Списание BETTY, ноември 2019

Името му стои зад успешни проекти като филма „Съдилището“, телевизионното риалити шоу „Сървайвър“ – „Камбоджа“, „Островът на перлите“, „Експедиция Робинзон” (bTV), сериала „Столичани в повече“ (bTV), „Африка: звездите сигурно са полудели“ (bTV), „Метрополис“ (Нова телевизия), „Българската Коледа“ 2012, предаването „Медиите он ер“ („България он ер“), книгата „Моделът на успеха 22 или как да успяваш в България“. В този брой наш гост е журналистът, сценарист и режисьор Емил Спахийски.

Автор: Олга Георгиева
Снимки: Дилян Марков
Гардероб: Ermenegildo Zegna

Взимам това интервю, докато е в София – повече от година Емил Спахийски е кореспондент на вестник „Труд“ в Грузия и Кавказ. Мислите ми се връщат назад към първата ни среща през 2002 г., когато всички заведения бяха претъпкани заради посещението на папа Йоан Павел Втори в България и случайно седнахме на една и съща маса в ресторант в центъра на столицата. Тогава Емил беше главен редактор на сп. „За мен“, а аз бях започнала да издавам поредица от книги за родители. През годините се виждахме и винаги слушах с интерес за неговата работа – като главен редактор на списанията „Егоист“, Golf&Spa, FHM, като журналист и коментатор във в. „Сега“, а след това и негов изпълнителен директор, като политически наблюдател за в. „Труд“. Особено любопитно ми беше да споделя за проектите си като сценарист, режисьор и продуцент, радвах се на постиженията и наградите му. Тази година Емил направи своя дебют като режисьор на документален филм – „Икар от Кочериново“. Има три магистратури – „Кино и телевизионна режисура“, „Журналистика“ и „Източна филология – турски език“, а специализациите му са невероятен микс от интереси и дарби – драматургия в НАТФИЗ, политически науки в Московското училище по политически науки, изследване на мира и конфликтите в Европейски университет в Австрия, сценарно писане в Средиземноморския филмов институт и ScripEast… Сега отново седи срещу мен на чаша ментов чай и не мога да не отбележа колко му отива бялата брада и как става все по-интересен човек и събеседник с натрупания опит. Трудно ми е да му задавам въпроси, има толкова неща, за които искам да го попитам. Затова го моля да ми разкаже най-вече за уроците, които му е дал животът.

Равносметките ги започваме от деца, от първия път, когато ти разбият сърцето като тийнейджър, и стигнем до житейските разочарования и триумфите в по-късните периоди. Но, общо взето, ако мога да перифразирам един киноагент – ние сме в бизнеса на отхвърлянето. Мисля, че животът е точно в това поле на отхвърлянето. От дългия лист с планове, които имаме за себе си, по който Съдбата драска с червения молив безсрамно. Дали осъзнаваме или не, но ние още като деца гледаме към звездите, метафорично казано. В нас се заражда една мечта, която се „загнездва“ в сърцето ни, и я гледаме там някъде – на хоризонта, и вървим към нея. По пътя лека-полека почваме да се отбиваме встрани от него, да останем там – на някой тир-паркинг, в някое кафене, в някоя уютна къщичка или просто в някое капанче. И накрая, за да не кажем, че нищо не сме свършили в живота си, правим някаква равносметка и си казваме, ама дотука, каквото съм направил, съм много доволен. И няма как да не си, тя мечтата е погребана. Всеки доволно казва: „Харесвам си професията, харесвам си живота, харесвам човека до себе си“. Но много често това, което се случва е, че професията не е точно това, което си мечтал някога, нито животът е бил такъв, какъвто си го искал. Бих се обзаложил, че някой е мечтал като дете да бъде надзирател или търговец на гробищни места например, освен ако не е наследствена професия, но пък тогава проблемът отива назад във времето – при родителите. Заложено е у нас да искаме да правим велики неща, да променим света.

Аз със сигурност не съм искал да ставам космонавт, защото ме е страх от високото и със сигурност не съм искал да стана полицай, но пък станах офицер от армията – по наследствени причини. Исках да бъда философ и писател, за да търся смисъла, но най-вече исках да стана журналист. До двадесет и четвъртата си годишнина не смеех да кажа на никого, че искам да стана журналист, защото бях много зле по литература. Ако бъда точен – обожавах литературата, но не бях добър в училище. Никога не можах да разбера онези разработки по литература, които учехме по онова време. Не можех да ги проумея. Този патетичен, фалшив, измислен език в темите по литература ми беше много чужд и, общо взето, го карах на разсъждения и винаги изкарвах ниски оценки. И чак, когато влязох във военното училище, попаднах на една преподавателка по езикознание, която всъщност ми отвори очите за литературата. Постепенно, с половин уста, започнах да казвам, че искам да стана журналист, в един момент ударих по масата и казах: „Искам да стана журналист!“. И станах.

Навремето си казвах, ако един ден видя и името си дори под една статия в един вестник, ще съм изпълнил мечтата си. За първи път видях своя статия във в.“Борба“ в Търново и бях много развълнуван, чаках вестника да се появи на сергиите. Видях си името и се разчувствах по детски. Прочетох я и ми се дорева. Там нямаше нито една моя думичка, те така я бяха пренаписали… Казах си, че съм некадърник и за две години спрях да говоря по темата журналистика, докато един ден започнах пак да се занимавам с това. Тогава наистина ми потръгнаха нещата рязко.

Една оптимистично-тъжна притча за това в какво се превръщат мечтите е филмът „Икар от Кочериново“. Моят герой – Николай Поповски – е герой и от първия ми репортаж в живота в съавторство с Жени Костадинова, която е много известна с книгите си за Ванга. И първият ми филм е пак за него, двадесет и пет години разлика има между двете мечти.

Николай е момче, което израства в едно село високо в планината над Благоевград, много диво място. За щастие и аз там съм израснал и разбирам какво го движи. Ти там си толкова високо в планината и толкова си откъснат от цивилизацията, че мечтаеш да полетиш рано или късно.

Майка му разказа, че като е бил двегодишен, скачал с един чадър от стълбите. Това е мечтата му цял живот и като един истински Икар тръгва да полети. След 11 опита прави хеликоптер. Не просто един хеликоптер. Това е първият български модел на хеликоптер, който освен всичкото, е тестван и успешно. Само си представете какво означава това –  да проектираш и създадеш тази сложна машина без специално образование, без пари, там някъде – между зелките и морковите. Един хеликоптер има над 10 000 части, всяка от тях е минала през ръцете му, голяма част от нещата ги е правил сам, други е взимал от бунищата за скрап на летищата. Например трябвал му е един специален болт и знаел, че има склад за бракувани хеликоптери в Михайловград, пътувал цял ден дотам. Било е лято и вътре било пълно със стършели и оси. Докато намери този болт, бил нажилен поне 30-40 пъти. Целият се подул и се обезводнил, даже по пътя обратно за малко да колабира, но намерил болта! И така десет хиляди пъти – парче по парче, хеликоптерът е готов.

Когато правят тестовия полет през месец май 1991 г. на авиоизложение в Пловдив, никой от пилотите не е искал да се качи на хеликоптера. Но един смел и добър човек – полк. Славчо Манолов, се е съгласил и когато политат първия път, полетът е изключително успешен. Николай направил настройката на витлата по-добре, отколкото в заводски условия.

Историята не е толкова за самия хеликоптер, колкото за човека, който мечтае да полети, и какво се случва с неговата мечта оттук нататък. Той в този момент смятал, че всичко е постигнал, че ще има завод за хеликоптери, че военните ще се интересуват, защото е много икономичен. Но в България …

В България има два типа хора: едните, които се опитват да ти помогнат без всякаква причина, а другите, които искат да ти попречат без всякаква причина. Ей така, просто защото си направил нещо. На Николай първо му разбиват трите основни системи – горивна, въздушна, маслена. Той възстановява хеликоптера, но точно преди теста му крадат горивото до капка – 200 литра. Пристигат медиите, генерали, политици, а той няма гориво, но не се отказва и източва от москвича си всичко, което има в резервоара – 20 литра автобензин, а не авиогориво. И ето – Икар полита. Но слънцето е по-силно и може да ти изгори крилете.

После Николай заминава за Щатите, канят го в „Бел Хеликоптерс“ да разкаже за новите си проекти. В продължение на месеци живее там, изследват идеите му,  които са безкрайно добри. И лека-полека животът започва да си върши своето – отхвърля го. Може би защото е роден в България.

Оттук нататък нищо не се реализира, въпреки че той има над десет патента, някои много забавни. Николай се беше напълно отчаял, докато снимахме филма, но тогава направи откритието на живота си – симетрична азбука, азбуката на бъдещето, и сега преписва Библията на нея.

Интересуват ме историите на хората и ако мога да определя вече професията си, това е по-скоро на разказвач, отколкото на журналист или писател. Може би така трябва да пише на визитната ми картичка, Емил Спахийски, сторителър (смее се). Защото дали разказваш в картина, дали разказваш във вестника или в книгата, това е историята на някой човек, на някой герой, който се опитва нещо да направи, и му пречат. Това е най-простото обяснение на това какво е драматургия.

Когато се записах за специализация по драматургия, моят професор Станислав Семерджиев (Стенли) първо ме попита защо искам да уча точно драматургия? Защото имам едни дяволчета в себе си и искам да ги нахраня и да млъкнат, казвам му. И той се успокои, че не съм тръгнал да променям света или не дай си, Боже, да „му казвам нещо на света“.  Марин Дамянов, който ми е преподавател и работих след него в общия филм „Съдилището“, когато ме приемаха в гилдията на сценаристите, ме представи така: „Това е Емо, много добър сценарист е и имам доказателство за това. Изяде толкова много бой и не се е отказал още!“. Явно това е най-важното качество, което човек трябва да има, за да не се откаже и да не си погуби мечтата. Да мечтаеш на инат.

А за Грузия… Така се случи, че година и нещо с удоволствие живях в Кавказ, в Грузия. Моята съпруга е офицер в армията и замина на мисия в Грузия като наблюдател на Европейския съюз по границата с Южна Осетия. Цялото семейство се прехвърлихме при нея за една година и няколко месеца и аз работех оттам. Разказвах за Кавказ. Обиколихме цяла Грузия, цял Азербайджан, Армения, до иранската граница стигнахме и, общо взето, почти не останаха места, които да не сме посетили. Изключително е, то е все едно да взимаш ново висше образование – такова е изживяването там. Природата е изключителна и хората са интересни, защото са много горди, оцелявали са при много тежки условия и нападения. Например Тбилиси, откакто става столица преди петнайсет века приблизително, 26 пъти е била опожарявана, 26 пъти е сривана и е започвала отново да живее.

Историята на грузинците е много интересна – и тостовете, и пиенето на виното, и танците им. В един от най-силните им тостове се казва, че тостът е продължението на молитвата, а виното – кръвта на Христос. Да пием за вярата!

Хората са много откровени и държат на честта, а и са с много гореща кръв. Само допреди двадесет години отвличането за сватба е било нещо нормално. Филмът „Кавказка пленница“ не е художествена измислица, а сатира. Искали са да критикуват тази традиция, но всъщност се е получила една невероятно хубава комедия. Така е в живота – мислиш си, че живееш в драма, пък то – комедия.

На читателите на сп. BETTY пожелавам да се отнасят към тялото си като към храм на душата. Така както почиташ храма и се боиш от него, така да имат почитание към собствения храм, за да може душата да  живее в топлина и уют. Виж, за душата храната е съвсем друга, но предястието винаги е вярата.