Гняв или тъга – двете страни на медала…

Антоанета Новакова
фамилен консултант
Студио за вътрешна красота „Сефира”
sephira@abv.bg

Живяла много отдавна, през девет планини в десета, в далечна земя, в приказна гора, в спретната колиба насред китна полянка, мъдра старица… (приказки с продължение)

— Гледам те, добре изглеждаш, в пълни сили си. Защо идеш? – попитала старицата приседналия край огнището мъж.
— Ооох, добре съм аз, ала баща ми не е. Стар е вече. Невярна болест го налегна. Аз му помагам колкото мога, но не туй ме мъчи. Магьосница
ли ме прокле, зли очи ли ме урочасаха, не знам – вкаменило се е сърцето ми. Сърдя му се, а да го жаля трябва. Не е редно тъй! Защо така се случи с мен?
— Ех, сине, не те е урочасал никой, нито пък магьосница те е проклела. Трудно ти е да повярваш, че възрастен си вече ти. Макар и як и корав да си, макар самият ти деца да имаш, не си бил най-големият в рода. Най-възрастен и мощен все татко ти е бил, нали. Затуй не можеш да му простиш, че слаб е вече, че към края си върви човекът. От туй гневът ти силен е и заглушава жалостта. А тя е там, но с по-тих глас говори. Ще трябва само да я чуеш.
— Но как да сторя туй? Да не се ядосвам, а да жаля?
— Аз друго казвам ти сега: Не трябва да избираш едното или другото – и яд, и жалост, и двете място имат, знай. Спомни си всичко, с което ще остане в сърцето ти баща ти и потъгувай, че ще го изгубиш.

Гняв или тъга – двете страни на медала… Потънали в трудното време, което изисква от нас да сме справящи се, можещи и успешни, не си оставяме място за тъга, за жал и осъзнаване на случващото се. Бързаме да се справим и така „успешно се справяме“, че прескачаме страха и тъгата, замаскираме ги с гняв, или рационални обяснения, докато можем, докато се превърнат в депресия…