Текст: Олга Георгиева
Снимки:Архиви, Shutterstock
Считаме за даденост много от нещата, с които разполагаме днес, без да си даваме сметка, че зад тях стои трудът на поколения. Едно от тях, без което не бихме могли да си представим съвременния град, е Аптеката. В този брой ще ви разкажем историята на първата „лекарна“ в България.
Съществуват сведения за използване на лечебни растения още от праисторически времена, по-късно по времето на шумерите, древните египтяни и гърци, в Китай и Индия, но за пръв път за място за приготвяне, съхранение и продажба на лечебни средства се говори през VIII век в Багдад, тогава столица на Арабския халифат.
В Европа подобни „магазини“ се откриват чак през XI век – в Кордоба и Толедо в Испания, след това и в други държави. А по нашите земи? През средните векове монасите-лечители са едни от най-начетените българи, които познават добре действието на билките, на вината, на оцета, брашното и живака. Знаят гръцки, арабски и латински език и имат достъп до високо развитата арабска и византийска медицина. Други лечители се занимават с народна медицина, използвайки ценните традиции от лечебното изкуство на траки, славяни и прабългари. Но поради историческата ни съдба за пръв път аптека у нас е открита едва през 1823 г. във Велико Търново.
Под османско иго
В края на XIV в. България е завладяна от османските турци. Данните за народната лекарствена практика от дългата епоха на робството са оскъдни, но се знае, че тя е била силно повлияна от арабското лечебно изкуство.
Запазени са Дамаскинските ръкописни лекарственици с информация за любопитни лекарства против змейове и зли духове, отвари и билки против уроки, рецепти за лекуване на бяс и др. Разбира се, поробителите не са полагали грижи за доброто здраве на народа ни, в страната ни са върлували опустошителни епидемии, а лошите условия на живот, бедността и недохранването са били причина за постоянната заболеваемост и високата обща и детска смъртност на българите.
Десетки пътеписи на европейски пътешественици от тази епоха свидетелстват за здравната нищета на предците ни… Лекарската помощ най-често е давана в старобългарските манастирски болници. Почти до края на петвековното робство в империята не е прието санитарно законодателство. Всеки, който е можел да превързва рани, да намества счупени кости и да извършва други подобни „оздравителни“ дейности, е бивал наричан хеким, а документи, разрешаващи практикуването на лечебна дейност, са се издавали без проблем. На същия принцип се е извършвала и търговията с лекарства.
В периода XV-XVII век по нашите земи са се подвизавали хекими, джерахи, ахтари, спицери, билери, недипломирани, със съмнителен опит и в повечето случаи самозвани, които са продавали лекарства и са лекували пациенти по свое усмотрение.
Ценообразуването им също е било доста интересно – според материалното състояние на болния. Едва в началото на XIX век започват промени. Появява се първото висше учебно заведение за изучаване на фармация в Цариград с името „Джеррахне“, което след това става медицинско училище – „Тепхане“. В него се дипломират лекари (хекими), лекарски помощници (джерахи) и специалисти, изучаващи медикаментите и начините за приготвянето им.
Д-р Марко Павлов
В тази обстановка през 1784 г. в македонския град Сятища на бял свят се появява Марко Павлов – първият дипломиран лекар, фармацевт и основател на първата аптека в българските земи. Съдбата му е много интересна.
Още като дете Марко остава сирак, но е осиновен от италиански търговец на коприна, който го отглежда в Италия. Учи във Венеция и завършва медицина през 1808 г. в университета Монпелие във Франция. Докато е студент, избухва Австро-френската война и той става медик доброволец в армията на Наполеон, получава два ордена за заслуги. Когато се дипломира, заминава да работи като лекар на Йонийските острови и като военен лекар в Тунис и Мароко. Участва в Гръцката война за независимост през 1821-1822 г. и когато тя свършва, пристига в Пловдив, за да стане личен лекар на османския паша. Същата година обаче пашата се премества в Търново и заедно с него и неговият лекар.
Лекарна
В старопрестолния град д-р Павлов поръчва лекарства и вазерия от Франция и първоначално работи у дома си, а по-късно наема дюкян срещу конака. Нарича го „Лекарна“ – комбинация между лекарски кабинет и аптека. Така за пръв път докторът поставя лечебната дейност на научни основи.
В книгата си „История на аптечното дело във Великотърновски окръг“ от 1989 г. Богомил Вачев пише, че първата българска аптека е разполагала с приемна, складово помещение, лаборатория и библиотека. В приемната впечатлявали чекмеджета със стъклени рафтове, на които била френската вазерия. Медикаментите били подредени по азбучен ред и тегло, а стъклените шишенца имали изящно шлифовани тапи, направени от стъкло. В двата края на аптеката се съхранявали отровните лекарства, а в средата ú имало голяма правоъгълна маса с орехово писалище.
Библиотеката притежавала научна чуждестранна литература по въпросите на лечебното изкуство. В книгите на д-р Павлов била публикувана ценна информация за някои заболявания и тяхното лечение. Вероятно най-интересната от тях е творбата Elementi di Farmacopea Omiopatica di Hahnemann – F.Magendi Pesaro от 1831 г. на Самюел Ханеман – бащата на хомеопатията. В описа на вазерията се намира стъкленица с надпис Antimoni 9 D, което дава основание да се предположи, че д-р Марко Павлов е първият лекар в България, използвал хомеопатично лечение.
Безспорно делото на д-р Павлов е допринесло изключително много за историческото развитие на българската фармация. Създадената от него аптека съществува в своя автентичен вид до 1886 г., когато чрез въведените след Освобождението „Временни правила за устройство на медицинското управление в България“ е отнета насилствено от неговия син – фармацевта Георги Марков.
Д-р Павлов е имал още двама синове – Павел, турски военен лекар в Търново, и Хараламби – градски лекар в Разград. Д-р Марко Павлов е участвал активно и в обществения живот на Търново, бил е избран за български представител в османския съд, подпомагал е материално църквата „Свети Константин и Елена“ и училището към нея.
Д-р Марко Павлов приключва земния си път на 17 януари 1864 г. и е погребан тържествено в двора на църквата „Свети Константин и Елена“.