cover_august2021

Мария Цачева

Как се подрежда една мечта

Брой 87, август 2021

Постижима ли е „американската мечта“ в България? Може ли едно обикновено българско семейство без връзки, без имоти и без да защитава нечии интереси, да създаде успешен бизнес, полезен за обществото, само чрез собствения си труд, знания и енергия?

Отговорът оставяме на вас и ви срещаме с Мария от село Чавдар.

Автор: Олга Георгиева
Фотография: личен архив

След няколко студентски бригади Мария и съпругът ú Антон живеят в Америка повече от 10 години. Качествата и работливостта им не остават незабелязани и неоценени. Там се раждат и двете им момчета. През 2016 г. семейството се връща в България, за да сбъдне мечтата си за собствен бизнес – модерна пекарна за хората на село.

По волята на съдбата това е средногорското село Чавдар, тук е родена Мария. През последните години медиите обърнаха внимание на предприемчивия му кмет, на труда на администрацията да облагороди и съживи селото, най-малката община в България, да го направи приятно място за живеене.

Може би сте чували за най-добре усвоените средства по европейски проекти в Чавдар, за фонтаните в красивия му център, за „Неолитното селище“ и параклиса “Света Петка“, за иновативната детска градина, за игрището, стената за катерене и тенис кортовете.

Тук, след повече от 15 години добра работа на общината, през 2017 г. отваря врати хлебарница на европейско ниво – пекарна „Прованс“ на Мария Цачева и Антон Митов. За кратко време тя се превръща в място за интересни обществени събития и в притегателен център за още повече туристи не само от България. Ето нейната история.

Мария, защо решихте да оставите добре уредения и спокоен живот в Денвър и да се върнете, за да се борите с всички предизвикателства на предприемачеството в България?

Решихме да се приберем в България, защото спокойният живот отдавна не беше спокоен, а и ако трябва да съм честна, не очаквахме, че предприемачеството в България е такава сложна задача. Не е лесна и в САЩ, но е сигурно, че ако следваш определени правила, ще имаш успех. Докато тук това не важи.

И въпреки трудностите, за които подозирахме, решихме, че е по-добре да се приберем. Динамиката и стресът на големия град не бяха привлекателни вече за семейство с две малки деца. Отсега трябваше да се тормозим с мисълта как ще ги опазим, как ще ги изучим, кой ще връща тези кредити?

Като двама възпитаници на Софийския университет, които в много области сме се оказали по-кадърни и знаещи от колеги с дипломи от американски колежи, нямаше сила, която да ни убеди, че ако имаш желание и ти се учи – ще намериш начин и не е задължително родителите ти да дължат 6-цифрена сума на банката.

Как започна всичко?

Решението дойде след едно импулсивно хрумване на мъжa ми, който беше впечатлен от родното ми село Чавдар. Всяко лято прекарвахме 2 седмици на гости на моите родители. Тогава в селото имаше хляб до към 10 часа и за по-поспаливите като нас не оставаше.

Така се роди идеята: „Защо да не направим пекарна в твоето село?“. И една година я „правихме“ в Америка – на маса, в кафенетата, в парка, в супермаркетите – все наблюдавахме и конструирахме. Посещавахме и Средиземноморието и там също я „правехме“ – ей такива прозорци ще сложим, тези саксии искам отпред, тези плочки са точно за пекарна и така… събирахме пъзела на една мечта.

Какво се случи в първите години от работата на пекарна „Прованс“? С какви трудности се сблъскахте?

Първите години определено бяха трудни и стресиращи… идва ти да се откажеш, но знаеш, че си вложил всичките си спестявания и път назад няма. Но знаехме и друго – няма как да влагаш 100% от себе си и да няма резултат. Все някога усилията се възнаграждават. Вселената работи така. Тя помага.

Като двама географи, които започват да пекат хляб, имахме много неясноти около самия производствен процес – рецепти, машини, технология, документации, некоректни и безотговорни служители, търсене на пазари. В провинцията пазарът не е както в големия град и има една вълна на скептицизъм от страна на хората, която те залива в началото.

В селото едно мнение, изказано от „по-просветен“ жител, може да повлияе на доста голяма група хора – „хлябът е солен“ и веднага около 30 човека считат, че е солен и няма да отидат да купят и дори да пробват. На другата сутрин друг „гуру“ в хлебната индустрия казва –„ хлябът е безсолен“ – и хоп – още 30 са готови и твърдо убедени.

В малките общности е така, 80-90% са експерти по всичко и са неосъзнати инфлуенсъри. Иди обяснявай, че си има рецептурници и не можеш да си солиш според вкуса на Вуте и Нане. Хората все още нямат тази осъзнатост да се подкрепят и помагат, за да си осигурят взаимно по-лесен и благ живот. Все още имаме тази потребност – да си пречим.

Ти си инициатор и на много проекти за училището и за обществото на Чавдар, сред тях „Да изядеш дъгата“ и „Срещни известните, стани като тях“. Разкажи ни повече.

Аз съм била учител в България и в САЩ и винаги съм искала да давам нещо от себе си на децата около мен. Първата инициатива „Изяж дъгата“ се роди след молба на директора на училището да направим курс за здравословно хранене за учениците. Наименувах го така, защото, за да сме здрави, трябва да имаме 6 цвята в чинията си всеки ден… 6 цвята, че и повече има дъгата и мислех, че ще е интересно да я „изядем“.

Правихме брускети с мус от извара, зехтин и копър, зеленчукови животни и други здравословни закуски, които да заместят чипса и кроасаните. Децата винаги изяждаха всичко. Ходихме в магазина да четем етикети и да открием консерванти и заместители… общо взето, кулинарна грамотност.

Другият проект „Срещни известните, стани като тях“ е отново насочен към учениците от нашето училище в Чавдар. Ако първият е „хляб“, този е „зрелища“. Канех известни личности, които да гостуват в училището и да разкажат за пътя на успеха и за необходимите качества, които един успял човек трябва да притежава.

Исках да има хора от всякаква среда – артисти, музиканти, спортисти, капитан на кораб, рапъри, писатели. За съжаление пандемията саботира тази хубава инициатива, но се надявам да продължим отново следващата учебна година.

Наши гости бяха проф. Пимпирев (чрез него рисунки на ученици от училището стигнаха до българската база в Антарктида), Армен и Едмонд Назарян, Мира Добрева, Мария Оряшкова, рапърът Устата, кметът на селото. Всеки от тях трябваше да бъде ученик от 5-6-7 клас, да бъде изпитан и му се поставяше оценка в бележника (истински бележник с негова снимка и данни, подпечатан от директора).

След това той разказваше за своето детство, учениците и родителите задаваха своите въпроси. Бележниците на всички гости са изложени във фоайето на училището. Всеки е с шестица. Накрая отделяхме време за снимки и малък коктейл, комплимент от пекарната. Малко училище със 70 деца, но много неща се случваха и това държеше хората будни и очакващи.

Твоят брат близнак Тодор също като теб е дейна обществена личност. И двамата сте отличени от Дарик Радио по проекта „40 до 40“. Каква е мечтата, която той следва и има ли общо с твоята?

Брат ми е музикант и ако има нещо общо с мен, то е в раздела „зрелища“. Тодор сам създаде маршируващ бенд (Marching Stars – представителен училищен Марчинг бенд към община Златица СУ „Св. Паисий Хилендарски“ – гр. Златица, бел. авт.), вдъхновен от видяното в САЩ по време на студентска бригада.

Обучи над 100 деца да свирят на музикални инструменти и доста от тях бяха на престижни фестивали в чужбина. Като погледна назад и анализирам дейността ни, бих казала, че имаме обща мечта – малко нетипична и остаряла – да си будител. Може да прозвучи нескромно, но само който жертва своето време, енергия и труд в полза на обществото, може да я мечтае. И двамата никога не сме чакали възнаграждение за делата си. Един в повече събуден – това е най-големият хонорар.

Какво ви даде Америка?

Америка дава много, стига да съумееш да го вземеш. И да благодариш. Америка първо ти дава увереност, че това, което си го намислил, ще стане. Нямаше да я имам тази увереност, ако бях тук.

Дойдох на Терминал 2 със заряд на две водородни бомби. Уверена бях. Другото, което дава Америка, е дисциплина, работна етика, иновативни бизнес концепции – как да промотираш един продукт, придобиваш умението как да се „продадеш“ на пазара, научава те на така необходимия customer service и много други неосъзнати похвати и умения, необходими в бизнес средата.

Кои са най-важните неща от двете култури, българската и американската, които предавате на синовете си?

Най-вече ги уча да поздравяват хората. Много държа на това и ги научих! Един ден се разминаваме с една баба и казвам на малкия ми син: „Добър ден“ кажи!“, и той поглежда бабата и ú казва: „Добър ден, кажи!“. И тя му каза, смеейки се.

Уча ги да делят хората на два вида: добри и лоши. Да не дискриминират според цвета на кожата, националност, религия и т.н. В Америка това е много застъпено и когато се постигне в едно общество, се получава едно спокойствие, празнуват се всякакви празници – християнски, мюсюлмански, еврейски, ставаш изследовател на различни култури, придобиваш знание… ставаш богат.

Под влияние на твоето семейство и благодарение на добрите условия в най-малката българска община в с. Чавдар се завръщат и други семейства. Според теб ще продължат ли да се връщат младите хора в България?

Да, Чавдар е пионер в тази област на национално ниво и считам, че много други села взеха пример и прилагат този модел. Според мен сега започва тази масова вълна с купуването на еднопосочните билети на много български емигранти. Благодарение на нас в Чавдар се заселиха още две семейства. Имаме си химн- One way ticket на Eruption. Даже и хореография си имаме.

Ти си една от основателките на нова международна организация International Business and Charity Alliance. Каква е нейната цел? 

Целта ú е изключително и само благотворителност и взаимопомощ между бизнесите – малки и големи, местни и международни. Живеем в свят на глобализация и това са неминуеми процеси. Но каквито и времена и епохи да настъпват, винаги трябва да съумяваме да отделим малка част за тези в нужда.

Ако загърбим или забравим това правило, ни очаква една нетърпима реалност, характеризираща се с римската поговорка Homo homini lupus es (Човек за човека е вълк).

Затова съм част от този прекрасен колектив от борбени и одухотворени жени, с които мислим еднакво – как да дадем своя микропринос за различни каузи и благородни дела.

Какво е твоето пожелание към нашите читатели?

Желая им здраве, желая им да имат успех в начинанията си, да бъдат добър пример за обкръжението си, да помагат и да мечтаят смело. Нека всеки получи това, за което се бори.
И благодари! Благодаря и аз!

app_cover_august2021