[vc_row][vc_column][vc_column_text css=".vc_custom_1622640720724{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Антоанета Атанасова, фамилен психотерапевт, педагог
Цялата поп култура филмите, игрите, комикс индустрията, е населена с образите на десетки супергерои. Съвремието ни е белязано от култа към тях.
Нещо повече, да бъдеш силен, да си победител, да се справяш бързо, с лекота и успешно с трудностите, да оцеляваш на предела като Беър Грилс е силно послание, което с неумолима сила се запечатва в съзнанието ни.
И ние се стремим да бъдем жени чудо и супермени, „успяващи“ да бъдат перфектни родители, да имат сполучлива и смислена връзка с идеалния партньор, да са с успешна кариера, разбира се, с висока заплата, позволяваща луксозни почивки, надлежно документирани във Фейсбук и Инстаграм.
Хм, дали е така и каква е цената?
„Хайде, стегни се! Не се отпускай, ще се справиш!“ - често чуваме, когато сме в затруднено положение. И се стягаме само за да попаднем в капана „мога сам“.
Колкото по-често сме чували тези думи в детството, толкова по-лесно е да се подхлъзнем в него, приемайки познатото послание. Отричаме и избягваме чувството на безсилие, не се научаваме на приемане на това, което не можем.
И когато външното изискване се е превърнало в себеизискване, да се измъкнем от този капан е невъзможно без външна помощ.
Когато по пътя към набелязаната осъзната или не такава, срещнем непреодолими и независещи от нас пречки, преживяваме безсилие. Пречките могат да бъдат физически (липса на пари, затвор), биологични (болест, възрастови ограничения), психологически (страх, ниска самооценка), социални и културни (обществени норми, възбрани).
Американският психолог Розенцвайг идентифицира три основни форми на реакция:
Когато дълго време сте под влиянието на това преживяване – безсилието, най-вероятно е да усещате безнадеждност, отчаяние, тревожност, раздразнителност, гняв и агресия към себе си или към другите. Възможно е да се прояви неконструктивно поведение като оттегляне, изолация, самонараняване или зависимости.
Пътят към преодоляване на безсилието минава през:
Има и още нещо много важно: „мога“ не означава непременно „трябва да...“ Всъщност моженето си има предели. Всичко има своя ритъм - като вдишване и издишване, като прилив и отлив, като ден и нощ.
Щом мога, значи мога и да се откажа, мога да пусна нещо, което вече не ми е нужно или е изгубило смисъла си. Мога да го променя или заменя с друго, по-значимо и ценно, по-смислено.
Какво се случва, когато безсилието ни е забранено? Когато не можем да кажем просто: „Не мога!“, когато с всички сили се опитваме да постигнем целите си и да се справим сами, когато сме в капана „Мога сам!“.
Тогава се опитваме сами да се справим с всичко, да менажираме дори напълно независещи от нас събития, отлагаме търсенето на помощ, докато стане късно и не се създадат по-големи проблеми. Тогава дори тялото ни реагира, показвайки ни, че не можем повече, изпитвайки панически страх.
И едва когато си позволим да разберем, че безсилието ни води до страдания, които не можем да спрем сами, търсим помощта на квалифициран психотерапевт. А може да се случи и друго. Ако само си позволим да бъдем безсилни и поискаме помощ навреме, може да се справим доста по-успешно с възникналите препятствия и затруднения.
Често началото на значими промени започва с думите: „Писна ми! Не мога повече така!“.
Признаването на безсилието ни е и път за свързване с другите. Когато ви поискат помощ и вие я дадете, се чувствате щастливи и удовлетворени, нали? А защо отказвате това преживяване да го имат и другите, помагайки на вас? Нужно е само да кажете: „Не мога сам, помогни ми!“.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]