Професията фелдшер не се споменава много в българските медии и повече от 20 години не съществува в списъка на професиите в България (въведено е заместващо понятие лекарски асистент). Но въпреки това фелдшерите никога не спират да работят: на тях се опира и до днес здравната грижа за хората в малките населени места, в селата и в спешната помощ.

По дефиниция фелдшерът има право да провежда медицинска диагностика, да предписва лечение на пациенти, при необходимост да ги насочва към подходящ лекар, да работи в медицински пунктове, центрове за спешна медицинска помощ, като заместник-лекар в местна медицинска служба и като общопрактикуващ лекар в малки населени места. Зле платени и отритнати от здравната система и обществото, фелдшерите в България обаче продължават да съществуват и да спасяват животи в забравените от държавата места.
Първото фелдшерско дружество у нас се нарича „Благодеяние“ и е създадено през 1884 г. Възстановява го Димитър Ишкитиев 106 години по-късно с цел възраждане на професионално-съсловната организация на фелдшерите. Министерството на здравеопазването обаче се отнася консервативно, през 1994 г. създава Българска асоциация на професионалистите по здравни грижи (БАПЗГ) и професията фелдшер е заличена от списъка с професии в България.

През 2000 г. съюзът на фелдшерите прекратява временно своята дейност и в продължение на 7 години не функционира, което се отразява негативно на статута и имиджа на професията. През 2007 г. е създадено Сдружение на медицинските фелдшери (бакалаври медици) в България“, което днес носи името Български съюз на лекарските асистенти и фелдшерите. БСЛАФ и е единствената професионално-съсловна организация на лекарски асистенти и фелдшери в Република България.

В следващите редове споделяме личната история и професионален път на Димитър Ишкитиев.

Като ученик много исках да се занимавам с журналистика. Съдбата реши друго и след няколко неуспешни опита се озовах в полувисшия институт в Хасково за подготовка на медицински фелдшери. Това се случи през миналия век – 1975 г.

След като завърших, започнах работа по разпределение в с. Лесово (на българо-турската граница). Имах на разположение акушерка и медицинска сестра. Заедно със стоматолога живеехме в здравната служба на втория етаж. Вечер се любувахме на светлините на Одрин, а понякога се виждаха и корабите в Бяло море. Дотук с романтиката. Работата беше много и всеобхватна. Населението беше около 3700 души, имаше училище до 8-ми клас, което работеше на две смени, детска градина с 30-тина деца и детска ясла с 45 деца. Всички те трябваше да се обгрижват медицински – прегледи, лечение, профилактика.

След 8 месеца бях преместен в с. Александрово, Ямболски окръг. Село с население от 800 души, но без училище. Децата учеха в общинския център, а здравно обслужвах хората аз. В общината бяхме десетина колеги и се замествахме при нужда. Отбелязвам, че тогава живеехме на село и можехме да напускаме населеното място само една събота и неделя в месеца. Освен това завеждахме по места и аптечни пунктове, които зареждахме и отчитахме месечно в споделени аптеки. Обслужвахме населението цялостно с изключение на случаите, при които се налагаше болнично лечение. Нямахме право да водим раждане, но в с. Лесово имах 4 раждания (успешни), а в с. Александрово 2 (успешни). За това бях наказван (парично), но децата бяха живи и здрави!

От 1981 г. до 1986 г. работих в Транспортна болница, Русе, първо на район с доктор, след това в отделение за трудова медицина. С докторката се разделихме със скандал. Причината беше един болничен лист, който написах в нейно отсъствие. В тази болница използваха фелдшерите като медицински сестри, това ме вбеси. В дипломата ми пише, че имам право на диагностична, лечебна и профилактична дейност, съобразно компетенциите ми като медицински фелдшер. Имаше общо събрание, на което ме мъмриха. Извадих си дипломата и прочетох какво пише там. Настана неловко мълчание. Бях прав! През останалите две години работих в отделение за трудова медицина. Преглеждахме работещите в транспорта, диагностицирахме и в болницата лекуваха болните работници. Това беше истинска превенция! Екипът се състоеше от две медицински сестри, лаборантка, медицински фелдшер и лекари специалисти: невролог, очен специалист, уши-нос-гърло специалист и интернист. Разполагахме със съответната преносима апаратура. Районът ни беше цяла Северна България - от Силистра до Видин.

През 1987 г. се преместихме в Смолян. Там завеждах фелдшерски здравен участък с 300 души жители в с. Турян, Пещера и още дно село. Работех сам и предимно по домовете, които бяха на приблизително 2 км от кабинета ми. Имаше и училище с пансион от понеделник до петък.

През 1988 г. по време на годишните отчети реших, че фелдшерите трябва да се обединят в собствена професионална съсловна организация, за да имат подобаващ за професията статут, а не да ги командват старши и главни медицински сестри. Така започна новата история на фелдшерския съюз. Намерих съмишленици и започнахме да пишем писма на колегите в страната. Тогава общините бяха малко над 300. Така че писах 300 писма няколко пъти на една стара пишеща машина.

Настъпи 9 ноември, започнахме да подготвяме национално събрание. След почти година успяхме да се съберем, всички присъстващи решихме да регистрираме професионална съсловна организация на медицинските фелдшери в България. И днес, като се сетя за това събитие, настръхвам. Имаше много емоция, много надежди!

(Продължава в следващия брой)