cover_feb2022

Даниеле Индако, Паоло Паломба

Важен е изминатият път

Брой 93, февруари 2022

За никого не е тайна, че в последните години много италианци живеят в България. Въпреки че няма официална статистика, според някои източници те са вече над 30 000. Между двата народа има историческа връзка, уважение и много сходни черти, но с какво все пак ги привлича нашата родина? На този и на други въпроси отговарят двама италианци, единият с български корени, които не само живеят в София, а допринасят за културния и обществения ú живот.

Автор: Олга Георгиева
Фотография: Дени Кирилова и Артисифо (Artisipho)

В една октомврийска вечер на 2021 г. на ул. „Цар Самуил“ 45 б, тиха малка улица в центъра на София, обособена като място на галериите и изкуството, въпреки пандемията и студеното дъждовно време множество с пъстри маски и още по-пъстри чадъри откри най-малката галерия, витрината на международната културна асоциация EGTANIA – EGA, European Gate to Arts.

Нейни основатели са Паоло Паломба и Даниеле Индако, а целта им е да представят у нас в миниатюра събития от световно значение в областта на културата, изкуството, религиите.

Паоло Паломба, роден в Рим, двадесет години живее и работи в Арл, града на Ван Гог във Франция. Като мениджър на проекти в културата и изкуството, артист и фотограф, със сътрудничеството на Европейската комисия и на местните власти популяризира ателиета в Арл, Берлин, Брюксел и Рим. Работи на различни места по света, организира културни събития. В Рим като президент на Ателие ПАЕМА и вицепрезидент на фондация „Маитреа“, Институт за будистка култура, менажира големи международни проекти. В България живее за постоянно от четири години.

Даниеле Индако, чийто дядо по майчина линия е Васил Радославов (1854-1929), три пъти премиер на България, е роден в Генуа. Професионален консултант в Париж и Генуа в множество сфери и най-вече в бизнес процеси. Малко преди повече от двадесет години след промените, които водят до демокрация, Даниеле решава да потърси отново българските си корени и открива дейности в България. Силната му страст към кулинарството го кара да отвори първия си италиански ресторант – Barbarossa. Днес управлява два собствени ресторанта, един в центъра на София – Trattoria San Marco, и един в историческия център на Генуа, Öosteria.

Пътищата им се срещат в София малко преди началото на пандемията. Паоло продължава да носи в душата си пламъка на духовните търсения и жаждата за създаване на проекти за културно сътрудничество, изложби, фестивали. Даниеле застава до него и така в България се ражда една нова културна асоциация с големи планове за бъдещето.

Какво е за теб България?

Д.И. България за мен е родината на моите предци. Земята, от която произлизат културата и обичаите, които винаги съм виждал косвено през някои от ключовите фигури на моето детство: майка ми, чиито родители са били българи, някои български чичовци, които съм срещал само няколко пъти, но които са оставили у мен дълбок отпечатък чрез силните си личности, особено в света на изкуството и културата.

П.П. На картата на Европа тъмнозелената България е най-източната държава на стария континент, мост с Азия и Близкия изток, а столицата й е третият най-богат по история град, стратегически европейски „портал“, който гледа към бъдещето, към Евразия. С България е свързан Пътят на коприната и винаги е била кръстопът на различни култури и религии.

В много аспекти ежедневието е подобно на Италия, но тук все още може да се усети енергия от други времена, когато много неща са още възможни.

Трудно ли е да промениш живота си и да смениш държавата?

Д.И. Винаги е трудно, защото много от придобитите опорни точки се губят, но във всички страни има общ сюжет, който може да се търси и на който да разчитаме, за да изградим отново рамката, която ни заобикаля, възстановявайки нашата увереност. Освен това този обмен ни обогатява. Важното е да се споделят ценности, емоции, преживявания, останалото идва от само себе си.

П.П. Точно така е. Лично аз тук открих среда с все още висока степен на почтеност, която интригува и очарова, задоволява нуждите ми да бъда изследовател на нови ситуации, на култури, които да откривам: от народната музика до хармоничните песни на жените от Бистрица, храна, вино и архитектура, които успяват да събудят любопитство. А то се превръща в нова мотивация за проекти и срещи в диалог с живота.

Даниеле, ти си внук на Васил Радославов. Мислил ли си някога да влезеш в политиката тук или в Италия?

Д.И. Чел съм и продължавам да чета за Радославов, контекстуализирайки и историческите събития. Тогава са били други времена, имало е борба за независимост и за последващо изграждане на нова свободна и суверенна нация. Винаги ме е привличала политиката, но липсата на идеали и скромност на сегашните ú герои както в България, така и в Италия, ме убедиха, че не си струва.

Как се промени страната ни през последните години?

Д.И. Преместих се почти изцяло в България, за да участвам пряко и подкрепям, където и доколкото е възможно, процеса на преход от комунизъм към демокрация. Винаги е било вълнуващо да го правя, но ако погледна България днес, бих казал. че можеше да направя повече.

Резултатът няма значение, а пътят, който е трябвало да поемеш и как си го извървял. действието, етиката и общото благо винаги са ме ръководили, но времената не бяха подходящи за тези ценности и може би и днес все още не са. България е малка страна, богата на история и ресурси и със сигурност би могла да направи много повече за своите граждани. Близкото бъдеще ще ни покаже дали ще можем да вдигнем глава с фонда Next Generation.

Имаш ресторанти и в двата града. Какви са разликите? А ситуацията с Covid-19?

Д.И. Ресторантьорството, почти хоби, но което приемам много сериозно, очевидно е по-сложно в Италия, където конкуренцията е изключителна. Но именно в Италия благодарение на стимула на конкуренцията ресторантът се наложи и се превърна като водещ в местната общност, дори с лични патентовани ястия.

В София, напротив, между проблемите със законността, липсата на професионализъм и липсата на суровини приемствеността винаги е била трудна. Но устойчивостта е едно от моите качества, а в ресторантьорството качеството винаги се признава рано или късно. В същото време съм верен на ценностите си като ресторантьор, а и на посланик на истинската италианска кухня без компромиси. Ковид със сигурност е проблем, но след две години наказания в Италия свикнаха с него.

В България хората казват, че не е страшен. Вярвам, че повече от всичко друго това се дължи на силното чувство за независимост, придобито напоследък от българите, и на пълното недоверие в институциите, което доведе до това ниско ниво на ваксинирани. Но смелостта не се проявява с шофиране без колан. Ролята на медиите и на политиците в борбата с пандемията е фундаментална и ако в Италия не съм виждал да блестят много звезди, в България не съм видял нито една.

Италианската кухня е известна в цял свят със своето качество и ползи за здравето. Какви са малките ú тайни, които могат да възприемат и други национални кухни?

Д.И. Тайната на добрата италианска кухня се крие във факта, че се използват малко, но качествени съставки по хармоничен начин и чрез техниките за обработката им се получава изцяло нов продукт, а не е просто сбор от съставките. Всички кухни могат да го правят и го правят и затова винаги е добре да се опита национална кухня.

Но в Италия процесът на приготвяне на храната непрекъснато се развива творчески, което включва не само нови съставки и техники за работа, но и нови естетики и комбинации, които дават добавена стойност: украсата на ястието, обстановката, музиката, гарнитурите, вината, начина на сервиране и т.н.

Как се запознахте двамата и как се роди идеята да създадете международна културна асоциация в София?

Д.И. Срещнахме се почти случайно, както винаги се случва. Проектите на Паоло са визионерски и в същото време необходими и спешни. Те надхвърлят самата България, виждайки я по-скоро като мост между западната материалистична култура в търсене на духовни ценности, и източната култура, пълна с духовност в търсене на своите материални претенции.

Тези два начина на възприемане на света се събират в европейското плато, което по същество е люлката на Запада с всичките му настоящи противоречия. Те трябва да бъдат разрешени, но съобразявайки се и с останалия свят. И коя държава в Европа по-добре от България може да бъде идеалното място за изграждане на мост, който гледа на изток и югоизток?

П.П. В хола на синьора Рената, необикновена личност и предприемач от Падуа, която живее в София от 2007 г., срещнах Даниеле Индако, италиански и български предприемач, който се грижи за бизнеса си в Генуа и София с еднаква решимост и голям човешки ентусиазъм.

Той е „чистокръвен” предприемач в храните и кетъринга, в бизнес услугите, аз съм мениджър на иновации в културата, изкуствата и духовните изследвания. Нашите преживявания и нашият вкус за живот се преплитаха и дадоха тласък на новото културно предприятие.

По какви причини толкова много италианци избират страната ни?

Д.И. Мисля, че много от тях са пенсионери и избират България, защото в условията на добър климат и гостоприемството на българите могат да си позволят по-висок стандарт на живот. Други италианци са предприемачи, които се възползват от благоприятната фискална политика, както и от наличието на квалифицирана работна ръка на изгодни цени.

П.П. През 1991 г. дойдох в София за сватбата на една приятелка, завършила в Пиза, и се влюбих във винтидж чара на града. Полифония от архитектури, които и днес характеризират улиците на историческия център, четириъгълника на толерантността, типичните ресторантчета с онези зеленчуци, домати и супи, които имат вкус на селото, на автентичност. Имате отлични вина, обичам мавруд и совиньон блан.

Зелените паркове, градините покрай църквите, които позволяват да си с приятели, да се порадваш на слънчевите лъчи, да направиш работна среща или просто да споделиш хубав момент. Наистина тук има много млади италианци, студенти по програма „Еразъм“, или дошли на работа в международни компании, много пенсионери, които се възползват от възможността за втори живот, идвайки в България, за да търсят възможно бъдеще. Страната изразява богатство както с разнообразието на пейзажите, красотата на планините, така и с духовната тишина на Рилските езера, водопадите и реките на Родопите, Пирин планина.

Историята, която е прекосила долините на Дунав, долината на розите, древните тракийски, римски и османски селища, пази незаличими следи, които превръщат България в културно и духовно съкровище, на което всички ние, нейните гости, можем с ентусиазъм да дадем своя принос. Богатството на култури, традиции и начин на живот представлява силна атракция за тези като мен, които са живели в много страни в Европа и Азия. Това предлага България на италианците.

Какво е вашето пожелание за новата година?

Д.И. Надявам се, че ще успеем да обуздаем пандемията, за да я превърнем в епидемия, а след това и в грип като много други. Бих искал също да видя промяна в политиката благодарение на европейските цели на фонда Next Generation и неоспоримото доказателство за необходимостта от екологичен преход.

Бих искал също да видя средното богатство на българските граждани да се увеличи и да се появят десетки хиляди нови микропредприятия. Когато хората вече не са гладни, когато имат вяра в институциите и в тези, които ги ръководят, тогава има място за културен ренесанс, който подхранва духа и благодарение на това да бъдем по-малко зависими от материалното.

Това в крайна сметка означава да спестяваме, като пренастроим производството към качество, а не към количество. И това ще затвори кръга.

app_cover_feb2022