Текст: Олга Георгиева
Снимки: Мартин Кирилов
Няма софиянец, който да не е пил от лековитата княжевска минерална вода и да не се е изкачвал по стръмната алея на Княжевската борова гора. Точно от Княжево, тази удобна точка за навлизане в планината Витоша, Алеко Константинов организира за пръв път групово „покоряване“ на Черни връх. Тук е основано и първото българско туристическо дружество. В наши дни Княжево е незаслужено забравено и затова в този брой ще ви разкажа за него.
Събота е, но тълпите от туристи на последната спирка на петицата, които помня от моето детство, ги няма. Няма го кабинковият лифт, стигащ до телевизионната кула на Копитото, няма я и веселата традиция на груповия пешеходен туризъм. Петима пенсионери си наливат спокойно минерална вода, котки и кротки бездомни кучета обикалят наоколо. Въпреки че през Княжево минава международен път Е 79 по посока Солун, Атина и Македония, въздухът е чист и много по-остър, отколкото в града. Разположено на двата бряга на Владайската река в прохода между планините Витоша и Люлин, днес Княжево е квартал на София с еднофамилни къщи и малки кооперации. Минералните му извори са 7, на два от тях водата се бутилира. Тук, до местността Черния кос, можем да видим най-стария мост в София – Александровия мост, построен през 1878 г. като подарък от руския император Александър ІІ. В Княжево е и най-старото дърво на столицата – Горуна, зимният дъб на повече от 500 години. А по алеята през Княжевската гора можем да отидем до Копитото, до Бялата вода, Старческите поляни, Златните мостове и чак до Черни връх на 2290 м надморска височина.
Историята
В римско време през Княжево минавал пътят, който свързвал Трансилвания с Егейско море. Римляните, големи ценители на термалните води и кристалния боров въздух, със сигурност са забелязали достойнствата на селището. Най-старото му българско име е Елешница или Лешница. В Боянския поменик от XVI век то се споменава с името Клисура, а реката, която днес знаем като Владайска или Княжевска – с името Клисурска. В пътеписа си от XVII в. Евлия Челеби го нарича Бали ефенди по името на погребания тук юрушки дервиш. Той бил сред най-вид-ните османски духовници от времето на Сюлейман Великолепни (1520 – 1566 г.), човек с голям авторитет, който покровителствал християните. Върху гроба му била издигната гробница и до нея джамия, а Княжеската гора станала място за поклонение на мюсюлманите от целия Балкански полуостров. Гробницата му, Бали ефенди тюрбе, и до днес съхранява мощите му в църковния двор на „Свети Илия“, издигната на мястото на старата джамия. По стените на тюрбето можем да видим рамки с молитви на турски и арабски език. Уникално съжителство на християнско и мюсюлманско светилище на едно място.
След Освобождението
През 1881 г. Бали ефенди било преименувано на Княжево в чест на първия монарх на Нова България – княз Александър Батенберг, който се влюбил в китното селце в покрайнините на София и в неговата минерална баня. В същата година французинът Хипокрит Бержие построил тук първата фабрика за спирт в страната, а по-късно Лазар Трифкович и братята Богдан и Георги Прошек – първите пивоварни фабрики. В Княжево било открито първото държавно занаятчийско училище, а през 1886 г. станало първото селище с поща след столицата. През 1891 г. чешкият инженер Йосиф Хорвет построил тук първата в България книжна-мукавена фабрика, а две години по-късно била открита първата държавна мина за добив на живак. На 14 януари 1901 г. бил пуснат в експлоатация първият трамвай София – Княжево – София, а през 1917 г. Княжево станало първото електрифицирано селище в България. Тук се намирала и Школата за запасни офицери. Но до Първата световна война Княжево се славело главно като любимо място за разходки на софиянци в полите на Витоша и с целебните си минерални бани, а след войната се развило като индустриален център с различни промишлени предприятия. През 1938 г. Княжево заедно с други села станало част от Столична община. По това време населението на Княжево било 5000 души, а бюджетът му за същата година възлизал на 4 милиона лева.
В по-ново време
Туристическият интерес на софиянци към Княжево се засилва с построяването на първия кабинков лифт в България през 1962 г. от австрийската фирма „Братя Гирак“. Трамвайните линии на столицата влизат във връзка с първата спирка на лифта и това предлага най-краткия път до Витоша. Лифтът стига до Копитото, има дължина 1920 м и 53 кабини с по 4 места, а времето за пътуване е 20 минути. Години наред събота и неделя лифтът превозва по 600 души на час в една посока, пътеките също гъмжат от туристи с раници и анораци, катерещи се по пътеките, за да прекарат цял ден на открито и на пикник с приятели. В моето детство за семейството ми, а и за много други беше традиция всяка неделя да се ходи на Княжево – още помня вкуса на топлия билков чай и сандвичите, които обикновено приготвяше вуйчо ми. Цели фамилии със съседи и приятели се качваха от центъра или от кварталите на прословутия трамвай № 5, слизаха в Княжево и се отправяха към лифта или пеша нагоре по склоновете на Витоша към красивите ú местности. И естествено си носеха празни шишета, за да си налеят от хладката лечебна княжевска вода, полезна при заболявания на стомашно-чревния тракт, отделителната и дихателната система. А опашките на слизащите туристи привечер – за водата, а след това и под козирката на трамвайната спирка – се проточваха по сто, двеста метра… След няколко инцидента през 90-те години княжевският лифт беше спрян от експлоатация, беше запуснат и разграбен. Днес малкото съботно-неделни туристи се качват само пеша.
Княжевският манастир
Княжевският манастир „Покров Богородичен“ се намира съвсем близо до шосето за Перник в местността Църквището, известна от стари времена. Според едно предание по време на турското робство селото се състояло от три махали и тази, където сега е манастирът, била опожарена от турците, българите християни – прогонени или избити, а православният храм – разрушен до основи. В началото на XX век отец Мина и неговите двама синове открили основите на унищожения в миналото храм и върху тях с помощта на християни постепенно построили нова църква, която нарекли „Свети Лука“. През 1926 г. в нея започнали да се извършват богослужения, постепенно били изградени помещения за монасите и възникнал днешният манастир „Покров Богородичен“. През 1953 г. българският патриарх Кирил разрешил в манастира да бъдат приютени руски монахини. Манастирът се намира в дъното на малката уличка „Свети Лука“ и е отворен за поклонници само в неделни и празнични дни.
Ако решите да дойдете до Княжево някоя събота или неделя, вземете си термос с чай, филийки хляб, сланина и червен пипер, паркирайте пред ресторант „Бор“ и бар „Шишарка“ и тръгнете по княжевската алея. Подишайте въздух, пийнете чай, стигнете докъдето ви е приятно, а после си налейте княжевска вода. Обещавам ви – ще пазите спомена за този ден дълго!