cover_oct2017

Светослав Иванов

Написаното остава

Брой 41, октомври 2017

Всяка неделя в продължение на 120 минути един млад журналист задържа вниманието на зрителите пред телевизионните екрани. Вече четири години предаването продължава да предизвиква интерес и коментари. За събеседниците, телевизията, света и важните неща в живота – Светослав Иванов, специално за читателите на сп. Betty моята аптека.

Автор: Олга Георгиева
Снимки: bTV Media Group

Наскоро излезе втората му книга – „Чудовища и будители”, с издателство „Вакон”. Ако в първата – „Там, където загинаха дърветата”, Светослав споделя преживяванията си от променили света събития и места, то тази е колекция със 75 от неговите коментари, с които всеки път започва „120 минути”.

Светослав Иванов е част от екипа на bTV Новините от 2007 г. Автор е на документални филми, интервюта и репортажи от горещи точки на света – Ирак, Иран, Либия, Палестина, Израел, Ливан, Демократична република Конго и много други. Носител е на престижни награди, негови статии са публикувани в някои от най-авторитетните печатни издания, сред които британският вестник The Independent. Специализира в Организацията на Обединените нации през 2012 г. Носител е на наградата „Робер Шуман” на Европейската комисия за разследването си „Полумесец в Короната” за ислямските движения в Лондон. Светослав е определен трикратно от колегите си от bTV Новините за „Репортер на годината” – през 2008, 2012 и 2013 година.

Преди четири години на 19 октомври, в деня на излъчването на първото предаване „120 минути”, Светослав става татко – съпругата му, журналистката Вяра Деянова, го дарява с момиченце, Йоанна.

За какво стигат 120 минути?
120 минути в днешния свят са много – всичко тече на бързи обороти в нашия живот. Изчислено е, че прагът за задържане на вниманието на един човек с видео- формат е паднал на 20 секунди, тоест ако не хванеш вниманието в първите 20 секунди, не печелиш зрител. Така че 120 минути са много време. Нашият стремеж е да работим така, че да задържаме вниманието на зрителите и да им даваме стойностно съдържание.

Как разбираш дали събеседникът ти е искрен?
Става ясно първо по начина, по който отговаря или не отговаря, по думите, които използва. Езикът на тялото е също изключително важен. Не е необходимо да си специалист, за да разбереш кога събеседникът ти започва да се чувства притиснат или некомфортно в студиото. Винаги се стремя зрителите да разберат кога човек е искрен или не е, без да налагам някаква теза или мнението си за него. Винаги гледам да съм неутрален. Телевизията е скенер, който вади на показ абсолютно всичко. Като резонанс е. Вади и фалша, и искреността, и настроението, и чувствата, и емоциите, които изпитваме в момента в студиото.

А не могат ли жестовете да бъдат премислени и отработени?
Може би, ако бяхме политическо предаване, щяхме да се нагледаме на такива жестове. Но сега не. В „120 минути“ ние се стремим да даваме на нашите зрители много повече от претоплени политически манджи. Стремим се да даваме поглед и към случващото се в момента в света, и към общочовешките послания. Каним хора, които наистина имат какво да кажат. Това са хора от всякакви области, професионалисти, истински звезди със световна значимост.

Кои бяха срещите, които оставиха отпечатък върху теб?
Когато срещу себе си имаш човек, който дава сърцето си, частичка от интелекта си за зрителите, малко или много той се запечатва. Изключително много се радвах, когато представихме в „120 минути” и Тео Ушев, и Георги Господинов, и Стефан Цанев. Има хора, които оставят трайна следа. Всеки човек може да даде част от себе си на публиката, ако бъде предразположен да го направи.

Кога се е налагало да бъдеш по-остър?
Много пъти. Понякога съм изключително остър в началото на предаването си, в коментарите, или поне така ми казват. Налагало се е да бъда остър, но остротата не е самоцел, по-скоро е отговор на нежелание на събеседника да отговори на определен тип въпроси. Тогава искам да си проличи много ясно, че този човек бяга от определени отговори. Когато това стане, този човек много губи. Но това е нормалната работа на журналиста. По отношение на определени обществени явления съм остър, просто изразявам мисли и чувства  – като всеки един от нас.

Именно твоите коментари зрителите обсъждат дълго. Сега ще могат да ги прочетат и в новата ти книга. Как и защо се роди идеята за нея?
Тъй като това са телевизионни коментари, първоначално не бях напълно убеден, когато се роди идеята за сборник с тях. Но в крайна сметка, тезата на моя издател е, че това са малки разкази, които могат да бъдат четени отново и отново. Мисля, че хората ще харесат тази книга. Не очаквам да се чете на един дъх, не е нужно, по-скоро очаквам в определен момент читателят да отвори книгата, да прочете два текста и да започне да си мисли върху тях. Един от основните ми мотиви е сентенцията, че написаното остава. Написани, коментарите ще бъдат като историческа картина на времето, в което живеем.

Кое те накара да станеш един от посланиците на кампанията  „Да изчистим България заедно”?
По принцип хората гледат скептично на кампаниите. Но „Да изчистим България заедно” е нещо по-различно, защото показва, че ние можем да бъдем обединени. Когато българите са обединени, са способни да постигнат велики неща. За съжаление, сме много разединени – по отношение на мисленето, на съседи, роднини… Тази кампания обединява и показва, че общите усилия могат да дадат добър резултат за всички нас. Вече седма година особено се удивлявам на ентусиазма, с който се включват децата. Това показва, че кампанията не е изчерпана, а може да се развива още дълги години и има причина да се превърне в една добра традиция.

Още повече че става дума за природата, а оттам – и за нашето здраве. Ти как се грижиш за здравето си?
Никога преди не съм се занимавал със спорт, но преди 3-4 години почувствах нужда от промяна на режима. Много ми се насъбра – работа, преумора, напрежение – и реших, че трябва да направя нещо за себе си. И наистина, когато човек спортува, той има здрава психика. И може да бъде по-полезен както на работа, така и вкъщи. Аз не правя кой знае какво, промених малко режима си на хранене, давам го по-лекичко. И ходя на фитнес 3 пъти седмично, което наистина ме поддържа в кондиция.

Използвам възможността да благодаря на моя треньор Иван Христов. Спортът е живот и здраве.

Как твоето семейство обича да прекарва свободното си време?
Сред природата, с приятели. Но все по-често обичаме уединението и тишината. Не заради друго, а защото нашата професия е свързана с много хора, контакти, разговори. И когато имаш малко свободно време, гледаш да мълчиш, да медитираш, да гледаш в една точка…

Обичаме да четем, да гледаме филми, сериали. Обикновените радости, които може да има в живота. Да прекарваме много време с Йоанна, водим я на различни места.

Пречи или помага двамата партньори да имат еднаква професия?
Мога да кажа, че нас със съпругата ми професията ни събра преди 12 години. И ние създадохме едно прекрасно семейство, което има най-красивия плод, нашето дете Йоанна.

Кои са най-важните неща, на които искаш да я научиш?
Надявам се да не прозвучи банално, но едно-единствено нещо – да бъде добра, да бъде благородна. Нямам никакви мечти, свързани с нейната професия. Не сме от родителите, които ще кажат – ти трябва да учиш това или да работиш онова. Нека стане каквото си поиска, само да е жива и здрава и да е добър човек. Каквато и професия да избере, да я върши с достойнство.

Какво се промени в твоя живот през последните 10 години?
Промениха се доста неща в професионален план. Точно преди 10 години дойдох в bTV, минах през всички аспекти на телевизионната журналистика – репортаж, новинарски репортаж, документален филм, телевизионно предаване. Обиколих света 3 пъти.

Това, което запазих през годините, е чувството за лекота, с което трябва да се случват нещата. Ако го загубя, може би ще усетя, че вървя към смяна на професията. Този момент, за щастие още не е настъпил. Когато правиш нещо, което обичаш, трябва да има лекота.

С какво се промени светът за тези 10 години?
Светът, за съжаление, стана много по-несигурен, а всъщност идеята беше да стане по-сигурен. Започнаха войните и в Афганистан, и в Ирак, и в Сирия, арабската пролет се провали с гръм и трясък и в момента берем плодовете от разпадащи се държави в много аспекти. Светът стана по-несигурен и в същото време по-малък, превърна се в едно глобално село. Но ставаме все по-отдалечени в отношенията между нас. Стоим, вперили поглед в телефоните си. Хората все по-рядко разговарят помежду си, очи в очи. Много си мисля напоследък за това в какво се превръщаме. Наблюдавам много и дечицата. Всяко е хванало таблет или телефон и не си говорят помежду си. Вече не тичат, не играят на игрите, на които ние играехме. Това е тъжно. Това поколение, от друга страна, е изключително интелигентно. Но светът не може да бъде гледан пред екрана на телефона. Това не е нито огледало, нито прозорец.

Спомена за страните от Близкия изток, какво те впечатлява в тях?
Някои от тези държави са държавите, в които се заражда човешката цивилизация. В момента те приличат на чистилището на света. Те горят от десетилетия и в същото време с едната ръка западният свят иска да ги омиротвори, а с другата ръка им продава оръжие, с което да се избиват. Това е смъртоносно лицемерие. Новите технологии изиграха роля и в тези държави. Да вземем за пример Афганистан – много от улиците там нямат имена, но имат 3 или 4 мобилни оператора. Всеки има смартфон. Влиза във фейсбук и вижда какво е в Европа, която е съвсем близо. Също и в Ирак, и в Сирия. Те просто виждат. И тръгват. Много от тях пораснаха с мисълта, че заради западния свят техните държави горят. Инвазията в Афганистан се случи през 2001 г., а тази в Ирак – през 2003 г. Оттогава изминаха 15-17 г., достатъчно време да може един млад човек да израсне с мисълта, че западният свят е подпалил дома му. И да тръгне към него, за да търси по-добър живот.

Какво е България за теб?
България е моят дом, който много обичам.

app_cover_oct2017