[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1603965358321{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви
Преди почти 70 години едно откритие променя живота на милиони жени по света, като им дава възможност да взимат решения за собственото си тяло и съдба, да избегнат травмата на абортите и да могат да избират кога да имат дете. То оказва дълбоко влияние на обществото като цяло и до днес, а в неговото създаване има българска следа.
През 1951 г. в лабораторията на малка фармацевтична компания в Мексико Сити химикът Карл Джераси синтезира хормона progestin norethindrone от естествен източник – сладките картофи ямс.
Първоначалната цел е да се създаде синтетичен женски полов хормон за лечение на менструални смущения и безплодие, но способността му да потиска овулацията и по този начин да предотвратява нежелана бременност го превръща в световноизвестното Хапче антибебе. Име, което самият Джераси не харесва - хапчето не е против бебетата, а против абортите.
Карл Джераси
Родителите му се срещат в Медицинското училище на Виенския университет. Самуел Джераси е сефарадски евреин от България, a Алис Фрийдман – ешкеназка еврейка от Австрия.
След сватбата си се преместват да живеят в София. Алис се връща във Виена само за два месеца, за да роди единственото си дете Карл. Когато той е петгодишен, семейството се разделя и Карл заминава с майка си във Виена, където до 14-годишна възраст учи в гимназията, в която е учил и Фройд, а летните ваканции прекарва при баща си в България.
През 1938 г., за да се спаси от нацисткия погром, майка му се омъжва отново за баща му и идва в България само за да замине веднага за Лондон и да си уреди имигрантска виза за САЩ. Карл остава да живее една година с баща си и учи в Американския колеж в София. На следващата година, вече 16-годишен, заминава за САЩ с майка си с 20 долара в джоба.
Десет години по-късно баща му, известен кожен лекар в София и ветеран от Балканската, Междусъюзническата и двете световни войни, също емигрира в Америка, но двамата се срещат за кратко, защото Карл се премества в Мексико Сити. Преди това е завършил частния Кеньон колеж в Гамбиер, Охайо, с бакалавърска степен по органична химия и Университета на Уисконсин в Медисън, Уисконсин, със степен доктор.
В продължение на пет години работи за компанията Ciba, след това започва работа в Синтекс, Мексико, като помощник-директор по изследванията. Преподава химия в Щатския университет „Уейн“ в Детройт, Мичиган. От 1959 г. е професор в Университета „Станфорд“, Калифорния, и президент на „Лаборатории Синтекс“ в Мексико Сити, после и в Пало Алто, Калифорния.
Купува акции от Синтекс и става богат, купува и голям парцел земя в Калифорния, където прави ранчо за добитък и събира голяма колекция от художествени творби. Има син Дейл (кинодокументалист) и дъщеря Памела (художник). След самоубийството ú Джераси основава програма за подпомагане на млади творци.
Участва в разгорещени дебати, свързани с хапчето, преподава етика в Станфордския университет, а по-късно се посвещава на писателска дейност. Пише автобиографията си, наречена The Pill, Pygmy Chimps, and Degas' Horse, разкази и пиеси по горещите теми за демографския контрол, научния метод и културата на учените.
На Карл Джераси дължим откритието на кортизона и на биоразградимите препарати против насекоми, създаването на физически методи за детерминиране на органическата молекулярна структура и синтеза на много стероиди, създаването на редица антибиотици, антихистамини и противовъзпалителни агенти.
достоен е с Национален медал за наука, връчен му лично от президента Никсън (въпреки че е в т.нар. Списък с враговете на Никсън), а през 1978 г. е включен в Националната палата на изобретателската слава. „Лондон Таймс“ го обявява за един от 30-те най-велики личности на миналото хилядолетие редом с Нютон, Айнщайн, Коперник и Дарвин. В България проф. Джераси е член на БАН и носител на титлата „Доктор хонорис кауза“ на академията и на Американския университет в Благоевград.
Карл Джераси напуска този свят на 30 януари 2015 г. на 91-годишна възраст.
Контрацепцията преди Хапчето
Според историческите данни хората са се предпазвали от нежелана бременност още от далечното минало. В древна Африка като контрацептив използвали вещества предимно от растителен произход, а в Египет, според папируса Еберс от 1550 г. пр.н.е., поставяли във влагалището мед, листа от акация и мъх, за да блокират навлизането на сперматозоидите.
Древни египетски рисунки показват и други методи на контрацепция – презервативи и оттегляне по време на полов акт. По време на Ренесанса също били използвани различни методи за контрацепция.
През 1909 г. Ричард Рихтер създава първото вътрематочно средство, доразработено и пуснато на пазара в края на 30-те години в Германия. През 1916 г. американката Маргарет Сенджър открива първата клиника за контрол на раждаемостта в Харлем, Съединените щати, заради което е арестувана. В работата си като акушерска медицинска сестра в източната част на Ню Йорк Маргарет става свидетел на връзките между бедността, неконтролираното плодородие, високите нива на детска и майчина смъртност и смъртните случаи от незаконни аборти.
Тези наблюдения довеждат до убедеността ú в правото на всяка жена да избягва нежелана бременност и тя се посвещава на каузата за контрол на раждаемостта и планирано родителство. Към началото на XX век започват да се произвеждат презервативи от вулканизиран каучук, в търговската мрежа се пуска спермицидно желе, разработват се спиралите и диафрагмата.
През 1929 г. истински пробив правят изследванията на д-р Кюсаку Огино в Япония и Херман Кнаус в Австрия, довели до т.нар. календарен метод – точно изчисляване на менструалния цикъл на жената и определяне в кои дни тя може да забременее. Напредъкът в контрацепцията се ускорява от латексовите презервативи, женските презервативи, по-малките спирали и ранните експерименти с импланти и инжекции.
След Хапчето
През 1960 г. американската Агенция за контрол на храните и лекарствата одобрява пускането на хапчето за контрацепция в продажба. То дава право на жените да избират как да живеят според собствените си темпове, кога да отделят време за образованието и кариерата си и кога да се посветят на майчинството.
То е откритие, което дава свобода и на двата пола да контролират репродуктивното си здраве, променя дълбоко взаимоотношенията, семейството и световната икономика. Двете най-често срещани форми на контрацепция до 1960 г. – презервативът и прекъсването на коитуса – разчитат изцяло на мъжа, а хапчето прави жените отговорни и им дава ефективен контрол.
Срещу него остро реагират някои религиозни общности, които считат, че изкуственият контрол върху раждаемостта е форма на аборт.
Безспорно хапчето е повратна точка в борбата на човечеството за контрол на раждаемостта. Нежеланите бременности намаляват, детската смъртност спада и естественият цикъл на женствеността се трансформира.
През цялата история фертилните 35 години на жената често са били изпълнени с бременности и кърмене – сега те се прекъсват средно само от една или две бременности. Въпреки позицията на ООН, че достъпът до контрацепция е основно човешко право, всяка година продължават да се случват над 200 милиона нежелани бременности.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]
