cover_august_2018

Александра Василева

Да бъдеш в мир със себе си

Брой 51, август 2018

С ефектни слънчеви очила с червена рамка, прихванала леко буйните си коси, Александра пуши с такава наслада, че ми иде да си запаля и аз цигара. Една от най-добрите български актриси на нашето време и то толкова истинска, по женски мъдра и чаровна. Така и не разбрах как точно ме омагьоса, но фактът си е факт: веднага след разговора ни се намерих пред касите на Народния за два билета за „NeoДачници“.

Автор: Олга Георгиева
Фотографии: Karamazovfoto

Днес Александра Василева е част от трупата на Народния театър, преди това – на Сатиричния. Работила е и в театрите в Благоевград, Пловдив, в „Българска армия“. Незабравима е като Биляна Троянова в сериала „Четвърта власт“, като Алеся в „Седем часа разлика“, като Геше Готфрид в „Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид“. Носител е на национални награди – „Аскеер“ за Изгряваща звезда, „Икар“ за водеща женска роля, награда от Министерството на културата за принос към театъра и други. Омъжена е за режисьора Григор Антонов, имат 11-годишна дъщеря. Този слънчев следобед говорим за семейството, за театъра и за изборите в живота.

Алекс, кой е най-трудният избор, който си правила в живота си?
Може би решението да се омъжа. Аз съм ужасно колеблива. Бяхме в една компания, той беше режисьор, познавахме се, но не толкова много. Станахме гаджета, ходихме два месеца и той ми предложи да се оженим. Аз казах – добре. И след два дни му казах: какво правим? Ние не се познаваме, да поживеем първо заедно? Той каза: не, Александра, аз искам да се оженя за теб. Ти каза „да“ и сега се отказваш, тогава късаме. Скъсахме, след два дни му се обадих и казах – женим се! И така се впуснахме в това приключение. То продължава вече
14 години.

Не беше толкова страшно в крайна сметка?
Да, и сватбата беше уникална, с 200 души. Дойдоха братя Ангелови от Видин, беше в Пазарджик, защото баща му живее в Пазарджик, Арлин Антонов, бил е шеф на полицията, доста известна фигура на НСС. И той организира там сватбата. Покани свои приятели, политици имаше, и Татарчев беше, имаше и много наши приятели актьори. Този цигански оркестър, братя Ангелови от Видин, надничаха от витрината и искаха да поздравят младоженеца. Младоженецът каза: „Влизайте!“. Те случайно дойдоха, на друга сватба са свирили. Влязоха и направиха страшен купон, свириха ъндърграунд, не циганска музика. Не спряха да свирят в продължение на два-три часа. И до ден днешен още се говори за тази сватба.

Намерила ли си „рецептата“ за щастливо семейство?
Опитвам се. В крайна сметка бракът е низ от компромиси. Но не мога да кажа, че съм перфектна домакиня. С тази професия, много трудна работа…

И все пак, какво най-добре готвиш?
Всичко готвя и ми става много хубаво. Това може да е от зодията, аз съм Везни. Справяме се, в екип си работим с мъжа ми. Той много дава, много добър баща е и е влюбен в дъщеря си. Тя е кръстена Арлина, на дядо си. Много ми харесва как звучи това име в женски вариант. Когато се роди, беше умалено копие на дядото и веднага се реши да е това име.

Кое е най-важното, за да има в един дом хармония и уют?
Самото желание у хората да го има. Битът много смазва романтиката, но нито големите стаи, нито големите балкони или големите басейни и къщи създават уюта, а самото вътрешно желание у хората.

Какво ти дава актьорската професия?
Любов от колегите, от публиката. В крайна сметка във всеки от нас живее малко самотно детенце, което иска да бъде обичано. И тази професия като че ли е някакъв пряк израз на това нещо. Моят професор Коко Азарян, мъдър беше, Бог да го прости, той казваше: вие сте проповедници, това е амвон и вие имате мисия! Вие горе имате мисия, не предавайте тази мисия, не слизайте в ниското. И това е по някакъв начин много благородно. Да знаеш, че имаш цел, а не да се показваш да те гледат тебе – ти си нищо.

Какво се случва днес с българския театър?
Много се поддава на пазарния принцип. За лошо. Театри като Народния, големите институции, държат на качеството, наистина на високото изкуство. Но за съжаление, в България все повече и повече колеги са принудени да правят представления от по-съмнителен характер, по-леки, по-смешни. За да може да забавляват. Както има една реплика в „NeoДачници”, тя е на Владо Карамазов, да „забавляват хищника“. Просто хората искат да се смеят, те не искат да плачат, не искат да се натоварват. Искат в театъра да гледат това, което гледат и по телевизията. Не всички, разбира се, но масово. Гледат да им е весело. А и, разбирам ги! Толкова е трудно да се живее вече в тази страна, че човек иска да се смее, не иска да плаче. Аз самата не мога да гледам новини. Не мога, отказах се, нито се интересувам от политика, вече не знам нито един министър почти и не искам да знам. Не мога да гледам новини. Чувствителна съм, става ми лошо, само гадории…

Какво ти предстои от следващия сезон?
Директорът на Народния театър е поканил един много голям словенски режисьор, Йежи Лоренци. Той ще поставя в Народния и сигурно ще прави кастинг, ето това ме вълнува. Ако ми се случи да работя с него, бих била много щастлива. Когато с мъжа ми гледахме неговата „Илиада“, след това не можахме да спим цяла нощ, говорихме за нея. Бях толкова вдъхновена, изключително представление! Ние по много странен начин пък се запознахме с него. Изиграхме едно представление „Богът на касапницата“ (тогава репетирахме с режисьора Иван Пантелеев „NeoДачници“) и след пиесата седнахме да пием бира в едно заведение. До нас двама много странни хора, такива русоляви, дойдоха и започнаха да ни говорят на английски хубави неща за „Богът на касапницата“. Ние ги попитахме, но вие как разбрахте? Човекът, много скромен, отговори, че е словенски режисьор и познава пиесата. И тогава се сетих! „Вие сте режисьорът на „Илиада“, Лоренци!!!“ Направо полудях! Те седнаха при нас, поговорихме си. А Иван Пантелеев живее и работи 20 години в Германия, с големи звезди в Дойче театър. Сега дойде да направи тук това представление. Аз съм изключително респектирана от този човек! Толкова ерудиран, толкова широко скроен, с такова изключително чувство за хумор. Ние се изповлюбихме всичките в него, и мъже, и жени. Много съм щастлива от срещата си с него, от работата си с него. На „Аскеерите“ имахме четири номинации за „NeoДачници“, включително аз и Юлиян Вергов за главна роля, взе обаче два – за най-добър спектакъл и за най-добър режисьор. „Дачници“ е по Максим Горки, но Иван го дописа, леко го осъвремени и писа и свои текстове, които са изключителни. Имаме група във Вайбър и ни изпраща препоръки, когато има представление, много дълги. Ако ги съберем, може да се напише учебник по театър.

Ако по някаква причина не можеше да си актриса, какво друго би правила?
Щях да бъда лесничей! Много съм свързана с гората. Даже като малка си мечтаех да бъда лесничей. Сега с мъжа ми, кучето и детето ходим на Стара планина, минаваме по 10 км на ден из чукарите, търсим гъби. Мога по цял ден да правя това. И това ме държи, спасява ме някак си. Отделно пък лятото – имаме вила на Искрец, там има рекичка, топла, хубава. Отиваме, изкопаваме един гьол с камънаци. И там, в гьола, си прекарвам следобедите до залез-слънце. И така си почивам. Даже пусках снимки във Фейсбук как ловя риба с ръце. И ми излезе прозвище Русалка. (Смее се.)

Как се грижиш за здравето и добрата си форма?
Много се притеснявам, че много пуша. И много ме е страх от болести. И от смъртта. Обаче пуша и не мога да се откажа, и това е отвратително. Отвратително е, че детето ми гледа как пуша, давам си сметка и не мога да спра. Арлина е на 11 години, надявам се никога да не пропуши. А иначе за здравето се грижа ей така, в планината!  Не пия никакви добавки. Тренирам, ходя на фитнес, когато е зима. Когато е лято и хубаво време – сред природата. Правя упражнения, „Петимата тибетци“. Разкрасявали, съм чела, макар че на мен много не ми личи. (Смее се.) И обичам да плувам дълго.

Какво е за теб щастието?
Да имаш мечти, които да усещаш, че биха се реализирали. Постигнатите мечти не са щастие, по-скоро стремежът към тях. И да бъдеш в мир със себе си, да си спокоен със себе си и с околните. Което ние трудно постигаме. Защото имаме усещането, че времето се изплъзва през пръстите ни. Щастие е, когато си възрастен, поне от време на време да можеш да се чувстваш като дете. Всичко да е пред теб, да бъдеш оптимист. А с течение на годините някакъв песимизъм се опитва да завладява съществото ти, да се прокрадва и ти го гониш и казваш: „Марш, марш, всичко си е супер, всичко е наред!“. Ти виждаш, че нищо не е супер, но в крайна сметка някаква автосугестия, която да те държи жив и положително настроен.

На кое изкушение не можеш да устоиш?
Ако сега някой ми каже: ето ти един билет за околосветско пътешествие! Ще направя всичко възможно да отида.

Какво е твоето пожелание към читателите на списание „BETTY Моята аптека“?
Пожелавам им да имат много малко поводи да посещават аптеките! И те да са само за хубава козметика. И за някоя добавка.

app_cover_august_2018