МАРАТОНЪТ

Александар Вучкович

На първите съвременни олимпийски игри в Атина през 1896 г. Спиридон Луис пробягва трасето от 40 километра за 2 часа, 58 минути и 50 секунди, като по пътя се спира да изпие чаша вино в местна кръчма

С прочутата Маратонска битка от времето на гръцко-персийските войни, която се провела през 490 г. пр. н.е. в местност, наречена Маратонско поле, е свързана и легендата за първия бегач на дълги разстояния, която е повлияла на съвременното значение на думата „маратон“.

Според една от версиите, най-бързият бегач сред атиняните бил известният Фидипид, който получил задачата да стигне до Атина и да отнесе добрата вест за победата над персите. Фидипид пробягал 42 километра и стигнал до Атина напълно изтощен. Там само успял да промълви на съгражданите си „победихме“ и – умрял.

Според друга версия на легендата задачата му всъщност била да съобщи за пристигането на персийската флота. Херодот, който е основният източник на информация за битката при Маратон, съобщава, че Фидипид бил „бегач по занятие“, който и преди това бил изпращан със задачата да бяга от Атина до Спарта и да потърси помощ, при което пробягал над 200 километра.

Древната легенда за бегача от Маратон била много популярна в края на XIX век – до такава степен, че в програмата на първите съвременни олимпийски игри в Атина през 1896 г. е включена и дисциплина за бягане на дълго разстояние под името „маратон“. Това състезание се провежда традиционно в тежки условия, тъй като става дума основно за бягане нагоре по хълм през гръцката столица, а маршрутът съвпада с този, по който бяга Фидипид преди повече от две и половина хиляди години и завършва на прочутия стадион „Панатинайкос“ в Атина, където са проведени и първите съвременни олимпийски игри преди 120 години. Въпреки че Международният олимпийски комитет оценява разстоянието от бойното поле при Маратон до Атина на 34,5 км, днес терминът „маратон“ се използва за бягането на разстояние от 42 километра и 195 метра, което е определено през 1921 г. от Международната федерация по лека атлетика като официална дължина на маратона.
Първоначално дължината на трасето не е била стандартизирана, важно било само всички атлети да бягат по един и същ маршрут, така че дължината на олимпийския маратон се променяла според определения маршрут. На първия и третия маратон били пробягвани по 40 км и чак на петия дължината на трасето станала 42 километра и 195 метра. Това станало на Олимпийския маратон в Лондон през 1908 г. Състезанието трябвало да започне от двореца в Уиндзор и да завърши на олимпийския стадион, но организаторите решили то да завърши пред кралската ложа (Royal Box), поради което дължината на трасето достигнала 42 км и 195 м.

Световните градове
Днес маратон се организира традиционно в големите световни метрополии като Токио, Стокхолм, Берлин, Кьолн, Сан Франциско, Ню Йорк, Чикаго, Бостън и т.н. Бостънският маратон се счита за най-стария, тъй като се провежда от 1897 г., т.е. вече цели 119 години, в Деня на патриота – национален празник в щата Масачузетс, посветен на американската война за независимост (1775-1783), тоест на борбата за независимост на 13-те британски колонии в Северна Америка.

Отначало в маратона участвали само 18 бегачи, а днес те са над 25 000, докато по улиците състезанието се наблюдава от над половин милион души, поради което този маратон се смята за най-масовото спортно събитие в САЩ. През 2013 г. Бостънският маратон става мишена на терористично бомбено нападение (загиват трима, ранени са над 100 души).

На маратона бягат професионални атлети, но и аматьори, някои от които преминават по-голямата част от маршрута ходейки. Много маратонци тренират цяла година и след това пътуват до далечни дестинации, където се провежда маратон. За един от най-интересните се смята маратонът Outback в Австралия, тъй като се бяга през пустинята. За много атрактивен се смята и маратонът в Париж, за който през април в столицата на Франция се събират над 50 000 бегачи. Популярен е и международният маратон Big Sur, който се пробягва по калифорнийското крайбрежие, както и маратонът, провеждан по Великата китайска стена, който се смята за много тежък сред състезателите, защото за достигане до финала трябва да се изкачат и 5000 стъпала.

Жените бегачки
Макар че в модерните световни маратонски спектакли по мегаполисите на планетата днес участват и 40% жени, факт е, че само преди 50 години жените не можели да получават стартови номера и да участват в надпреварата. Така например, легендарният Бостънски маратон разрешава за първи път официално на жени да застанат на стартовата линия през пролетта на 1972 г., а за първото си участие в олимпиада маратонките трябвало да чакат още 12 години, чак до олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 г. Докато трае забраната, жени все пак са намирали начин да бягат, но маскирани като мъже и като измисляли най-различни трикове, за да избегнат „пазителите на трасето“ и да се преборят за правото си на тези 42 км и 195 м. По този начин през 1966 и 1967 г. в Бостън се прославят нелегалните бегачки Роберта Гиб и Катрин Суицър.

Разказва се, че когато Роберта Гиб видяла за първи път маратонци, не знаела, че участието в тази надпревара е забранено за жени, а им е разрешено да се състезават само на дистанциите до 1500 м. Тя не знаела и за обувките за бягане, затова тренирала с обувки за медицински сестри, като приятелят ѝ я закарвал с мотоциклета си до отдалечени места, откъдето след това тя се връщала бягайки.

Тренировките
Известно е, че бегачите могат да складират в телата си около 2000 ккал гликоген (въглехидрати, които се преобразуват в гликоген в черния дроб и мускулите), което се счита за достатъчно за около 32 км бягане, тъй като гликогенът изгаря бързо, но и доставя бърза енергия. Много бегачи обясняват, че след 32-я километър става драстично по-трудно, защото след изчерпването на гликогеновите запаси тялото трябва да гори мазнини, за да си осигури енергия, а те не изгарят толкова ефективно. Тогава бегачът усеща драматична умора – явление, познато като „удар в стената“. Поради това целта на тренировките за маратон е да се увеличи максимално ограниченото количество гликоген, за да не бъде толкова драматична умората при „удара в стената“. Тренировъчната програма обикновено продължава пет или шест месеца, с постепенно увеличаване на пробега на всеки две седмици, при което е много важно на организма да се осигурява достатъчно време за възстановяване. Две или три седмици преди маратона бегачите обикновено намаляват седмичното натоварване с около 50%, а през последните няколко дни почиват изцяло, за да може организмът им да се възстанови за по-голямото натоварване. Непосредствено преди състезанието маратонците се грижат и да бъдат добре хидратирани. След маратона се усещат болки в мускулите и повечето бегачи се нуждаят от около седмица време за възстановяване.

Световните рекорди
За да бъде официално признат световен рекорд в маратона, трасетата трябва да отговарят на стандартите на Международната асоциация на лекоатлетическите федерации. Въпреки това трасетата се различават в много отношения – от броя и наклона на изкачванията и спусканията до терена, по който се тича. Рекорди обикновено се постигат на равни трасета близо до морското равнище, при добри метеорологични условия. Утвърденият световен рекорд за мъже е 2 часа, 4 минути и 55 секунди и е поставен от Пол Тергат на Берлинския маратон през септември 2003 г. Световният рекорд за жени е на Пола Редклиф, с време от 2 часа, 15 минути и 25 секунди, и е поставен на Лондонския маратон през април 2003 г.

Максималното допустимо време за големите световни маратони обикновено е около шест часа, след което трасето се затваря. За всички онези, за които бягането е само хоби, резултат в рамките на четири часа се смята за много добър.