cover_dec_2019

Мира Добрева

Лекарство за дълголетие

Брой 67, декември 2019

Иде Коледа, хората отново мечтаят за чудеса и стават по-добри. Под елхата вкъщи започват да се трупат подаръци за близките, а сърцата се разтварят за света. Да посрещнем и ние празничния месец с добрия пример и с доброто заедно с Мира Добрева.

Автор: Олга Георгиева
Снимки: Дилян Марков
Грим: Eлиза Попова

В началото на 1996 г. Мира постъпва на работа като репортер в информационната емисия „Календар“ в току-проходилата Нова телевизия. Две години по-късно става част от екипа на култовото за времето си предаване на БНТ „Добро утро“. Скоро е и водещ на рубриката „Любопитни новини“, а в някои от изданията на предаването – ко-водещ на Александър Авджиев. От 1999 г. Мира Добрева е част от екипа на „По света и у нас“ като репортер и водещ на кратките емисии новини. Междувременно е репортер в „Чай“, „Екип 4“ и „Актуално“ на БНТ. Тя е един от основните автори на репортажи за „Българската Коледа“, автор на поредица документални филми за деца и хора в бедстващо положение. Мира има много награди, сред които два пъти „Жена на годината” в категория „Телевизионна журналистика“ на списание GRAZIA (2005 г. и 2011 г.), „Най-чаровна телевизионна водеща“ на списание „Клуб М“ (2004). Най-обичана българка за 2008 г., най-стилна дама на България (наградите на Pantene Beauty Awards 2003).

През 2011 г. стартира авторското ú предаване „Отблизо с Мира“ по БНТ. За рубриката „Столетниците на България“ през 2015 г. тя е наградена със специалната награда от Международния филмов фестивал „Наследство“. С  призове в категория „Културно наследство и национални ценности“ и „Популяризиране на българската култура и история“ (2013 г., 2014 г.) от Агенция за публични комуникации VIP Communication. През 2016 г. предаването „Отблизо с Мира“ получи специалната награда на Съюза на българските журналисти в категория „Телевизионна журналистика“.

Историите на Мира за доброто привличат пред телевизионния екран стари и млади всяка неделна сутрин от 11 часа. Специално за читателите на „BETTY Моята аптека“ Мира разказва личната си история.

Предаването е като жив организъм, то расте, окапват някои листа, израстват нови, възобновява се непрекъснато, то е жива материя. Появяват се нови рубрики, други утихват, но трябва един стожер. Стожерът на моето предаване са българският дух и интересните хора, надмогнали и преживели случки, от които всеки един от нас би бил съборен, а те са се изправили и са продължили нагоре. Една от първите истории в предаването ми е на Иво, нарекла съм го Железния човек. Той е с един крак след катастрофа и с желязна протеза, но възроди собственото си село Мандрица. В него е имало не повече от 5 жители, в момента са над 500. Пекат тухли, строят сгради, правят фестивали, организират събития, направиха къщи за гости. Тези хора и тези истории искам да показвам! Те са възможни, те са в България. Злободневието струи от всяко друго предаване, за лошите теми има трибуна, за доброто нямаше доскоро. Сега става все по-модерно да се вижда доброто, да се показва доброто, но преди десет години, когато написах концепцията за „Отблизо с Мира“, всички ме смятаха за луда. Моята идея беше добрата новина да не е най-отдолу, както е в новините, а да е като обърната пирамида – добрата новина да е винаги най-отгоре. Казваха ми, кой ще ти гледа това позитивно предаване, без скандал, без драма? И наистина бяхме на косъм първата година, защото аз самата не знаех откъде да намеря толкова добри истории. Бидейки в новините преди това, бях свикнала да търся лошото, да виждам лошото, за да стане новина. Оцеляхме вече девет години, значи и доброто има място!

Най-големи следи оставят столетниците. Това се оказа и най-интересната рубрика, най-вълнуващата, която нито една телевизия не дублира. Изключително труден за правене проект, защото възрастните хора освен че са трудно откриваеми, много често близките им не искат да дават достъп до тях и това е съвсем разбираемо. Техният живот е вече много крехък, те самите са много чупливи, не само като кости, а и като душевност. Понякога интервютата продължават повече от час, два, три, за да извадя 5 минути от това, което става. Много ми е трудно и след самото интервю, когато си тръгвам от тях, защото те не искат да ме пускат, понякога оставам с часове. Това губи търпението на екипа и усещам, че и аз се изтощавам. Но столетниците са ми най-мили. Всичките останали хора имат собствени сили да се справят, а те зависят от другите, зависят от близките си, зависят от внуците си понякога. Има столетници, които са наистина изоставени, всички ги чакат да умрат.  Да знаеш, че те чакат да умреш, за да оставиш къщата или просто да не пречиш, е мъчително. Затова столетниците са моята най-голяма радост и най-голяма болка.

Първите години много усилено работих с учени, основно с проф. Игнат Игнатов от БАН. Заедно търсихме корените на дълголетието. Често учените твърдят, че то зависи от чистия планински въздух и от чистата вода. Но моето изследване продължи, вече наближавам 100 столетници, предстои да започна да пиша книга за тях и аз не съм съвсем съгласна. Защото над 50% от столетниците ми живеят в градовете, и то в центъра на градовете. Най-възрастната жена, която съм снимала, баба Люба на 106 години, цял живот е живяла в центъра на Русе и в центъра на София. И то в Русе, когато беше обгазяван периодично от румънските заводи. И колкото повече време минава и срещам повече и повече столетници, за мен отговорът е един, категорично е един – лекарството за дълголетие се нарича ТРУД. Почти нямам столетник, който да не е имал много труден живот и много, много работа. Всичките са с отрудени от работа ръце. За мен това е формулата. Разбира се, имам една, две кокетки. Имам една кокетка от Силистра, тя си се нарича дори така, никога не е работила, но е домакинствала, отгледала е шест деца. Другото, което съм забелязала, е че от 100 столетници един само не е женен. Твърди се, че женените хора живеят по-дълго. Аз лично от моя опит не бих казала така… Понякога е хомот, който доста тежи. Но някога хората са били опора един за друг, а не тежест.

Няма какво да се лъжем, семействата стават все по-дисхармонични. Всеки си върви по неговия път, колкото и да изглежда, че този път е заедно. И аз смятам, че това е хубаво. Защото иначе какво би било? Жената би била подчинена на мъжа, жената би чакала той да си дойде от работа. Аз съм го правила, правя го и в момента, но това не означава, че аз не вървя по моя си път. Въпросът е да търсим възможно най-много допирателни по тези два паралелни пътя. Представете си, че това са релси на един влак, понякога се пресичат, просто се намират, някъде се докосват. Да имаш нещо, което да можеш да си споделиш само с другия човек, това е допирателна. Да знаеш, че само там можеш да намериш пристан. Можеш да имаш много други обстоятелства, които натежават на връзката, но когато имаш един, два такива стожера, тя е стабилна. Аз съм имала случаи, в които съм си казвала – никой друг освен Жоро (Георги Торнев, телевизионен режисьор, бел. ред.) не може да ми помогне в момента, когато става въпрос за работа или пък за някакви житейски неща. Без него не мога, колкото иначе да ми е трудно. Защото все по-трудни стават връзките в днешно време, много напрегнати. Нямаме време, нямаме търпимост един към друг да се изслушаме дори. Аз смятам и че с годините сърцето закоравява по отношение на любовта, то толкова свиква с тази любов, че смята, че тя му е даденост и не се бори за нея, не гори с такъв пламък, както е горяло в началото. И сякаш започваш да даваш сърцето си на много други места, на работата, на децата, на приятелките, на пътуванията, на другите случки и все по-малко ги даваш само на един човек, разпиляваш се, а сърцето е само едно.

От това страдат най-близките хора и затова цената, която човек плаща за известността, е толкова голяма. И то тази известност, която има смисъл, която е раздаваща. Лошото е, че това става като наркотик и ти започваш да искаш да даваш повече и повече от себе си, защото виждаш, че това е единственият житейски смисъл. Така или иначе това е един процес на изтощение, което нито един витамин, нито едно лекарство не може да компенсира. И затова просто търсиш допирателните. Аз съм късметлийка в това отношение, ако не бяхме с обща професия с моя съпруг, ние нямаше да бъдем заедно. Това ни държи, ние говорим на един и същ език, когато става въпрос за работа. Едната ни допирателна е там. Другата са пътуванията, семейните случки с децата. Дали ще е сърф, дали ще е къмпинг, дали ще караме ски, просто отиваме някъде заедно с колата. Дъщеря ми Лора е на 21 г., тя вече е студентка по журналистика и работи в маркетинг агенция. Отдели се някак от семейството, което смятам за нормално и подкрепих, защото смятам, че трябва да излезе от сянката на Мира Добрева, да има своето име и собствен път. Жорко е на 11 години, в 5-ти клас, и е спортна натура, кара сърф, кара ски и сноуборд, играят тенис с баща му. Свири на китара, на пиано, на барабанче. Винаги съм се надявала децата да имат собствен път, много ме е страх от това хората да ги сравняват с нас, да ги сочат с пръст дори за някакви мои грешки…

Аз от малка съм била привлечена от телевизията, от говорителите. Просто си знаех, че чакам да порасна, за да отида там. Казах на майка: „Тия прожектори ще светят за мен!”, а тя ми отговори: „Ти луда ли си?!?”. Кандидатствах журналистика, първата година не ме приеха, записах се да уча друго. После ме взеха веднага в Нова телевизия. Най-голямото ми житейско удовлетворение е да бъда майка, но в професионален план абсолютно удоволствие изпитвам, когато ме срещат хора и ми кажат, че харесват това, което правя, харесват предаването или че съм помогнала на някого. Един ден искам да направя социален проект – хоспис за възрастни хора. Нещо такова би ме удовлетворило истински.

Пожелавам на читателите на сп. „BETTY Моята аптека“ да открият Бог. Да усетят присъствието му. Със знак, със случка. Пожелавам им да им се случи чудо! Наистина чудо. Да се убедят, че най-големият житейски смисъл е да даваш, не да получаваш.

app_cover_dec_2019