Текст: Антоанета Новакова, фамилен психотерапевт, педагог
Септември – време за последни летни преживявания и за подготовка за новата учебна година. Би трябвало тази дейност да е изпълнена с радостно очакване, но дали е така за всички?
За съжаление в днешно време сме свидетели на недвусмислена подкрепа на насилието и против волята си сме въвлечени да участваме. Медиите ни предлагат коктейл от ужасяващи новини. Насилието продава новината, хващайки ни в капана на силните усещания. До такава степен сме атакувани, че претръпваме и ставаме апатични, безразлични към насилието, което създава благоприятни условия за процъфтяването му и в обществен план. Безопасно ли е това?
„Бях пълничко момиче, което нямаше приятели, и всички ми се подиграваха“, със сълзи на очи споделя изключително красива, слаба и елегантна млада жена. „В училище ме затваряха в шкафчето“, казва мъж с тъга в очите. И двамата излъчват плахост и неувереност. Това са само два от случаите на насилие в детска възраст, с чиито последици ме среща работата ми. Насилието – една трагедия с три главни действащи лица: насилник, жертва и наблюдател. Сериозна роля в действието има последният участник. Той никак не е невинен. Със своето безучастие наблюдателят всъщност подкрепя насилника и съдейства да се извърши злодеянието. Човекът в тази роля може да окуражава насилника, да се присъедини към него или да бъде безучастен, извръщайки поглед. При всички случаи е активен. Освен това, присъствайки на събитието, особено ако то има повторяемост, наблюдателят е подложен на реален риск да претръпне към жестокостта и да се превърне в насилник. Незабелязаната, пренебрегната и несанкционирана жестокост се превръща в зараза, която разболява всички участници – дори тези, които си мислят, че не са пряко засегнати. Никой не остава недокоснат.
Насилието се извършва по три начина: вербален, физически и социален – организиране на малки кръгове от хора с ясни граници, което създава условия за тормоз просто само като не се допуска някой в тях. Социалното насилие може да включва враждебен телесен език – едва доловими жестове, погледи, въздишки и др. Често вербалното насилие, преминава във физическо и/или социално. Това води до отчуждаване и влошаване на взаимоотношенията. Форма на насилие, продиктувана от съвременната комуникация, е кибертормозът – сплашване, осмиване, унижаване, разпространяване на слухове. Това не са нови методи за тормоз, но възможности-
те, които предоставя съвременната техника, правят лесен достъпа до много широка аудитория и оттам страданието и болката за жертвите са неимоверно по-големи.
Какви са най-често срещаните извинения на наблюдателя за ненамеса:
„И аз ще пострадам!“
„Аз ще бъда следващият!“
„Ако се намеся, ще стане по-лошо за жертвата!“
„Не зная как да постъпя?“
Точно както насилието е заучено поведение, така и уменията да се противопоставим и да спираме насилието към себе си или към друг могат да бъдат научени. Липсата на такива умения може да доведе до апатия, която от своя страна – до презрение, а то предопределя насилието.
Други причини за ненамеса биха могли да бъдат:
„Той/тя (жертвата) си го просеше.“
„Не искам да клюкаря.“
„Не ми се занимава, нека друг го свърши.“
„Това не е мой проблем.“
Насилието може да бъде преустановено дори, ако само един човек има моралната сила и смелост да се противопостави на агресора, за да го спре, в това число, ако само документира и докладва за случката.
Основните елементи за успешни връзки между връстници са емпатията, състраданието, съчувствието и способността да погледнеш през очите на другия. Те се разрушават при липса на активно противопоставяне на тормоза. Стопява се усещането за лична отговорност и се стимулира дискриминацията.
Главното, което е необходимо, за да можем да решаваме успешно конфликти и да се справяме с проблеми, е да имаме умения за общуване, да умеем да правим компромиси и да преговаряме. На това децата могат да бъдат научени.
Как да процедираме, ако забележим насилие сред децата, независимо в коя роля са – на насилник, жертва или наблюдател? На първо място да не омаловажаваме случилото се, да не оправдаваме насилието. Трябва да се действа незабавно и решително. Важно е като родители да знаете, че сте отговорни за действията на децата си, но не и виновни за тях. Добре е насилието да бъде спряно в ранните му стадии, но никога не е късно за намеса.
Важно е да развием фина чувствителност към нюансите в комуникацията – подигравките не са шеги, сексуалното насилие не е флирт, дискриминативното поведение не може да бъде оправдано с „просто се забавлявахме.“ Важно е да си дадем сметка, че всички ние носим отговорност за създаването и удържането на безопасна, сигурна и свободна среда, в която насилието няма място. Важно е да се научим да живеем заедно, да уважаваме различията и не само да приемаме, а и да се радваме на разнообразието. Важно е!