиш.

Още първият ти роман се превърна в бестселър. Това донесе ли ти отговорност за писането на следващи?

Отговорността е една от формите, чрез които любовта се проявява в нашата действителност. Няма значение дали правиш нещо за първи, втори или последен път. Ако обичаш нещо или някого, отношението ти към него започва с уважение и отговорност.

Точно същото е в отношението ти към теб самия. Оттам всъщност започват и любовта, и отговорността, и уважението, и свободата – от способността на личността да напълни тези думи със смисъл и да изпълни себе си с тяхната енергия и същност. Иначе как ще ги сподели с друг човек или със света? И какво точно споделя?

Чрез своите книги всеки писател разкрива и себе си, подарява частица от себе си на читателите. Аз лично усещам тази частица от теб и в двата романа като спокойна мъдрост от познаването и приемането на Вселената и нейните закони. Готови ли са хората да си ги припомнят?

Не зная. Всеки е на тази точка от пътя си, в която е избрал да бъде, включително по отношение и на невежеството си за законите на духа, и по припомнянето им, и по отричането, и на събуждането си. Носим отговорност пред себе си и мирозданието само за собствените си избори.

Ако осъзнаем, че всеки върви със собствена скорост и различно натоварен по един и същи път, навярно ще се откажем и да съдим другия, и да му се сърдим, и да му бъдем гневни, и да изискваме от него, и да го товарим с очаквания, както и да го гледаме с превъзходство или снизхождение. Просто ще внимаваме много повече за това какви сме ние самите на тази точка от пътя, а не какъв е другият. Или къде е. Ще ни интересува най-вече, защото сме точно тук, как да го извървим ние самите, а не как върви по пътя другият.

Крайно време е да научим, че нямаме работа в чуждите стъпки и че е доста илюзорно убеждението ни, че стъпките на другите са фатални за нас.

Как виждаш пандемията и трудните времена, в които живеем – като план на тъмните сили за нов световен ред или като нещо, за което има причина и следствие и което е част от пътя на човечеството?

Като духовно изцеление. Може би съдбата ни е дала много знаци преди тази пандемия, че се въртим в кръг, че затъваме в бездуховност и диво консуматорство, че сме превърнали егото си, натрупаните знания, науката, техническите ни открития в единствено мерило за човешките ни качества, че сме нарушили онова велико равновесие между духа и материята, която ние, човеците, сме призвани да пазим. Не мога да бъда сигурна.

Просто общият фон от нагласи и вярвания е създал един доста уродлив свят, в който моралните категории, етичността и естетиката отразяват отвън – като обща рамка, в която живеем – точно това неравновесие, в което се клатушкаме вътрешно. И пандемията е логичният завършек и резултат от израждането на изконни категории вътре във всеки отделен човек. Болестта на тялото винаги показва раните на душата. Същото е и с човечеството като цяло, вярвам в това.

В „Пасиансът на архангелите“ пишеш защо на хората се дават болести. Би ли го споделила и с нашите читатели?

„…Разбрах, че всяка болест на тялото преди това е била крясък на душата. Била е предупреждение, че си се отдалечил от всичко красиво, което Бог ти е дал, за да извървиш човешкия си път“, казва главната героиня Юстина. Може би на вратата на човечеството настойчиво чука новата медицина – духовната, енергийната, призвана да погледне на човека като същество, което има и душа за обгрижване, лекуване и познаване освен тяло. Че човекът е много по-голям от едно тяло и от един живот. Навярно тази пандемия не е нищо повече от големия лечител по пътя ни. Знам ли… Времето ще покаже.

Защо според теб в словото е вложена такава мощ?

Аз дълбоко вярвам, че думите са енергия. И като всяка енергийна вълна енергията на думите също има честота на излъчване и приемане. Както и има свойството да бъде натоварена с по-тъмни или по-светли качества в зависимост от темите и емоциите, които думите рисуват.

Малко се замисляме над факта, че читателят реагира не толкова на думите, колкото на енергията им. И тази реакция е на подсъзнателно или надсъзнателно ниво. Вторачени само в словото, единствено в качеството му на слово, пропускаме неговата магичност, пропускаме способността му да вибрира и да излъчва определени енергии, на които човешкото същество отговаря абсолютно честно и улавя безпогрешно.

И друг път съм го казвала, но съм се убедила, че читателят има безпогрешен детектор вътре в себе си, който разпознава чистотата на енергията и количеството светлина в една книга. И или започва да ú вярва, или я отхвърля. Вярвам, че читателите „си разпознават“ авторите с душата.

В съвременния технологичен свят като че ли все повече истории се разказват не чрез текст, а чрез видео, снимки, символи. Как гледаш на тази тенденция?

Светът се развива, не можем да го спрем и да го върнем в ерата на писане с мастило върху кожени свитъци, нито да отречем този информационен дигитализиран океан, заливащ ежедневието и психиката ни.

Всеки има свободата колко и какво от този нов свят да допусне в своя личен свят и какво ще му даде в замяна. Светът е резултат от всички нас. Ако нещо в него ни тревожи, значи е време да преосмислим себе си. Не обратното.

Начинът, по който представяш черното и бялото, доброто и злото, ада и рая, не в противоборство, а в баланс и задължително присъствие във всичко и всеки от нас много ми напомня за вижданията на богомилите и на суфите, техните наследници. Така ли е?

Богомилството е огромна тема. Суфизмът – също. Ще се опитам да отговоря сбито. Суфистите на раздяла казват един на друг: „Нека любовта бъде с теб“. Ние казваме „Бог да е с теб“. В „Междузвездни войни“ изразът „Нека силата бъде с теб“ се превърна в емблема.

По-голямо доказателство, че човек носи в себе си цялото познание за света и че в него е заложена силата на бога да твори реалност и тя да е красива, аз не съм срещала. Човекът се ражда със знанието, че любовта, Богът и силата са синоними. Време е да си го спомним.

И в двата си романа говориш за тишината. Защо имаме нужда от нея?

Заради тежката и негативна енергия на думите ни в свят, в който лицемерието е норма, истината е лукс, лъжата е господар, алчността е узаконена, природата е поругана, а усещането за индивидуализъм и отделеност от всичко и от всеки е достигнало критични стойности. Тишината е великото лечение за забравената ни душа. Красивите думи имат нужда от красиви паузи.

На въпроса коя е, твоята мъдра героиня Юстина отговаря: „Ти. И всеки. И Бог“. Защо според теб, вместо да приеме идеята, че всички сме едно, човечеството изглежда все повече се разделя: на ваксъри и антиваксъри, на хетеросексуални и ЛГТБ, на християни и мюсюлмани, а ножицата между бедни и богати все повече се разтваря?

Защото явно това е единственият начин за нас да върнем махалото в противоположната посока. Не сме се научили засега на друга форма за тактуване на живота, освен да достигаме до огромни амплитуди, до крайни състояния и точки, за да се засилим в обратната посока.

Навярно човечеството има дълъг път към опознаването на начините за придвижване в която и да било посока. То си иска борбата между крайностите, но все още не желае да познае великата възможност, която се крие в напрежението между двата полюса на „батерията“ на живота.

Вярваш ли, че ние привличаме хората, които влизат в нашия живот?

Категорично. Ако нещо искаме да кажем на себе си и не се чуваме, викаме на пътя си точно този, който ще ни го каже или покаже. Няма по-големи знаци на съдбата от хората, които сме призовали да пресекат пътя ни. Но невинаги си „превеждаме“ правилно тези срещи. И раздели.

Готова ли си да започнеш следващ роман, или ти е необходимо малко време и пространство от предишния?

Категорично ще дам на думите пауза, все още не съм издишала „Живот в скалите“, а пък за „Пасиансът на архангелите“ да не говорим. Сега ми е време за тишина. Мисля, че на всяка книга ú е нужен въздух, след като се роди. Като на всеки жив човек. Новият ми роман има нужда да диша. Без мен. Аз без него – също.

Според китайския астрологичен календар 2022 е годината на Водния Тигър. Какво е твоето усещане за нея и какво би пожелала на българите?

Ще бъде трудна година. И слава Богу. Иначе няма как да растем и да се излекуваме. Вярвам, че у нас започнаха необратими процеси, колелото се завъртя и ще са ни нужни търпение, мъдрост и сили да послушаме неприятното му скърцане в началото. И достатъчно вяра и упоритост да го тикаме да се върти. Все действия, които не са безболезнени.

Българите сме жилав ген, талантлив и своенравен. Любов ни пожелавам. Любов. И светлина. Неслучайно ни е дадена чудна земя с невероятна енергия. Навярно дядо Боже е вярвал повече от нас, че я заслужаваме. Да я обичаме. И себе си да обичаме. Най-вече.