Връзката със загубеното никога не прекъсва
Антоанета Новакова
фамилен консултант
Студио за вътрешна красота „Сефира”
sephira@abv.bg
Живяла много отдавна, през девет планини в десета, в далечна земя, в приказна гора, в спретната колиба насред китна полянка, мъдра старица… (приказки с продължение)
В свежото лятно утро млада жена почукала на портичката.
– Какво те води при мен, дъще? – попитала старицата.
– Ох, тъга е изпълнила сърцето ми! Мъка ни почерни! Голяма мъка Рожбица щях да си имам. Осем месеца я носих под сърцето си. Всички се радваха и я чакаха – и съпругът ми, и родителите ни, и всички близки. Но не даде Господ живот на детето. Неродено си отиде от този свят – през сълзи разказала жената.
– Да, много тежко страдание е това, но как да ти помогна?
– За съвет те диря аз. Не зная що да сторя.По цели нощи плача, а мъжът ми – изхлипала жената – мъжът ми нехае. Все нещо дялка си, работи. Паметник правел, паметник на рожбата ни неродена. Дваж по-тежко ми е от това, че не плаче с мен, не скърби и той. Погледнала я с благите си, дълбоки очи мъдрата жена и рекла:
– Ти, жено, искаш еднакви да бъдете, и в радост и в скръб. Но тъй създадени сме ние – мъж и жена. Различни сме и по различен начин всичко правим. Различно изживяваме скръбта. Ти плачеш, той – работи. С действията си, с работата, с правенето показва, че скърби мъжът ти. Не си сама в туй тежко време, но не очаквай той да бъде като теб. И още: кажи му ти как усещаш себе си и какво искаш да направи той за теб. А пък ти – за него. И най-важното: време си дайте един на друг, време. Когато се усетите, че искате да направите нещо тъй, че да помогнете на други като вас, туй белег ще ви е, че справяте се със тъгата.
Връзката със загубеното никога не прекъсва. Много по-трудно е, когато загубата е „невидима” в обществен план. Когато сбогуването с нероденото е неорганизирано като процес, няма подкрепа и няма пространство, в което да изразим скръбта си. Важно е да си дадем свободата да скърбим, да имаме образ, за който да скърбим. Важно е загубата да се признае и зачете. Няма как да се отнеме тъгата. Винаги ще ни е тъжно, но тъгата може да се намали и без да се прекъсва връзката със загубеното, да продължим живота.