Узряването е процес…
Антоанета Новакова
фамилен консултант
Студио за вътрешна красота „Сефира”
sephira@abv.bg
Живяла много отдавна, през девет планини в десета, в далечна земя, в приказна гора, в спретната колиба насред китна полянка, мъдра старица… (приказки с продължение)
Бил мек и топъл есенен ден. На портичката се потропало. Отворила старицата и видяла възрастен мъж. По измъченото му лице прочела, че голяма болка носи.
— Що дириш, странниче? Каква болест те е налегнала? – попитала тя.
— Не е болест, майко, а душата ме мъчи: син имам аз. Голям израсна, а все у дома стои. Булка не си търси, свой дом не си гради. Голяма болка ми е туй.
— А ти какво правиш с него?
— Ами все го гълча: „Хайде, сине, размърдай се, направи нещо.“ А той – не, та не!
— Ти ябълка в градината си виждал, нали. Дорде не е узряла, не пада от дървото. И колкото по-силно друсаш клона – по-здраво се държи. Щом узрее – сама се пуска. Ти като слънцето бъди: сгрявай го, сина ти, с обич и подкрепа. И като вятъра да си – пораздрусвай го понякога полека, та да не остане хванат цял живот. Но най-важното е: време и търпение трябва, за да узрее плодът човешки и сам да може плод да даде.