cover_november2020

Момчил Митев

Камъкът си тежи на мястото

Брой 78, ноември 2020

Лесно ли е след тридесет години да се върнеш към нещо, което изначално е било твоето призвание? Да започнеш отначало? Да получиш признание в чужбина? И какво е да си художник през 2020 г.? В този брой ви срещаме с художника Момчил Митев.

Автор: Олга Георгиева
Фотография: Дени Кирилова и Артисифо (Artisipho)

„В живота няма грешки. Има поредица от възможности, една част изпускаме, други успяваме да уловим.“  Това ми казва Момчил, докато пием кафе до топлината на запалена градинска лампа на столичния бар Tobacco, приютил се в зимната градина на Царския дворец, понастоящем Национална художествена галерия.

Леко ръми, а ароматът на мокра есенна шума, мебелите от ковано желязо, аурата на старата сграда и непринуденият разговор за изкуство ми напомнят някак за Монмартър, хълма на художниците в Париж. „Винаги съм искал да стана художник – продължава Момчил Митев. – Никой в моето семейство не е бил. Само аз съм левичар и с тъмни очи, а те всички – майка ми, баща ми, сестра ми – са със сини. Откраднали са ме отнякъде (смее се).“

Получава професионално художествено образование и започва работа в една от първите големи и успешни рекламни агенции в България, в която впоследствие става съдружник. Повечето хора и до днес го свързват с рекламата и всъщност съвсем тесен кръг знае, че той отново прави това, което обича най-много – да рисува.

С какво те привлече светът на рекламата?

Рекламният бизнес е много свързан с рисуването. Години наред работих с най-големите брандове в България, като се започне с „Нестле“, „Сушард“, „Кока Кола“. Вафлите „Мура“ и „Морена“ съм ги правил аз, по всички бонбонки все още са моите рисунки. Рекламата е хубаво нещо – хем има общо с изкуството, хем няма. Но този период свърши.

След това години наред правех обложки за дискове и книги, занимавах се с интериорен дизайн. Живях известно време в Англия, в родния град на Шекспир, Стратфорд на Ейвън. Там започнах да рисувам отново.

Коя беше искрата, която запали пак желанието ти да рисуваш?

Отдалечаването оттук. Тогава се разделих с жена ми, отидох там. Цял живот съм работил за себе си, само в Англия за кратко работих за друг. Тогава изведнъж реших, че пак искам да правя нещо за себе си.

Започнах да рисувам по един начин, по който рисуват още пет-шест малоумници в света – с дим от свещ. Рисува се върху картон. Това е изключително трудоемко, димът отива нагоре (няма как да сложиш хартията на статив), слагам си една плоскост, лепя си картона върху нея и аз съм отдолу, восъкът капе, боли. Няколко пъти ме спасиха очилата.

Как изобщо ти хрумна да рисуваш с дим от свещ?

Спря токът (смее се). И аз с една свещ и лист в ръка случайно забелязах, че димът прави много интересни изображения върху хартията. На другия ден реших да започна да рисувам така. После в интернет видях, че има още няколко души, които рисуват по тоя начин.

Хубавото е, че това е евтина техника. За един емигрант материалите в чужбина са безбожно скъпи. Но рисунката с дим от свещ е много деликатна, само да я докоснеш и пада. Затова се рамкира винаги със стъкло, и то на отстояние от хартията. Нарисувах някъде около 50 работи в Англия, докарах ги тук.

Когато се прибрах, първата изложба, която направих, беше отсреща, в галерия „Юзина“. На откриването разказах, че ако не бяха се подпалили някои, изложбата щеше да е по-голяма. (смее се).

Защо реши да се върнеш?

Тук се чувствам добре. Въпреки цялата обстановка, камъкът си тежи на мястото. Да отидеш навън трябва да си млад, не може да отидеш на петдесет и кусур години и да чакаш нещо да се случи. Там животът е по-лесен, не мислиш за яденето, за пиенето, за сметките. Но дотук.

Губиш контактите, които си създал, хората. Никъде не е лесно да започнеш наново на тези години. Аз съм много щастлив, че го направих.

Какво е рисуването?

Рисуването е дълга, протяжна, скучна работа, като погледнеш отстрани, но сега, като не съм в ателието, нещо ме човърка… Рисуването е много сложен процес, то през цялото време е емоция и мисъл. Когато започвам да рисувам, не си представям, че тази картина сега ще я направя да струва примерно 2000 лева. Това е абсурд.

Аз го правя с голямо удоволствие и го правя така, че на мен да ми хареса. Ако хареса и на някой друг, много ще се радвам.

Твоите картини се продават добре на Запад. Как успя?

С лични контакти, няма никакъв шанс иначе. В една галерия в Бирмингам се запознах случайно с един от собствениците. Той беше много откровен и ми каза: „Имам 40 световно признати и продаваеми художници, които се продават без никакво усилие, по каква причина да влагам средства, за да изградя някой неизвестен и да го направя продаваем? Трябва да отидеш при някой, който сега тръгва и двамата да се изградите заедно“.

Аз съм му много благодарен за това, което каза, защото това е абсолютната истина. Защо българи да се продават в Лондон, в Копенхаген, в Рим, в Берлин? Като влезеш тук в нашите галерии, колко италианци, немци и французи има да се продават? Нито един! Всеки продава своите артисти. Това е труден бизнес, в който има правила. Затова не е лесно да продаваш навън.

Какво се случи след COVID-19?

Да са живи и здрави клиентите ми от чужбина, защото откакто дойде COVID-19, аз в България не съм продал нито една картина. И ако не бяха навън продажбите, сега посмъртно щеше да ми вземеш интервю…

По нашите ширини открай време науката и културата са се случвали въпреки държавата, в 99% от случаите. Сега обявиха мерки, но не съм чул някой колега да е взел и една стотинка. Федералното правителство на Германия отпусна 50 милиарда евро за култура, отделно всяка област. За какво въобще говорим?

Има една изключително хубава фраза на Чърчил от времето на Втората световна война. Когато Англия е най-зле, му предлагат да се ограничат парите за театрите. Той отказва с думите: „Ние за какво се бием, ако после няма да има театър?“.

Художниците, писателите и музикантите винаги са имали особен чар, който е привличал жените. Така ли е и днес?

Младите хора са много по-прагматични. Ако е успял и финансово подплатен, артистът е интересен за тях.

А теб кои жени са те привличали винаги и са били твои музи?

Красивите! (смее се).

Как изглеждат съвременните творчески среди в България?

Социализмът е нанесъл много беди. Тук в галериите горе-долу започнах да се ориентирам, към 70-80 човека, максимум да са 100, излагат картини. И във всичките галерии сме едни и същи. А другите какво правят? Как се издържат?

Младите обаче са много по-напред от нас. Те нямат тези скрупули, които имаме ние, които сме живели в едно друго време, и според мен ще започнат да се появяват един по един и да успяват. Но държавата трябва да застане зад тези хора, да им даде едно рамо. Последните тридесет години от националната галерия няма нито една откупка от български художник!

И друго ми прави впечатление тук. Някои колеги са закостенели, признават си: „Научил съм се на десетина „хватки“, продават ми се работите, защо ще се уча на нещо ново?“. А изпуснеш ли се – край, дотам си. Те и затова не се продават навън.

В интернет има световни арт изложения – в Париж, Ню Йорк, Лос Анджелис, виждаш какво правят хората. Но когато ходя на изложба, гледам един-два дена след това да не рисувам, защото подсъзнателно правя след това нещо, което не е мое.

Как ти идват идеите?

Не чакам да дойде музата! Аз съм го ударил, кажи-речи, на работно време. Сутрин в 9 часа съм в ателието пред статива докъм 6 часа вечерта всеки Божи ден. И те идеите идват, де да знам как. Имам идея за една работа, започвам я, тя до един момент е моята идея, а след това започва да ме води картината.

Никога не е сто на сто това, което си го мислиш в началото. Аз съм правил и копия, но това не е моята работа, защото зор голям – трябва да направиш точно същото.

Твоят син интересува ли се от рисуване, от изкуство?

Той е на почти 14 години, живее при майка си, но цяла ваканция сме заедно и прекарваме много време така. Казал съм му, че ако иска, ще го науча на всичко, което знам. Опитвам се да го науча да прави всяко нещо по най-добрия начин, който той може, да го прави от край до край и всеки ден да става по-добър вариант на себе си.

С какво не можеш да се примириш?

С испанския срам. От известно време, откакто започнаха протестите в България, чувствам едно нещо, което се нарича „испански срам“ – да се срамуваш заради някой друг. Не заради себе си, а заради някой друг.

Това идва, когато навремето Гауди го блъска трамвай в Барселона. Той е дал всичките си пари за шедьовъра си „Саграда Фамилия“, ходи като клошар и няколко таксита отказват да го вземат. Ако са го взели навреме, може би е щял да оцелее. И оттам идва това нещо – испански срам. Цветът на срама в Испания е жълтото, а на траура – черното. До ден днешен в Барселона такситата са в жълто и черно, повече от сто години оттогава. Та и мен ме хваща испански срам сега…

Човешката глупост и наглост, облечени във власт, са нещо страшно. Но изпростяха и хората, които ръководят големи държави. Не знам накъде отиваме. През 80-те години в Европа е имало средна класа. Сега кажи-речи няма такова нещо, обаче се заражда друга – на работещите бедни, работиш и не можеш да си платиш сметките. То при нас така е било винаги, но започва да става и там. Ние сме напълно прави да сме недоволни от това, което е сега в България, но нещата бавно и сигурно вървят към по-добро за нас.

Как се грижиш за здравето си? Кое те зарежда с енергия?

Никак. Но аз съм отчаян оптимист, може би това ме зарежда. Сигурен съм, че оттук нататък ще ми се случат най-хубавите работи, че ще съм здрав, че ще нарисувам най-хубавите си картини. Може би това ме поддържа.

Твоето пожелание към читателите на сп. „BETTY Моята аптека“?

Господ здраве да им дава!

app_cover_november2020