Животът на Мария невинаги ú е поднасял букетчета с лавандула, но тя като че ли пази постоянно свежия им аромат. Родена в семейството на актьора Хиндо Касимов и на телевизионната режисьорка Сета Илиева, от малка попада в интересна творческа среда. Завършва българска филология в Софийския университет, после работи в БНТ, в. „Стандарт“, в. „24 часа“, в. „Сега“, по-късно става заместник главен редактор на сп. ЕLLE България, главен редактор на „Капитал LIGHT“, съосновател и главен редактор на списанието за деловата жена НЕЯR.

От 2010 г. е на свободна практика, води курсове по комуникация и бизнес етикет. През 2017 г. излиза първата ú книга, сборникът „Близки срещи със смесени чувства“, а през следващата година – романът ú „Балканска рапсодия“. През лятото на 2020 г. в платформата „Сторител“ се появява комедийният ú сериал „Записки от Шато Лакрот“, който бързо печели популярност, на следващата година е издаден като книга от издателство „Колибри“.

Втората част на сериала „Записки от Шато Лакрот 2: резиденция Злокучане“ вече се слуша като сериал в „Сторител“, а на 12 април 2023 г. е премиерата му и като книга, пак на същото издателство. Мария участва със свои текстове в сборници, води авторското си представление „Свободно падащи истории“, пише за уебсайта „Площад Славейков“. Омъжена е за френския журналист Стефан Моасе и живее в София. Има две дъщери от предишния си брак.

Мария, каква искахте да станете, като пораснете? Прилича ли днешната Мария на детските си представи?

Исках да стана актриса. Тогава не знаех точно какво е това, нищо, че съм актьорско дете. Представях си само веселата част, не знаех за репетиционния процес, за човешкия фактор… Другото, което обичах, е разказването на истории – писмено или на сцена. И ето – сега реално това правя. Аз съм едно дете, което си осъществи мечтата, макар и не точно така, както някога си представяше.

Какво Ви накара да напишете първата си книга?

През всичките тези години, в които пишех и разказвах като журналист, съм искала да мога да разгърна историите, на които попадах, в нещо различно, не просто в текст на страница на вестник или списание. Журналистиката ме научи на усет, на дисциплина, на вникване в историята.

Тя е прекрасна, но има едни истории, които тя просто не може да побере достатъчно добре. В нея те се мачкат, деформират се, защото не могат да бъдат предадени с цялата си полифоничност. На няколко пъти ми се е искало да разкажа такива истории извън полето на журналистиката, но тогава не намирах смелост. Трябваше да поотрасна, за да не се интересувам толкова от приемането на другите и моята собствена личност, а от това да успея да предам самия разказ, заради самия него!

Лесно ли е да се споделят лични неща с публиката и с читателите?

За себе си не виждам смисъл да разказвам неща от живота си, ако ще ги деформирам. Разказът трябва да е честен – иначе за какво отново и отново да се правиш на нещо, да изглеждаш някак, да си се покрил зад онова, което смяташ, че хората искат да разберат за теб. Трудно е да споделяш, но смятам, че така си напълно недосегаем. Никой нищо не може да каже за мен и моя живот от това, което аз съм си казала така или иначе. Не защото моят живот е така важен, а защото вероятно такива неща се случват на всеки и като разбере това, този всеки ще стане някой конкретен. Ще се припознае и няма да е сам.

Споделяли сте в интервюта за здравословния проблем на голямата Ви дъщеря и за операцията в чужбина.

О, да, това е най-голямата битка в живота ми. Дъщеря ми всъщност не е била болна – тя просто имаше дълбок слухов проблем. В онези години той нямаше решение у нас, но днес вече има клинична пътека за кохлеарна имплантация и тази операция е рутинна и в България. Смея да твърдя, че зад този факт стоят и личните усилия на бащата на дъщеря ми и моите като нейна майка. Бяхме неуморни да движим процедурата по прилагането на тази операция у нас, минахме през ада, но успяхме!

Споделяли сте също и за домашното насилие, което сте преживели в първия си брак. За съжаление много други жени в България също са жертви на психологически и физически тормоз. Кои са „червените флагове“, които да не пренебрегваме?

Да, при мен и това се случи. Вероятно беше и някаква реакция на бившия ми съпруг към трудностите, които преживяхме заедно покрай дъщеря ни, но това не е извинение. Всъщност аз бях тормозена от един принципно добър човек, който с мен постъпи жестоко. Днес имам много обяснения за това негово поведение, но съм минала точно както всички преживели или преживяващи това, през самообвинението и самомразенето. Това е първата и най-огромна грешка! Няма ситуация, в която някой просто да ви бие или тормози, защото нещо не правите както той смята, че трябва!

За това имаме език, имаме думи, имаме разговор. Понякога се връщам ей така в мислите си в онова време и се чудя как изобщо и толкова време съм издържала всичко онова, което ми се случи. Днес не бих търпяла и час. Но тогава си е било за тогава – не съм била готова, не съм била все още достатъчно уверена и смела, не съм вярвала в себе си. Бях се предала на обвиненията и се бях намразила, затова и стоях да търпя „наказанието”, което съм смятала, че ми се полага. Това е ужасяващият механизъм, в който влиза една жертва на насилие. Той трябва да се преодолее и това е най-трудното.

А какви са първите сигнали… някой да ви казва кое и как трябва да правите, да е вечно недоволен от това, което сте, да неглижира чувствата ви, да не ви обръща внимание, да ви прави публично забележки, за да ви уязви, да се опита да ви отдели от всичко, което имате, за да „не се влияете лошо“, да ви натяква, че без него сте нищо… Всяка жена може да се оправи сама! Вся-ка!

На какво имаме още да се учим българите за добрите маниери в ежедневието и в бизнеса?

Ние не сме лоши хора – просто в обществената комуникация това не ни личи. Много сме мрачни, не се усмихваме, подозрителни сме (то и има защо), стреснати… И често, за да не ни личи всичко това, реагираме с навъсени вежди, пестим си поздравите и добрите думи, правим се на страшни. В този смисъл имаме доста какво да направим.

Що се отнася до конкретните правила – ние в никакъв случай не сме прости, както често си се самообиждаме. Виждала съм простаци от всякакви националности и географски ширини. Това, на което ми се иска да се научим, е да бъдем мили един с друг. Просто да не забравяме, че зад всеки човек има история, която заслужава да бъде уважавана.

Кои са най-големите културни различия между българи и французи, които забелязвате?

Аз обичам и българите, и французите. Намирам, че си приличаме по чувството за съпричастност. Различаваме се по общественото си поведение. За французите общото отвън е и лично и в този смисъл то се пази, защитава и е гордост. Ние сме малко до собственото чердже пред вратата. Затова и боклуците ни са навсякъде – по горички, до реки, по полета… Възмущаваме се, но не милеем за общото. Но за да се научим на това, трябва да минат още доста десетилетия, уви.

Вашият съпруг също е журналист. Пречи или помага за добрите взаимоотношения в една двойка общата професия?

О, не. Той, също като мен, прави и още сто неща. В момента по-силното му занимание е преподаването. Преподава френски език онлайн и има страхотни ученици от цял свят. Журналистиката за нас е и още една тема, по която и двамата вършим неща.

Какви други общи интереси споделяте?

Обожаваме изкуството. Той е повече в киното и модерното визуално изкуство, например в колажите и графитите. Аз съм човекът с литературните сюжети, с театъра и поезията. И двамата обичаме много музиката. Аз не мога без музика – на нея пиша, с нея си почивам, с нея се забавлявам. Сега се уча да свиря на пиано. Той пък свири на китара. Едва ли ще направим дует, но в гаража си имаме електрическо пиано, електрическа китара, усилвател и още три китари кухарки. Всички са в употреба!

Гледаме заедно сериали, обичаме старинни предмети и история, той е истински специалист в това, защото е и сертифициран оценител на антики от XVIII век до днес. Особено добър е за времето на ар нуво и ар деко.

Каква е кухнята у вас и как се грижите за здравето и добрата си форма?

В същия този музикален гараж имаме и кростренажор. Всеки ден през зимата „ходим” на него. Храним се балансирано, гледаме да ядем сезонни плодове и зеленчуци, не прекаляваме с месо, колбаси почти не ядем. Сладко си набавяме най-вече чрез мед и плодове. Мъжът ми меси и всъщност всеки ден имаме чудесен домашен хляб (нямаме уред за печене на хляб), от който не съм напълняла и грам. Ядем ядки, взимаме и някои хранителни добавки, избягваме да пържим храната си. Днес например ще правя пилешки гювеч.

Мъжът ми харесва много българските ястия – голям фен е на баницата! И пред всички приятели и роднини във Франция разказва колко е хубава българската баница и как българската мусака е сто пъти по-вкусна и по-полезна и лека от гръцката.

Като жена и майка на две дъщери какво бихте посъветвали младите момичета на България?

Да инвестират в образованието си! В себе си! Да могат да бъдат самостоятелни и независими. Пък ако в този техен път се появи някой, който може да го сподели с тях, за да ги подкрепя и да им се радва искрено, да го допуснат в живота си. Да се обичат, за да могат и да дават любов. Да знаят, че имат всички права на света, защото са човешки същества. Точно така, както са и мъжете. Просто, защото всички сме хора и имаме право на живот, реализация и щастие.

Какво ще пожелаете на нашите читателки за Деня на жената?

Пожелавам им, първо, здраве! А заедно с него пожелавам: ведри простори пред очите, топли детски ръчички около врата, нежна целувка по челото от някой, който безусловно ти мисли доброто, любовно щастие, преживяно с когото е най-хубаво, приятелска ръка на рамото и безкрайни хоризонти в душата и ума!