Олга Георгиевa

Този август ще ви заведа на хлад под дебела орехова сянка в един забравен и обезлюден, но много красив район на България – Краище. Тук ароматите са особено силни, зеленината – дълбока и всепоглъщаща, звуците – отчетливи в поразяващата тишина, а звездите нощем – многобройни и ярки. Ще ги наблюдаваме, загърнати в одеяло, защото нощите са студени дори през лятото.

„Особен край, див като Кавказ”, пише за него Константин Иречек след Освобождението. Въпреки планинския релеф и сравнително голямата надморска височина, трудната достъпност, суровия климат и неплодородните почви, още от античната и средновековната епохи този край привличал заселниците със златоносните речни тераси и залежите от олово, цинк, мед, сребро и желязо. Дълбоките клисури с голи и стръмни склонове и липсата на големи равнини не им позволявали да правят големи селища. Затова и днешните села в Краище са пръснати на махали, често отдалечени на по няколко километра една от друга. Хората се занимавали с животновъдство и строителство, но липсата на условия за земеделие и неблагоприятният климат принудили много от тях да напуснат тези земи. През последните 50 години населението е намаляло 5 пъти поради миграция към големите градове. Днес, пръснати из махалите на малките села, тук доизживяват дните си само стари баби и дядовци и много рядко някое по-младо семейство…

Country road
Краище е област в Западна България и Източна Сърбия и съвсем малка част (най-югозападната) в Република Македония. Разделено е така в резултат от поредица несправедливи военни и политически договори. Краището е разположено между Завалско-Планската планинска редица на север и планините Осогово, Влахина и Рила на юг. На изток достига до подножията на планините Витоша и Верила, а на запад до долината на река Южна Морава. Българската му част се дели на Кюстендилско, Трънско и Земенско Краище. Тръгваме за Средорек, едно от селата на Кюстендилско краище. Моето село. Прадядо ми Георги е роден през 1900 г. в село Лечевци, което по-късно става махала на Средорек. В центъра на селото се вливат три реки – Метохийска, Чешлянска и Бъзовишка – откъдето идва името му. Тези земи са гранична зона и преди години до тук можеше да дойдеш само с открит лист – документ, който доказва, че имаш собственост или роднини в тези краища и имаш право да се доближаваш до границата. Средорек се намира на около 100 км от София, но пътят е приличен само до гр. Земен. След това става почти off road. На места растителността го е завзела и колите минават през надвисналите над него шубраци. Дупките и разбитият асфалт са „бонус” към планинските завои. С всяка следваща година става все по-безлюдно и изоставено, все по-малко хора пътуват насам, къщите все повече се саморазрушават…

Земенският манастир
Пътят ни до Средорек минава през Земен – един от най-малките градове в България, на 79 км от София и на 27 от Средорек. Земен привлича туристи със забележителния си манастир с красива кръстокуполна църква, строена през XI век. Манастирската обител е рухвала и отново е възстановява на няколко пъти, но църквата със стенописите е оцеляла повече от 9 века. Разположена е по средата на манастирския двор и има уникална почти кубична форма – дължина, ширина и височина от по 9 метра. В югозападния ѝ ъгъл са запазени шест ктиторски портрета, между тях на неизвестен местен феодал и съпругата му Доя – едни от най-ранните портрети на български боляри и с най-голяма художествена стойност след образите на севастократор Калоян и Десислава от Боянската църква. Земен е привлекателен и с дивата красота на Земенския пролом на река Струма и водопада Полска Скакавица.

Яворската махала
Но ние продължаваме още на запад. Смъкваме прозорците на колата, за да можем да усетим въздуха, изпълнен с хиляди аромати през август. На бъз, билки, сено, смачкани джанки, обор и тънката нотка на борова гора. Минаваме през Пещера, Враня стена, Калотинци, Габрешевци и Трекляно, най-оживеното село и център на едноименната община. Следва Средорек. Къщата ни е кацнала в ляво от пътя в Яворската махала. За щастие около нас все още има съседи, но става все по-безлюдно… В детските ми години тук през лятото кипеше живот – децата прекарваха ваканцията при бабите и дядовците си. Семействата се събираха на разговори до късно около запаления огън с казан с варяща се царевица или на почерпка с кюстендилски череши. (Разказваха се най-различни легенди и истории, в това число за златотърсачи, тръгнали да търсят богатство по тези диви места. За стар римски път, минавал наблизо и за заровени край него съкровища.) Съседите отклоняваха водата на бистрата рекичка по вади, за да поливат заедно градините си. Имаше обработваеми ниви, поливни площи, зеленчукови и овощни градини, тучни ливади и много домашни животни. Правеха се екскурзии в планината, най-често до живописната местност Разсое, откъдето се вижда връх Църноок в Сръбско. Екскурзиантите си наливаха вода от изворчетата, беряха билки и диви ягоди, пътищата из гората бяха проходими. Днес в Средорек са обитаеми само няколко къщи, пръснати в различни махали. Въпреки че има и нови вили, собствениците им рядко идват на почивка. А въздухът е кристален, толкова чист, че предизвиква световъртеж у отровените от градския смог чеда… които посрещат изумени падането на нощта, защото откриват небе, осеяно с милиарди звезди – същият този смог им пречи да ги видят от града. Чуват звуците на гората и лаят на кучетата от различните махали. А денем откриват колко е прекрасно да полежиш в хамака, вързан между две дървета и единствените шумове наоколо да са мученето на кравите, кудкудякането на кокошките и жуженето на пчелите.

Съборът на Славчето
Безспорно най-голямата атракция в тази част на Краище е ежегодният събор на Славчето. Всяко лято на празника Свети дух (20 юни) на широка поляна в местността Славчето (на 11 км от Средорек) българи и сърби организират събор – на границата между две държави, в седловината между две планини – Милевска и Изворска. Празникът се организира и до днес от двете общини, българската община Трекляно и сръбската община Босилеград. Навремето съборът беше истинско приключение, особено за нас, децата. Получавахме купища „западни” подаръци, каквито по времето на социализма нямаше по нашите магазини: дъвки цигари, луксозни шоколади, шушлякови якета с най-различни марки, дрехи, играчки и какво ли още не. Празникът беше особено тържествен, защото само на този ден границата се „отваряше” и много хора отиваха най-вече, за да се видят с роднини и приятели, останали „от другата страна”. Весело, шумно, многолюдно, с много сергии, кебапчета и добро настроение.

Какво ще стане с Краище след 10-15 години? Ще остане ли тук изобщо жива човешка душа? Ще доведе ли стремежът към връщане към природата нови заселници? Бъдещето ще покаже.