Текст: Антоанета Атанасова, фамилен психотерапевт, педагог

„Ако простиш ще се освободиш“, „Прощавай, за да се освободиш от гнева и огорчението“, „Прости на всеки заради своя вътрешен мир“… отвсякъде ни дебнат послания, които направо ни заклинат да простим. На всяка цена! А цената може да бъде висока.

Прошката е процес – дълъг, труден и бавен. Уважете го!

Имаме си дори ден за прошка – Сирни заговезни, когато обичаят повелява по-младите да искат прошка от по-възрастните, като изричат традиционните думи на прошката: „Прости!“, „Простено!!!“ пък е задължителният отговор. И така извършваме насилие над себе си, лицемерно казвайки задължителните думи.

Поддавайки се на призивите, че трябва да простим, за да бъдем свободни, се оказваме в опасността да изнасилим себе си… отново. Веднъж преживели насилието от друг човек, се изнасилваме и ние самите. Така вместо лечебен, прошката има силно разрушителен ефект.

Когато всичко в теб ридае от обида и крещи от гняв, е невъзможно да бъдеш опрощаващ. Но натискът отвън е много силен: ти ТРЯБВА да простиш! И ние прилагаме всякакви техники, смачкваме собственото Аз, вървим срещу собствените си чувства само и само да простим. Ако достатъчно дълго продължаваме с тези усилия, някой ден се оказваме в капана на самоизмамата и… вече простили. Издигаме се над естествените усещания и над „врага“ си, милостиво подавайки му ръка. Мислим си, че така сме се погрижили за себе си и сме си осигурили място сред добродетелните хора. Дали?! Много по-вероятно е да сме увеличили числеността на тези, които арогантно поставят себе си над другия. Защо е така? Когато се натиснем да простим, автоматично се поставяме на по-висока позиция. Ние сме по-добродетелни, по-възвишени. А това от своя страна поставя „прегрешилия“ в позицията на „лош“. Едва ли това му е от полза и помага за неговото разкаяние.

Има още нещо – веднъж вече са постъпили с мен зле. Значи съм в позицията на ощетен, на жертва. После аз трябва да бъда този, който да даде прошка, т.е. двойно ощетен.

Цената на тази прошка е чудовищна – да затиснем надълбоко вътре в нас гнева, болката, обидата. Често чуваме: „Ако не простиш, може да се разболееш“, но ако, употребявайки насилие върху себе си погребем гнева си, е много по-вероятно да се разболеем. Все едно да си ранен, да не се погрижиш за раната си, като я почистиш, а направо да сложиш превръзка. Възпалението ще бъде гарантирано и жестоко.

Прошката наистина има оздравителен ефект, но когато се зачете, че е процес – дълъг, труден и бавен. В този процес задължително има две страни. На насилника и жертвата, на ощетилия и ощетения. Абсолютно необходимо е този, който е причинил болка, да осъзнае това, да се разкае, да помоли за прошка. Когато той не отрича действията си и поеме отговорност за тях, това ще му помогне да запази равностойна позиция, за да има път да си върне себеуважението и да престане да прави зло. А за това е необходимо ощетеният да не бърза да прощава, а да „понатисне“ насилника си с очакването да се извини. По никакъв начин не е необходимо да бъдем милостиви към насилниците си! Веднъж осъзнали действията си, причинили болка, насилниците вече няма да бъдат същите.

Погрижете се за себе си и не се поддавайте на призиви непременно и веднага да простите. Погрижете се за чувствата, които бушуват в сърцето ви. Оставете се на гнева и болката, почувствайте обидата в пълната ú сила, изразете ги по здравословен начин и не се насилвайте. Има смисъл в това, което преживявате, има смисъл в трудните емоции. Те ви показват, че нещо лошо се е случило с вас и имате нужда от време и подкрепа, за да ги преживеете. Не бързайте да прощавате! Дори когато разкаялият се помоли за опрощение, не сте длъжни да простите. Някои постъпки са непростими. Едва когато и ако сте готови, можете да дадете своята прошка.

Да, прошката е процес – дълъг, труден и бавен. Уважете го!