Текст: Антоанета Атанасова, фамилен психотерапевт, педагог
Втора вълна, пик, клъстери, стаден имунитет, социална дистанция, епидемични взривове… Затрупани сме от термини, нова информация, експертни мнения. Цялата тази ситуация събужда страх, тревога, усещане за безсилие, гняв.
Човечеството се е сблъсквало и с по-страшни пандемии, но не ги е изживявало така драматично. Днес информацията достига мигновено до хората с помощта на съвременните медии. И макар знанието, че това се случва на всички, да внася известно успокоение с факта, че не сме единствените, в същото време неимоверно плаши с мащабността си.
За повишаване на напрежението помагат и разнопосочните мнения на експертите – едни разчитат на стаден имунитет, други на пълна изолация, а трети просто са изпаднали в състояние на хаос. Неяснотата става още по-трудно поносима, имайки предвид незнанието не само за естеството и лечението на заболяването, но и за прогнозата по отношение на продължителността на мерките за социално дистанциране – може да продължат още седмица, две, до есента или чак до 2022, 2025…
И така – събуждаш се сутрин със смътното усещане, че нещо не е наред. Уж си вкъщи, но си на работа. Уж работиш, но в същото време отговаряш на въпроси на децата, сменяш памперси, домакинстваш… И ежедневието започва: закуска, обяд, вечеря… Уж всичко е познато, но в същото време – безапелационно променено. Към обичайните семейни спорове се добавят нови теми – дали да пазаруваме с маска и ръкавици, или да поръчаме храна с доставка, да мием ли и зеленчуците с препарат, или само да ги оставим за два дена на балкона в очакване вирусите сами да измрат.
Много родители са принудени да работят в режим home office. Това е доста необяснимо за по-малките деца, които трудно ще разберат как така мама и татко са си вкъщи, но нямат време за мен?
Оказахме се в капана на принудителното общуване. И ако преди сме имали възможността да имаме своето време извън дома – на работа, училище, срещи с приятели, сега това е трудно постижимо. И дори когато мерките са „разхлабени“ и можем да излизаме извън дома, неминуемо сме съпроводени от усещането за опасност и в известен смисъл за безотговорност, ако посетим възрастните си родители, например.
В живота на семействата има т.нар. нормативни кризи, които задължително се случват – раждане на дете, започване на училище, пубертет. Те помагат на семейството да се пренастрои, да се направят промени в начина на общуване. Де да беше само това! Освен тях има и ненормативни кризи – всяко непредсказуемо събитие като загуба на работа, преместване в нов дом, развод, болест или загуба на член на семейството…
Ситуацията, в която сме принудени да живеем сега, също е такава криза – неочаквана, непредсказуема в развитието си, мащабна. Не само трябва да се пригодим към новите правила за живот, но и обичайните ни дейности придобиват друго значение. Посещението при баба и дядо вече не е само израз на обич, а е безотговорно, забраната за излизане за игра навън вече не е наказание, а проява на грижа. Оказва се, че в съвсем кратко време трябваше да се пренастроим към разбиране и приемане на поведение и послания, които са не само противоположни, но и едновременно валидни. Объркването е налице.
Ресурсите, на които сме се опирали до този момент, за да можем да се справяме успешно за преминаване през такива кризи, вече не са достатъчни, още повече че част от тях са недостъпни. Ако преди можеше да се уталожи напрежението, като си позволим кратка разходка навън или през отиването на работа и разговора с колеги, сега това е недостъпно. Ако за нас, възрастните, е трудно, представете си какво преживяват децата. Те нямат връзка с връстниците си, не могат да се опрат на структурата, която им дава училището, детската градина, не могат да се „поглезят“ при баба и дядо.
Важно е да не забравяме, че сме в извънредна ситуация, във време на ограничения. А когато живеем и функционираме в такова време, трудностите, пред които се изправяме, често надвишават ресурсите ни за справяне. Тогава е добре да се „поспрем“, да преоценим изискванията към себе си и другите, да приемем резултатите такива, каквито са, да не се сравняваме с това, което сме постигали преди.
Още по-трудно е, когато се струпат няколко кризи едновременно – и нормативни, и ненормативни. Точно през това преминават семействата сега – случва се нещо очаквано, което изисква промяна, плюс нещо, което не можем да предивдим, а и всичкото това – в капана на принудителната заедност! Това време изисква да забавим темпото, а не да се напъваме да действаме както обикновено.
Днес ние сме позабравили как да понасяме дискомфорта. Например, ако сега ни заболи глава, гълтаме хапче и продължаваме дейността си без промяна. А когато това се е случвало преди – полягваш си, пиеш настойка от билки и чакаш да отмине, като през това време не си налагаш да вършиш обичайната работа.
В извънредна ситуация, когато се усещаме в затруднение, когато уменията ни за справяне се окажат недостатъчни, е добре да се погрижим за себе си и за семейството си, търсейки професионална подкрепа. Освен това трябва да се разделим с очакването, че ще бъдем пак същите като преди – нито ще получим облекчение веднага, нито ще излезем непроменени от кризата. Ако подходим с такова очакване, ще обречем помощта.
Процесът на учене, на израстване изисква преодоляване на трудности, промяна. И ако не сме готови да изтърпим малко дискомфорт сега, ще ни бъде доста по-трудно в стратегически план. По този начин ставаме по-гъвкави, по-подготвени, по-справящи се, обогатени с нови знания за справяне с трудностите, с нови умения за общуване, с нови семейни истории, които се вплитат в родовата еволюция.