Списание BETTY, декември 2021

В този брой ще ви разкажем коледна приказка за едно бедно дете от трънското село Долна Секирна, обуто в домашно направени цървулки, чиято житейска съдба го отвежда до престижните върхове на администрацията на ООН в Женева. Лесен ли е бил пътят му, какво му е помагало в трудните моменти и защо отново се е върнал към корените си, споделя Евлоги Бонев.

Автор: Олга Георгиева
Фотография: Дени Кирилова и Артисифо (Artishioho)

Първите седем години от живота си Евлоги прекарва в скромната къща в Долна Секирна, където нощем го приспива шумът на близката река. Баща му е миньор в Перник и всяка събота изминава пеша 40 км, за да се прибере при семейството си.

Преселват се в града. Там Евлоги ще срещне своята голяма и единствена любов – красивата Йорданка. През 1954 г. завършва Инженерно-строителния институт в София и в продължение на 12 години работи като инженер – в Дрезден, Германия, у нас в Министерството на промишлеността и от 1964 г. за пет години в Гана. Йорданка е винаги до него, вече са им се родили и двама синове.

Когато се връщат в България, професионалният път на Евлоги неочаквано се променя – става координатор на помощта на UNDP и други организации от системата на ООН за нашата страна първо в българското правителство, след това в UNDP в Женева, Швейцария, после в Кабул, Афганистан. Поради своята честност си навлича неодобрението на руския посланик там и за него и семейството му настават тежки времена – отнето му е българското гражданство, жилището му е конфискувано и Евлоги не може да се върне дори за да изпрати баща си в последния му път…

Но неговият професионализъм и спечелено добро име карат генералния секретар на ООН да настоява да остане в Европейското бюро на UNDP в Женева. През 2003 г. Евлоги Бонев се пенсионира като старши съветник и се връща там, накъдето го тегли сърцето – в родината. Заема се с благотворителна и реставраторска дейност в родния си край – реставрира и поддържа манастира „Света Троица“ в Ерулската планина до с. Ерул, църквите в Долна Секирна и Кошарево, построява три чешми. Към неговите усилия се присъединяват децата и внуците му.

Евлоги и Йорданка имат двама синове, шестима внуци и двама правнуци. Остават да живеят в София. Но през последните 12 години Йорданка страда от болестта на Алцхаймер Евлоги всеотдайно се грижи за нея до последния ú ден. Тя си отива в началото на 2021 г.

Евлоги, труден ли беше пътят на това малко момче?

Не съм усещал да ми е трудно, по-скоро в мен имаше винаги някакъв хъс да бъда първи в училище, в класа, все да бъда на първо място и това ме поддържаше в целия живот. Някакво неистово желание да бъда напред, да бъда в първите.

Сигурно е било трудно, но аз съм бил винаги доволен от резултатите – когато завърши учебната година и ти имаш високи оценки, когато учителят те помилва по главата и ти каже „Браво!“, когато те вземе за ръка и те заведе и ти купи нещо, за да те поощри, защото ти си бедно дете, а пък си силен ученик. То и съдбата е била такава, било ми е предначертано.

Макар че аз винаги, винаги съм искал да се занимавам с музика. Във всеки момент от живота ми или съм пял, или съм свирил, или съм организирал хор. Организирал съм хор и като ученик в гимназията, като студент, като работник, като проектант в проектантската организация. Пял съм и в големи хорове.

Откъде идва тази твоя любов към музиката?

Моят баща беше чуден певец, свиреше на гъдулка и на пищялка, нещо като кавал. Канеха го навсякъде да пее и да свири. Майка ми също пееше хубаво, но не се изявяваше.

Вярваш ли в съдбата?

Вярвам много в съдбата. На мен не знам така ли ми е било предначертано, но Бог ми е помагал в толкова много отношения, изпадал съм в беда тук, там, винаги ме е изваждал от бедата. Както и сега, след смъртта на моята съпруга, отивах надолу, надолу, надолу и смятах, че това е краят и за мен. Но пак ме съвзе, Бог ми помогна и приятели около мен.

Във всички случаи можеш да правиш известни корекции, ако имаш залитания, да се поправиш, но основният път е предначертан, аз дълбоко вярвам, че е така. До края на живота си имаш някаква линия, която следваш. Имаш мисия.

Какво ти е помагало да преодоляваш трудните моменти?

Най-много вярата в Бога, тя винаги ме е крепяла. В църквата намирам мир, упование и сили да продължа да се боря. Иначе постепенно, постепенно щях да си отида под натиска на нещата, които са ми се случвали.

Ти си инициатор на откриването на българската православна църква в Женева?

Аз ратувах за това, но я направиха всички българи там, българската общност. За мен беше страхотно удовлетворение да видя всички тези вярващи хора заедно. А мотото на нашата църква в Женева е: „Ако си дал… не си живял напразно“.

Как се отнасят хората от твоя край към нещата, които правиш – реставрацията и грижата за манастира, църквите, чешмите?

Обикнаха ме много заради това. Бяха ме забравили, аз съм бил на седем години, когато сме си заминали, и никой не ме помни вече. Но аз отново отидох и се стремях да направя нещо за моето село, където съм роден, за църквата, в която съм кръстен.

В памет на моите родители, но и за селото, да имат нещо. Имам чувството, че са много доволни, винаги ме посрещат, правят ми подаръци  – това е оценка. Аз се радвам, че ме приемат като един от тях.

Кое е това, което те кара да правиш добро?

Може би съм така устроен, тогава чувствам удовлетворение, няма да се чувствам добре, ако не го направя.

Живял си на много места по света, къде хората ти се сториха най-човечни?

Труден въпрос да направя сравнение, но имам чувството, че в най-бедната страна, в Гана, хората бяха най-добри, най-готови да ти помогнат. Има една доброта, една човечност, която трудно вече ще я намериш и у нас, все още ще я намериш и в по-крайните райони на страната като моя хубав район трънския, граовския.

Хората са толкова мили и гостоприемни, готови винаги да ти помогнат. Ето това нещо в по-цивилизования свят не можеш да видиш.

Сменил си професията на строителния инженер с тази на дипломат. Съжалявал ли си някога за това?

Ако трябва да бъда много искрен, ще кажа, че аз станах строителен инженер по неволя, защото моят брат учеше това. Ние бяхме бедно семейство и баща ми казваше: ако искаш да продължаваш, аз няма да имам възможност да ти купувам на друго място учебници, ще си служиш с учебниците на брат ти и ще учиш същото“.

Макар че аз пак с голямо желание влязох в университета с отличен успех, бях един от първите. С каквото се захвана, го върша както трябва. А дипломацията я свързвам с музиката, винаги съм търсел хармония в живота, разбирателство, любов и хубави отношения между хората. За мен един дипломат трябва винаги да търси хармонията. И може би това ме привлече в нея.

Как започна твоят път в дипломацията?

Когато бях в Гана, като строителен инженер се запознах с хора, които работеха за ООН там. Имаше много проекти, Гана беше един от добрите получатели на помощ, една от най-слабо развитите страни. Запознах се с проф. Янакиев, български професор по статистика, и един словашки професор Милан Ковачка. Те припалиха огънчето в тази насока, когато ми разказваха какво правят, какви проекти, какви резултати има. Това ме вдъхнови.

И защо казвам, че много вярвам в съдбата? Идвайки тук, в България, от Гана, се видях с един мой много близък приятел, с когото бях съученик в гимназията. Станиш Бонев заемаше висок пост в министерския съвет и тогава българинът, който се занимаваше с координацията на българското правителство с ООН, замина на работа в Ню Йорк. И търсеха подходящ човек, а аз знаех 7 езика и Станиш каза, че им трябва човек, който да посреща големи личности от ООН и да ръководи организацията.

Извикаха ме в министерския съвет, за тях беше, изглежда, много важно, че ме беше препоръчал Станиш Бонев, и ме назначиха на този пост да отговарям за сътрудничеството на България с ООН. Така започна моята дипломатическа работа. След това в Женева, в Афганистан, обратно в Женева…

Какъв е твоят съвет към младите хора да запазят любовта и семейството?

Аз съм вече на 90 години, с моята съпруга бяхме неразделни 74 години. Когато се запознахме, тя беше на 15 години, а аз почти на 16. Имали сме много трудности, минали сме през много перипетии, но никога, никога, никога любовта не е изгасвала, тя е тлеела винаги, даже и сега я има.

Какво е важно? Ако нещо си нервиран и ти се иска да започнеш да се караш, пий една чаша студена вода, успокой се и тогава започни разговор. Никога не обиждай, защото даже физическият удар е понякога много по-лек, отколкото душевния. Когато ти обидиш човека словесно, ти го нараняваш така, че много трудно би заздравяло, защото е вътре някъде, дълбоко в душата. Затова да се внимава с това, да се прощава, да си толерантен към другия, да не правиш от мухата слон, а да се мъчиш да тушираш всички неща от тоя род, да ги забравяш и да помниш само хубавите неща и върху тях да продължаваш да градиш новите.

И така до края на живота. Само търпение, смирение, скромност, любов, вяра един в друг – това укрепва семейството.

Съвет към по-възрастните за здраве и дълголетие?

Никога да не се отдават на песимизъм. Да водят здравословен живот, да няма алкохол и преяждане, да не консумират много месо, да се хранят повече с растителна храна и непрекъснато да правят упражнения и да се движат, каквото им дойде на акъла, но да се движат. Аз имам свои упражнения, които всяка сутрин трябва да ги направя, иначе денят за мен е загубен.

Препоръчвам на възрастните хора всеки ден да си повтарят по три пъти на ден, формулата на Димков: „Днес съм по-добре от вчера“.

Твоето пожелание за българите за новата година?

Бих се помолил на Бога. България е хубава страна, хората са чудни, но напоследък настава някакво израждане, под какви влияния изпадаме и какво правим, дали жаждата за пари, дали лакомията, но омразата и завистта някак си надделяват над добротата, над човечността.

Желая на всички хора Бог да им помогне да се отърсят от омразата и завистта и да възкресят вярата, красотата и обичта! От сърце желая на българския народ и на всички по света здраве, здраве и пак здраве и хубав живот в бъдеще! Боже, помогни на всички!