Текст: д-р Диана Инджова, председател на Център за психологически изследвания и доктор по психология от САЩ
Те са родени различни. Ощетени от съдбата, обект на съжаление и пренебрежение, а понякога дори на унижения, хората с увреждания в България често се чувстват „ненужни никому“. Важно е да разберем, че именно различността прави хората ценни и качествени, и да подадем ръка на тези „осъдени души“, защото независимо от проблемите си те не заслужават да бъдат обречени на неразбиране и на самота, и също могат да бъдат полезни на обществото.
Кои са най-сериозните проблеми и предизвикателства пред хората с увреждания в България?
Основният проблем на хората с увреждания в България са обществените нагласи. Ако в Европа статистиката показва, че 16% и повече са хората с увреждания, а ние в България отчитаме, че те са 7%, значи има някакъв вид разминаване с това, доколко едно общество приема разбирането, че хората с увреждания всъщност не са „по-лоша“ категория, която намалява стойността на една нация. Ако приемем, че в България хората с увреждания са по-малък процент, отколкото в останалите държави в Европа, това може да се дължи само на две обективни причини – или България попада в системата на една блестяща здравна превенция и грижа, или по някаква причина този процент не отразява действителността.
В САЩ например е прието, че хората с увреждания имат нужда от много повече средства от тези без увреждания. Те се нуждаят от повече медикаменти и добавки, които да взимат, за да продължат своя живот, който макар и по-кратък от този на останалите, да бъде достатъчно ефективен и допринасящ към общата икономика. Много често хората в България дори нямат желание да си извадят документ за увреждане, защото знаят, че ще бъдат унижени и е вероятно да имат повече негативи, отколкото позитиви от изваждането на подобен документ.
Имат ли хората с увреждания в България равен достъп до образование, обучение и намиране на работа?
Образованието започва в най-ранна възраст, но когато в едно общество съществуват нагласи, които не са толерантни към хората с увреждания, наблюдаваме, че включително в училищата само на повърхността се усеща някаква подкрепа, но реално децата са подложени на унижение, на тормоз и на безхаберие. За щастие, има изключения и се радвам, че съществуват прекрасни места, с прекрасни учители и ученици, които помагат на децата с увреждания от сърце, но те са прекалено малко на брой. А когато се радваме на изключенията, това говори, че обществото е много изостанало за това, което трябва да се направи. Често срещам родители на деца с различни увреждания, които споделят, че в нито едно училище не приемат децата им; включително децата на чужденци, които разполагат със значително по-големи финансови възможности. Те не могат да проумеят как може някой да има подобно отношение към дете с увреждане. Защото в Европа целта е такива деца да бъдат приобщени и интегрирани, а не изолирани.
Вярно ли е, че 99% от хората с увреждания у нас не са интегрирани от пазара на труда?
98.2% от общия брой на хората с увреждания у нас не са интегрирани на пазара на труда. Независимо че по регулация и след промени в законодателството тези хора трябва да имат присъствие от 2% в различни компании, това се избягва с всевъзможни аргументи. Хората с „невидимите увреждания“ (вътрешните увреждания), които са над 60% от общия брой на хората с увреждания в Европа, също имат необходимост от технологична и логистична подкрепа, за да намерят своето място на пазара на труда.
Какво е значението на програмата „Асистент за независим и активен живот“ за хората с увреждания?
Има различни програми, които хората с увреждания имат право да използват, и това е една от тях. Докато някои хора с увреждания успяват да се справят с ежедневните си задачи без личен асистент, други имат нужда от помощ 24 часа в денонощието. Някои от пациентите с вътрешни увреждания от своя страна също имат нужда от асистенти за медикаментите, които трябва да им бъдат дадени или приложени. Ще ви разкажа една много интересна история за един италиански професор, който ни беше на гости заедно с майка си, обикновена жена от Сицилия. Тя ни сподели как не е вярвала, че синът й ще оцелее, защото като бебе не е можел да преглъща. Лекарите ги изписали от болницата с прогнозата, че ще умре. Въпреки това майката не се отказала да се бори за живота му – хранела го с лъжичка и спринцовка и в края на третия месец бебето се стабилизирало. Бъдещият професор оцелява, но с толкова тежки увреждания, че има нужда не от един асистент, а от 4 или 5, което означава 24-часова асистенция. Тогава майка му, която в Италия наричат „мама Тайфун“, отива пред офиса на тогавашния премиер на Италия Андреоти и казва, че ще стои там, докато не я изслуша. Чака с часове, докато накрая я приемат. Всъщност благодарение на нея Италия приема програмата за 24-часова асистенция. Ние в България още нямаме функционираща такава. Интересното е, че синът на „мама Тайфун“ всъщност става един от най-прочутите физици за студен ядрен синтез в света. Ако го видите, ще си кажете, че нищо от това, което говори, не се разбира, защото изговаря звуците по особен начин. Често се налага майка му да превежда, като обяснява, че самата тя не разбира нищо от висша физика или студен ядрен синтез. Но тази житейска история е ярък пример за това, как една възможна подкрепа може да доведе до спасяването на живота на един човек, който в бъдеще да допринесе за световното развитие на науката.
Какво е вашето мнение за евентуалната бъдеща реформа в ТЕЛК?
Реформата е ненужно усложняване на и без това тежкия живот на хората с увреждания, които вече ще трябва да минават не на една комисия, а на две. Повторното преминаване през едни и същи тежки процедури означава наистина по един жесток начин да се намали бройката на хората с увреждания, което не е европейският принцип, тъкмо напротив. Според Евростат 16% са хората с увреждания в Европа, според някои държави са 18%. Анализирайки тези статистики, е трудно да повярваме, че 7% е висок процент за една България. Когато говорим за промени в ТЕЛК-овата система в България и когато искаме тя да бъде по-прозрачна, то това може да стане с т.нар. ясни електронни системи, където всички досиета да бъдат достъпни за заинтересуваните институции. Две такива системи са субсидирани от Европейския съюз преди 6 години. Защо не се вкарват в употреба? Трябва да се замислим по този въпрос.
Какво представлява т.нар. карта на ЕС за хора с увреждания и прилага ли се вече на територията на съюза?
От много години Европа иска да предприеме различни промени по отношение хората с увреждания. Когато коментираме възможните варианти за промени, директивата е най-добрият вариант за консолидиране на мерки по дадения проблем, защото по този начин се дават законодателни указания на всички държави за това, какви са минималните стандарти на живот за хората с увреждания. В случая обаче в политиките на различните европейски държави има огромни разлики и първо трябва да се мисли в посока как те да бъдат изравнени, без да се нарушат правата на хората с увреждания в страните, където те са добре обезпечени.