cover_april

Антоанета Новакова & Виниций Петров

Лекари на душата

Брой 59, април 2019

На страниците на списанието сме ви срещали с много лекари, но за пръв път наши гости са двама психотерапевти. Следвайки напълно различни пътища, те достигат до една и съща мисия – да бъдат лекари на душата. 

Автор: Олга Георгиева
Фотография: Дени Кирилова и Артисифо (ARTISIPHO)
Стайлинг: Александра Йотковска
Гардероб:
Рокля: SISLEY
Риза и блуза: BENETTON
Панталон: SISLEY
Грим: Ивайло Андреев
Коса: Юлиана Пискова

Тони основава една от първите частни детски градини в България и менажира първите модерни големи детски кътове, Виниций е свръхуспешен финансов мениджър и банков консултант. Над този богат опит надграждат дипломите си по психология и психотерапия. Силата на Тони е личната и фамилна терапия (във всеки брой на сп.„Betty Моята аптека“ можете да намерите нейната страничка), а Виниций е безценен за личностно развитие и фирмено консултиране.

И двамата сте променяли професионалния си път. Какво ви доведе до психотерапията?
Тони:
Да, наистина съм сменяла пътя, но не и посоката. Бях и детска учителка, и директор на частна детска градина, и управител на първите по рода си детски кътове в България – тези, които обгрижват децата, за да остане малко време на родителите да си отдъхнат, и тези, които предоставят зона за съвместни преживявания на деца и родители. Все дейности, които изискват отдаденост и грижа за хората. Възможността, която ме направи щастлива, бивайки напълно себе си да помагам максимално на другите, беше мечтаното ми занимание – психотерапията.
Виниций: Нищо не остава същото. Променяме се ние, променя се и светът, в който живеем. Най-трудното за нас като хора е да решим кое да задържим и кое да оставим да си отиде. За мен да навляза в помагащата професия на терапевт означава да се отдам на истинското търсене в живота си – да търся Духа в най-абстрактния смисъл на това понятие. За мен психотерапията е възможност да бъда съучастник и да съдействам на друг човек по неговия личен път в разкриването на тайните на съществуването и личния му потенциал.

Съвсем до скоро у нас беше едва ли не срамно да ходиш на психотерапевт. Какво се промени в нагласите на българите и защо все повече хора търсят професионална подкрепа?
Виниций:
Животът стана много динамичен, всички ние се сблъскваме с огромно количество алтернативи при всяко свое решение. И с липсата на време. Вече не можем да общуваме достатъчно продължително и задълбочено със значимите около нас хора. В същото време ставаме все по-взискателни към качеството на диалога, който водим. Искаме повече както от самия процес на общуване, така и от разбирането, което получаваме. Все още резервите към ходенето на психотерапевт са големи, но все повече хора ги преодоляват в името на собственото си психично благополучие.
Тони: Да, има леко раздвижване в тази посока, но за съжаление все още общата нагласа е, че за да потърсиш психотерапевтична помощ, трябва да имаш сериозен проблем. Най-често натоварваме приятели и/или роднини с тази функция, но те имат друга роля. Колкото и да са изпълнени с добри намерения, те не могат да помогнат. Радващото е, че младите вече имат все повече информация и наистина търсят по-често съдействие от специалист.

Кои са най-честите причини, поради които ви търсят за консултация?
Тони:
Обикновено при трудна ситуация ме търси жената в семейството. Това е обусловено от историческата роля на мъжа – той се смята за отговорен за добруването в семейството и се усеща провален, ако нещо не върви. Често се обаждат, когато има проблем с детето. Но то е само носител на проблема в семейната система, негов изразител. Затова работя с цялото семейство за подобряване на комуникацията между членовете му. Напоследък ме търсят млади хора с екзистенциални проблеми или пък с трудности в емоционалните си връзки или в намирането на партньор.
Виниций: Най-често заявката са конфликти в личен или професионален план. Това, което ме впечатлява е, че повечето ми клиенти разбират, че тези конфликти се коренят в особеностите на техния вътрешен психичен свят и затова са склонни да работят за преустройството му.

Хората често не правят разлика между психиатър и психотерапевт. Бихте ли обяснили?
Виниций:
Най-общо казано, психиатърът лекува с хапчета, а психотерапевтът – с разговор. Психиатърът е лекар. Той подхожда клинично към пациентите си – т.е. фокусът на вниманието е насочен към тялото и мозъчните функции. Психотерапевтите сме лекари на душата. Фокусът на работата ни са идеите, възприятията, психичните структури и смисълът, който човек открива в съществуването си. В крайна сметка при психичен проблем работата на психиатъра и психотерапевта са взаимно допълващи се.

Доколко здравето на душата влияе върху здравето на тялото?
Тони:
Още Платон е смятал, че душата и тялото са неделими. Доста по-късно, през 1818 г., немският психиатър Йохан Хаинрот говори за това, че всяка негативна емоция, останала в паметта ни или често повтаряща се, разболява не само душата, а и се отразява на физическото здраве. Той въвежда термина психосоматика. Фройд е смятал, че неизказаните, потиснати емоции рано или късно ще намерят изход в тялото, причинявайки болест. Ние живеем в бързо променящ се свят и често не успяваме лесно и бързо да привикнем с промените. Дори само това предизвиква стрес и тялото ни реагира. То никога не лъже и винаги ни предупреждава за надвиснала опасност. Емоционалните проблеми могат да се проявят като телесни заболявания или симптоми, поради това грижата за доброто ни душевно здраве може да предотврати някои физически заболявания.
Виниций: Когато говорим за здравето и евентуалните рискове от влошаването му, все повече използваме думата превенция. И това не е случайно. Много по-малко усилия струва да предотвратиш проблема, отколкото да изчакаш да се развие и след това да се заемеш с решаването му. Психичното здраве и благополучие, смисленото изживяване на ежедневието са мощен инструмент за постигането на гръцкия идеал – здрав дух в здраво тяло.
Тони: Нека не чакаме манджата да загори, можем да я разбъркваме от време на време!

Кои наложени от обществото стереотипи могат да попречат на успешната психотерапия?
Тони:
Например мисленето, че ако потърсиш помощ, ти си много слаб, защото не можеш да се справиш сам. Всъщност, за да признаеш, че имаш трудна ситуация, и да потърсиш съдействие за разрешаването ú, се изисква много сила и умение да се грижиш за себе си, което е признак за зрялост. Друго – трябва да си луд или поне да имаш много сериозен проблем. Има го и мисленето, че един разговор с добър приятел ще помогне. Такъв разговор най-много може да свали напрежението, но не и да реши проблема.
Виниций: Най-сериозната трудност пред успешната психотерапия остава липсата на интерес за автентичен живот и смислено ежедневие. Все повече хора живеят като на автопилот – работа, къщи, дребни забавления и никакви дълбоки цели, емоции и преживявания. Не мога да се съглася, че трябва да приемем сивотата на леката депресия като нормален живот.

Имахте ли щастливо детство?
Тони:
Според клишираното разбиране за това – да. Имах семейство, което ме обичаше и се грижеше за мен така, както го разбира най-добре. Но да имаш щастливо детство е мит. Всяко дете има и щастливи, и нещастни моменти и това е естествено.
Виниций: Да, моето усещане е, че детството ми беше щастливо. Имах дистанцирано любяща майка (тя вярваше, че момчетата могат да се прегръщат и целуват само нощем, когато не усещат и спят) и много деен, строг и силно наказващ баща. Когато се връщам към спомените си от детството, имам усещането за много енергия, хумор, луди постъпки и пълно безгрижие въпреки всички трудности, с които се сблъсках.

Вярно ли е, че всички травми се крият в детството?
Виниций:
Разбира се, че не. Ние получаваме много травми в своята зрялост и това продължава, докато неизбежно се срещнем със смъртта и тя унищожи всичко, което сме, което мислим, че сме, и всичко, което бихме могли да бъдем. Въпреки това трябва да признаем, че травмите в детството са най-ярки, въздействащи и вероятно най-значими. В това се крие голямата трудност да си родител: от една страна, искаш да предпазиш детето си от травмите, които би преживяло по пътя си, а от друга – знаеш от собствен опит, че именно тези рани, които си получил по пътя си, са те направили това, което си в момента.
Тони: Семейството е лабораторията, в която се формират децата. Там научават модели на поведение и ги повтарят, тъй като нямат собствен опит. Вярно е, че и най-любящите родители могат да наранят децата си. Когато аз бях малка например, децата се изпращаха за отглеждане при бабите понякога за много дълго време. Или играехме навън по цял ден сами, докато родителите ни бяха на работа. Макар и да са спомени, изпълнени с носталгия, това всъщност е необгрижено детство. Остава усещане за изоставеност, за липса на важност. Децата не могат да разберат какво се случва в действителност и да се защитят или окажат съпротива. А за да расте едно дете спокойно и уверено, най-важно е родителите му да осигурят атмосфера на приемане и сигурност, да го обичат и подкрепят безусловно, да го приемат и когато е весело, и когато плаче. В крайна сметка независимо какво е било детството, пораствайки всеки сам отговаря за живота си и може да го промени.

В какво сте се проваляли?
Виниций:
Мисля, че във всичко. Толкова много пъти съм се провалял и успявал, че вече не мога да кажа как се справям в момента от тази гледна точка. Например много често ми се е случвало да искам да постигна нещо и да се проваля, но после се оказва, че това е успех в нещо друго, за което не съм и подозирал. Обратното също ми се е случвало: да успея в това, което съм намислил, а да се окаже, че жестоко съм се провалил.
Тони: Многократно съм се проваляла – и то в различни степени. По-значимите ми провали са свързани със смяна на работно място – преди години ми се наложи да се върна на предишната си работа, която така триумфално бях напуснала; закрих бизнес, който вече не беше толкова удовлетворителен, приключвам брака си. Но след първоначалния шок и последвалото страдание идва периодът на живително възвръщане на ентусиазма за нов път, изпълнен с нови, вълнуващи преживявания. Ако не бяха провалите ми, нямаше да бъда същата сега, а аз се харесвам такава, каквато съм!

Как се грижите за собственото си душевно и физическо здраве?
Тони:
Много, ама наистина много обичам да пътувам и да откривам нови места и преживявания. Слава Богу съм заобиколена с приятели, които споделят тази моя страст. Обичам да уча и да се обогатявам. Чета много, чета по няколко книги едновременно, а поне 7-8 чакат своя ред. Когато се налага, самата аз ходя при психотерпевт – все пак и аз съм човек. (Смее се.) Покрай грижите за душата напоследък бях позабравила тялото. Но това вече е минало – ходя на йога и пилатес.
Виниций: Постъпвам много добре със себе си. Събирам се с хора, които обичам и които обичат мен. Не избягвам и тези, които ме мразят и нападат. Напротив – впускам се във
взаимодействие с голяма решителност и лекота и така изпитвам себе си. Най-вече се старая да спя, спортувам и ям, като се вслушвам в тялото си.

app_cover_april