Адреналинов скок

Александър Вучкович

Днес под спортен парашутизъм разбираме скачане с парашут и свободно падане до момента, в който той не се отвори. Скоковете най-често се случват на височина от 1000 до 1500 метра.

Митът за полета на Икар свидетелства за изконния човешки стремеж да победи гравитацията като “отплава” към необятния хоризонт на небесната синева. За съжаление полетът му завършва с падане и с неговата гибел. След множество опити, човекът все пак открива начини да лети. Той измисля парашута – устройство, чиято цел е да намали скоростта на падане и да осигури успешно приземяване.

Днес парашутът е незаменим атрибут на военната и цивилна авиация, а парашутизмът е спорт, практикуващ се под най-различни форми по цял свят и определено е запазен за най-големите смелчаци. Но до появата на съвременния парашут, от зараждането на идеята до реализацията ѝ, е трябвало да минат почти пет века, въпреки че този атрактивен полет се основава на относително лесен физически принцип – въздушно съпротивление, при което скоростта на падане намалява.

Летящият човек
През 1483 г. Леонардо да Винчи прави първата скица на парашут – платнена пирамида с отворена долната част. Въз основа на чертежите му, хърватинът Фауст Вранчич измисля конструкция от дървени гредички, обшита с плат, която нарича homo volans – летящ човек. Съществува легенда, че е скочил с нея от венецианската кула и се приземил успешно, но за това няма достатъчно достоверни исторически доказателства.

Французинът Андре-Жак Гарнерен осъществява първия скок с парашут над Париж на 22-ри октомври 1797 г. Парашутът му представлявал кошница, покрита с копринен плат. Цялата тази конструкция била прикрепена към балон, с помощта, на който се вдигнал във въздуха. На височина от около един километър Гарнерен прерязал въжетата, вързани за балона, приземил се успешно, а наблюдаващите го няколко хиляди зрители, го поздравили с овации.

Създаването на парашут без рамка отнело цял век. Американецът Том Болдуин осъществява първия скок с такъв парашут през 1897 г.

Спасяване на живот
Съвременният парашут започва да се усъвършенства в годините преди и по време на Първата световна война като средство за спасяване на живота на пилотите и екипажа при катастрофи със самолет. Примитивен от днешна гледна точка, скокът с тези парашути често завършвал с травми. Струва си да се спомене и куриозното становище на британската авиация, която забранила ползването на парашути под претекст, че те влияели лошо върху морала на пилотите.

Скоро след Първата световна война парашутизмът се превръща в хоби и спорт. През 1919 г. американецът Лесли Ървин осъществява първия скок, включващ свободно падане и отваряне на парашута на ниска височина. Именно този негов скок се смята като начало на спорта, въпреки че парашутизмът става по-популярен едва през петдесетте години на двадесети век.

Употребата на парашутите нараства по време на Втората световна война. С тях се спускали специални единици, малки групи командоси или десанти, а били ползвани и за снабдяване с оръжия и муниции зад вражеската линия. През шестдесетте и седемдесетте години на миналия век, по време на бума на космическите полети, парашутите се ползвали и като средство за безопасно приземяване на космическите капсули.

Свободно падане
Днес под спортен парашутизъм разбираме скачане с парашут и свободно падане до момента, в който той не се отвори. Скоковете най-често се случват на височина от 1000 до 1500 метра. Преди да се приземи парашутистът допълнително намалява скоростта, като активира механизъм, който действа противоположно на посоката на падане (тоест с вертикална сила нагоре). При самото приземяване, в зависимост от силата на вятъра, той трябва, или само да стъпи на земята, или да направи няколко крачки, за да се спре. По правило приземяването винаги се извършва в посока обратна на тази на вятъра.

Рискове и травми
Парашутизмът е екстремен спорт, защото грешките при управлението на парашута и изработката му могат да доведат до смъртоносен изход. Все пак нещастните случаи са относително редки. Статистиката сочи, че на 150 000 скока се случват само 21 нещастни случая, което е 0,0007 процента.

Практикуващите този спорт са длъжни да носят по два парашута – основен и резервен (запасен). Резервният парашут задължително се проверява периодично, а след това се сгъва от лице, което има лиценз да извършва тази дейност. В зависимост от националното законодателство, начинаещите, а в някои страни и професионалните парашутисти, са длъжни да ползват AAD (automatic activation device). Това е устройство, което активира отварянето на резервния парашут автоматично, в случай че на определена височина парашутистът все още пада свободно.

Най-големият брой травми и смъртни случаи се дължат на прекалено рискови решения или грешки в преценката, най-вече при приземяване или при така наречения “swooping”. Това е дисциплина, при която спускането става с голяма скорост, а полетът е ниско над земята.

Рискови фактори са и внезапните промени на посоката на вятъра, които могат да ускорят падането при самото приземяване, както и заплитането на парашута. В такива случаи парашутистът трябва да се освободи от основния парашут и колкото се може по-бързо да активира резервния.

Оборудването много рядко се явява причина за нещастен случай. Проверките на резервните парашути се извършват при описания строг контрол и по-високи стандарти от тези за основните парашути. Това допълнително увеличава безопасността – освен минималната възможност основният парашут да откаже, съществува още по-малка вероятност и резервният да не се отвори.

В повечето страни е разрешено само на пълнолетни лица да се занимават с този спорт.