През месец май, когато този брой е в аптеки Betty в цялата страна, по книжарниците вече е второто издание на петата ú книга, сборникът „Вкусни разкази“, издаден от „Колибри“. Първото му издание е изчерпано бързо след появата му, а по един от разказите – „Симид на Босфора“ – най-вероятно ще се заснеме филм.

През 2015 г. романът „Гръцко кафе“ печели наградата „Перото“ и наградата за бестселър „Цветето на Хеликон“. След това се появяват стихосбирката „През девет планини“, романът „Сливовиц“ и сборникът с разкази „Хора“. Пет успешни книги само за осем години, през които отглежда сама своя син Ахилеас и e неуморен журналист, ПР, водещ на подкаст за култура и на семинари за творческо писане, в които местата се попълват още преди обявяването им...

Катерина, кога усети, че трябва да напишеш книга?

В „Гръцко кафе“, който е дебютният ми роман, казвам, че човек не става писател, когато поиска, а когато не може да не бъде такъв. Когато просто не се побира в себе си от възторг или болка и трябва да „прелее“ на листа. При мен това се случи броени седмици след смъртта на моя съпруг Полихронис в една много непрогледна нощ. Бебето спеше, аз бях навън на чардака, а вътре в мен беше толкова тъмно, колкото и около мен. Тогава отворих лаптопа и написах първото изречение на „Гръцко кафе“: „Сико, Хрони, сико!“, което на български означава „Ставай, Хрони, ставай!“. Това крещеше моята свекърва и всички баби и лели в Неос Скопос (Неос Ставрос от романа не съществува) на погребението на мъжа ми...

Преди това бях само журналист, тази професия е в гените и вените ми и смея да твърдя, че съм се учила от прекрасни хора в професията. Мислех, че ще си умра като журналист и една голяма детска мечта – да бъда и писател – ще ръждяса.

Колко време мина, за да види романът бял свят?

Трябваше да мине известно време, за да го напиша в някакви откраднати моменти в ежедневието ми на майка. А в моя случай трябваше, както обичам да казвам, „резко“ да стана и баща, и майка, и да мисля за всичко: и за прехрана, и за справяне с кризисни моменти, и за кариерата ми, защото се оказах глава на семейство, и за толкова други подробности след една такава нелепа смърт. Нямах време за скръб!

„Издърпах се за косите“ и освен всичко останало станах писател, макар че се осмелих да се нарека такъв чак след четвъртата ми книга, след сборника ми с разкази „Хора“, защото в кратката форма на разказа се познава най-много моженето.

Интересно ми е какъв предмет си хванала на твоя прощапулник като малка? 

Писалката! Хванала съм и огледалцето всъщност и много са се чудели бабите каква ще стана: писателка или артистка?! Поне така са ми разказвали. Но аз мисля, че всички пишещи хора сме артисти. Години наред си казвах, защо не седна да напиша някакъв роман? Даже бях написала един, когато бях на двадесет и нещо години. Но имаше голям обир вкъщи, точно когато се бях върнала в България след ученето ми в Щатите и живота в Хърватия. Обраха ни всички компютри, дискети и една красива чанта, в която беше единственият екземпляр, разпечатан на хартия. И така моят първи роман „The Corridor“ („Коридорът“), изцяло написан на английски, защото тогава повече мислех на английски, беше безвъзвратно изгубен. Никога досега май не съм говорила за това или поне не си спомням…

Едно лондонско издателство беше харесало синопсиса ми - аз, с цялата прелестна арогантност на младостта, им го бях изпратила, а те ми бяха върнали мейл, че искат да се видим и да им покажа целия текст. Написах им после един много прочувствен мейл след обира, не съм сигурна дали ми повярваха… По-късно мои близки ми казаха, хайде напиши го пак! Но това е невъзможно… Тогава си помислих, че приключвам с тази мечта. Трябваше да минат 13-14 години, за да се случи „Гръцко кафе“. Може да се каже, че той е вторият ми роман.

Каква е историята зад "Вкусни разкази"?

„Вкусни разкази“ са напълно измислени, те са чиста фикция. Хората след  „Гръцко кафе“ като че ли свикнаха винаги да има автофикционален елемент в моите творби, защото в „Кафето“, както почнаха свойски да го наричат, едни 30-40 процента са точни факти от живота ми, но всичко друго е полет на въображението. Просто се говори за журналистка, за смъртта на нейния съпруг, за малкото детенце... Много от имената съвпадат, но всъщност голяма част от целия балкански магически реализъм е плод на фантазията ми. При „Вкусни разкази“ въображението е основната съставка. Те са разкази за съдбата и за любовта, опити за рецепти за живот. Аз не се интересувам от писането на стандартни кулинарни книги, моята сила е „душевадската“ литература. Единственото реално нещо в тях е една фраза на моя свекър Стергиос, светло му небе.

Беше преди много години, седяхме и пиехме кафе и той ми каза: „Ех, Катерина, знаеш ли какво беше първото нещо, което моят прадядо купуваше, като получеше някаква надница? Захар! Защото другото, Катерина, за оцеляването, ще се купи, ама животът не трябва да бъде просто оцеляване. Най-важното за един дом и за едно семейство е сладостта, захарта. И затова оттогава поколение след  поколение знаем, че първото нещо, което се купува за един дом, за да има сладост в него, това е захарта“. Тази фраза дълги години ми е стояла складирана в съзнанието и една нощ се върна. Отворих си лаптопа, вече друг, и написах „Захар“.

Това ли беше първият „вкусен разказ“?

Всъщност първият разказ беше „Баклава“, но „Захар“ е единственият, в който има елемент от реалния живот. Има нещо много особено в гръцката култура, в народната им мъдрост. Гърците от дълбока древност са усвоили най-важното изкуство – да живеят! И винаги успяват да го направят, дори на фона на всякакви  политически и икономически кризи. Тези хора знаят как да живеят и да си изискат правата, да излязат на площада и да настояват никой да не им взима „захарта“ на съществуването.

В твоите творби като лайтмотив преминава темата за дълбоката връзка между балканските народи. Какво е твоето послание?

Всички сме едно. Правим понякога абсолютни глупости, за да се правим на много различни, но ние сме част от една обща география и това не са просто Балканите, това е географията на сърцето. Нещо по-силно от картата. Една географска карта може да бъде прекроявана до безкрай от Велики сили и интереси. Но географията на сърцето е нещо различно и тя ни свързва, ние страшно много си приличаме. И губим много усилия, нерви, битки, животи дори са погубвани, за да си доказваме колко сме различни. А истината е, че и гръцкото кафе, и турското кафе, и българското кафе в джезве, и това, което ще изпиеш в докачливото Скопие, е едно и също кафе. Че и табиетите ни са сходни.

Ти как обичаш да пиеш кафето си?

Моето небце го иска горчиво, аз обичам да го пия без захар, скето, за да го усетя силно. И чая си така пия. Но да се върнем на Балканите, на мен са ми много важни. В „Сливовиц“ най-благородният герой е от сръбско потекло. В „Хора“ и особено сега във „Вкусни разкази“ говоря много и „влизам в кожата“ на турския етнос. Тъй че в книгите ми има българи, сърби, турци, гърци: ние сме част от тази география на сърцето и на всичкото отгоре сме на място, голямо колкото един пешкир.

И вместо да се борим чия е мусаката или чие е кафето, най-добре е да си кажем, че всъщност нищо не делим, а съжителстваме в един общ емоционален първичен бульон и малко трябва да се поуспокоим, да се кротнем и да видим колко е красиво това! Да спрем да дърпаме тая черга, защото място има за всички.

Каква е мисията ти като писател?

Вече имам натрупан осемгодишен опит и виждайки реакцията на читателите, мисля, че това, което умея  наистина добре да правя с думи и не трябва да се отказвам от него, е да давам на хората утеха, надежда и вдъхновение. Тези три неща. И докато мога да давам на хората утеха в един много смахнат и объркан свят, надежда в един често труден живот и вдъхновение да продължаваме красиво напред, а не просто да кретаме някак, значи има смисъл да пиша!

Как виждаш ролята на българските писатели?

Тенденцията, която виждаме и която много ме радва, е, че българската публика започна повече да се интересува от българските творци. Виждам го много ясно специално в литературата. Българската публика се събуди като че ли, стана и по-взискателна. Харесва ми да мисля, че аз съм също една от многото причини. Но българската публика разбра, че родните творци предлагат продукт, който не само, че не е по-лош, ами е много силен и с него до по-голяма степен могат да се идентифицират. Защото ние пишем за нещата, които са им близки.

Един български автор, ако е наистина добър, може много повече „да ти влезе под кожата“, отколкото някаква отдалечена литературна сапунка за някакви красиви измислени хора на другия край на света. Всички талантливи автори, които уважават Нейно величество публиката мисля, че успяват вече да стигнат до сърцето й. Като минеш през големите книжарници, ще видиш, че все повече стават българските автори в секциите „Най-четено“. И това ни дава смисъл!

Кои са любимите вкусове на семейство Хапсалис? Как се грижите за здравето си?

Любимите вкусове далеч не са най-здравословните и гледам да ги ограничавам. Вкъщи се въртят и баници, и торти се правят, но сутрин например аз обикновено залагам на протеинови шейкове или различни смутита. Фен съм на хубавите и чисти хранителни добавки, взимам и витамини. Силно вярвам в биохакинга и в това, че можем да забавим и да „излъжем“ биологичната възраст. Старая се да консумираме редовно плодове и зеленчуци, а благодарение на блендерите и пасаторите тийнейджърът вкъщи си няма и  идея колко много от тях поглъща, без изобщо да знае (смее се).

Както казва един наш известен лекар, най-големият трик на майките са кремсупите - там слагаш всички зеленчуци, които детето ти твърди, че никога не яде! А иначе моят живот често е пълна лудница, правя твърде много неща, но съм открила начин за движение – тези прословути 10 000 крачки на ден, които мога да извървя и на високи токчета. И съм от „уикендовите майки“ във фитнеса.

Кое е най-важното, което искаш Ахилеас да научи от теб?

Думата, която веднага ми изникна, и ако на това успея да науча сина ми, ще бъда един щастлив родител, е думата достойнство. Да научиш едно дете на достойнство означава и да не му даваш да търпи несправедливост, независимо дали спрямо друго дете, приятелче,  неприятелче, непознато, или спрямо себе си. Към детето ми, разбира се, също е имало лошо отношение, т.нар. булинг, това хулиганство, този тормоз от деца към деца, който е много наболяла тема и го има навсякъде. Аз съм писала за това и в социалните мрежи.

По един или друг начин съм популярен човек и си мисля, че особено популярните хора сме абсолютно длъжни да даваме гласност и да не замитаме нещата под килима. На всяка несправедливост трябва да се реагира веднага. Не трябва да се страхуваме, да сме малодушни и да си мълчим! Страхът е най-големият ни враг. А достойнството винаги е от другата страна на страха.

Твоето пожелание към читателите на сп. BETTY Mоята аптека?

Пожелавам им да правят това, което прави природата: да се обновяват и да не бягат от новото начало и от промените! Пожелавам го и на себе си.