Списание BETTY, декември 2017

Тридесет и две години, девет медала, един син, собствен клуб по художествена гимнастика и турнир за най-малките с нейното име – в коледния ни брой ви представяме Симона Пейчева, едно от най-успешните лица на българската художествена гимнастика.

Автор: Олга Георгиева
Снимки: Костадин Кръстев-Коко

През 1999 г. за първи път става републиканска шампионка на България за девойки, през 2000 г. е приета в националния отбор на България за жени. През 2001 г. си тръгва от Световното първенство в Мадрид с три златни, два сребърни и един бронзов медал. На Световното първенство през 2002 г. в Щутгарт печели 2 златни медала на топка и бухалки, сребро на обръч, четвърто място на въже. През 2003 г. заема 3-то място на Европейското първенство в Германия. След Олимпиадата в Пекин през 2008 г. слага край на спортната си кариера, през 2009 г. открива свой собствен клуб по художествена гимнастика. В същата година се появява синът й Алексей.

Каква година беше за теб 2017-а?
За мен лично 2017-а беше година на крайностите, на промените и на решенията.

За поредна година провеждаш турнира „Симона Къп”. Каква е неговата цел?
Основната му цел е популяризирането на художествената гимнастика и разширяването на обхвата на този спорт в най-ранна детска възраст. Турнири за големи момичета има изключително много – както в България, така и в чужбина, но за мен е важно поощряването и на най-малките.
Важно е да се поощрява желанието на децата, които идват в залата дори и в по-напреднала възраст, на 9-10 години, имат желание, но вече е късно. Защо трябва да връщаме тези деца? И без това в днешно време децата нямат желание за спорт, стоят пред телевизорите и пред таблетите. Нека децата на каквато и да е възраст да са, дори да са леко по-пълнички и по-големи, да имат възможността да се изявят. Моята идея е да не убиваме детските мечти. Да дадем шанс децата да правят това, което искат. Аз съм на мнение, че за да излезе шампионът, трябва да има голяма масовка. За да има професионален спорт, трябва да има и аматьорски.

На каква възраст са децата в твоя клуб?
По принцип в спорта е хубаво да започват от 4-5-годишна възраст най-късно, но аз не съм върнала нито едно дете. Дори тези, които искат да се раздвижват, да пробват, да видят какво е гимнастика. Не с цел да станат големи гимнастички. Това е добре за тях.

Как се чувстваш в ролята си на треньор?
В началото ми беше много трудно, имаше моменти, в които се разочаровах. Имах желание, но има много тънкости, които тогава не виждах, не разбирах. След толкова години и срещи с толкова много различни характери на деца и родители, на различни разбирания, си давам сметка, че както моята треньорка се отрази много силно на моето израстване, така и аз оказвам влияние на тези деца, които сега се опитват да изградят своите характери. И това е много отговорно. Някои родители са с големи претенции без основание.
При други има много големи възможности от страна на децата и нежелание от страна на родителите. На мен самата ми трябваше време, за да разбера, че не става по един начин с всички. Всеки има различен характер, при един става с разговори, друг трябва да се стресне, да се нахъса, за да играе. Работиш с деца, с човешки същества, които не са като големите хора – един зрял човек може да прецени кога едно нещо не го иска, но трябва да го направи, докато детето тепърва се учи. Приемам ги като свои деца.

Как приема твоят син работата ти като треньор?
Моето дете първоначално не искаше да идва в залата с мен. Сега, като стана на 8 г., вече казва: „Мамо, искам да ги видя гимнастичките!” И той същo сега изгражда характер, вижда ме как се държа с децата в залата, как работим. Алекс тренира футбол, но общите неща са едни и същи за всички спортове: постоянството, отношението към съотборниците, дисциплината. Като по-малък започна да се занимава първо с карате, после с плуване, но категорично през цялото време искаше футбол. Аз бях тази, която не искаше, но реших, че няма смисъл и не мога да го спирам.

Самата ти си носител на 9 медала, 5 от които златни. С кой се гордееш най-много?
Най-много се гордея с медала си от световното първенство в Щутгарт през 2002 г. Случва се да вземеш златен медал, но да не чувстваш, че си дал най-доброто от себе си. Друг път даваш най-доброто от себе си, но не си оценен. Винаги има това разминаване.  В Щутгарт се получиха двете в едно, затова ще запомня това първенство.

Приключи със състезателната си кариера през 2008 г., но се върна отново през 2013 г.  Защо го направи?
Върнах се заради себе си. Защото имах нещо недодадено от мен. И в тази една година, в която продължих, намерих удовлетвореност.

Има ли нещо, за което си мечтала, но не се е получило?
По принцип съм човек, който си следва мечтите. Единственото, което не успях да постигна, е това да имам медал от олимпиада.

Ще споделиш ли някоя мечта за бъдещето?
Да имам второ дете.

Какво е за теб семейството?
Нещо изключително ценно, изключително важно. До този момент никога не съм имала брак, имала съм връзки, разочарования. Ако един ден се омъжа, бих го направила наистина с човек, за когото съм сигурна.

Какъв проблем в твоята професия би решила, ако можеш?
В много държави по света има закон, който насърчава спонсорството и дарителството към спорта. Ако и у нас има закон, който позволява облекчаване на данъците на дарителите на спорта, много фирми биха подкрепили развитието му. Защото на едно дете не му трябват само анцуг и маратонки, за да тренира! Трябва му зала, трябва му да е топло, а не да играе в отвратителни студени зали, трябват му самолетни билети, когато замине в чужбина на състезание. Нашите трика са изключително скъпи. Един родител не може да поеме тези неща. Към кого да се обърне? А има много хора, които искат да помогнат на децата.

Какво ти предстои през новата година?
Децата от клуба да вървят напред от професионална гледна точка. Предстоят ни много пътувания, много служебни ангажименти.

Твоето пожелание към българите за 2018 г.?
Всичко, което съм правила в моя живот, съм го правила с вътрешното си усещане, с желанието на сърцето, не на разума, и смятам, че не съм сгрешила. Допускала съм много грешки в живота си, но винаги съм взимала правилните решения със сърцето си, затова моето пожелание към всички читатели е, като се стигне до вземане на решения, да не са подвластни само на разума. Със сърцето се взимат по-правилните решения.