Текст: Антоанета Новакова, фамилен психотерапевт, педагог

Кой съм аз, защо съм, къде съм? Въпроси, които ни съпътстват през целия ни съзнателен живот. Понякога са приглушени, понякога звучат с болезнена острота. Какви са отговорите?

Няма рецепта, няма упътване и „правилен“ път, няма как някой друг да ни каже какво да правим. Кризата на съществуването, екзистенциалната криза, е етап от живота, в който човек поставя под въпрос смисъла на самия живот, ценността му и дали наученото може да има приложение в реалността.

„Човек сам се ражда и сам умира, защо е тази суматоха помежду им?“, питаше баба ми към края на живота си. Бях дете, което се вълнуваше от тези въпроси, както и всяко дете, апропо. Идеята за този материал ме застигна в момент на лична житейска криза. Какво по-голямо предизвикателство от това да пишеш за смисъла на живота и екзистенциалните кризи тогава, когато самият ти си в такава криза?

Колко често сте се плашили от необходимостта да направите избор и от отговорността на взетото решение?
Страхът от неправилен избор е тревога, свързана със свободата и екзистенциалните проблеми. Екзистенциализмът определя, че всички имаме правото на свободен избор и правейки това, носим отговорност. Ако усещаме прекалена отговорност, търсим начин да избягаме. А погледнато в по-широк план, животът ни с неговите избори може да изглежда безсмислен пред лицето на смъртта.

Тези размисли съпровождат обикновено преходните периоди в нашия живот, отразяват трудностите на адаптирането към промените и са свързани с усещането ни за безопасност и сигурност. Например всички преходи – от детство към младост, после зрялост и старост, напускането на семейството от децата, раздяла с партньор и др. Всички тези кризисни периоди плавно настъпват един след друг. Важно е да знаем, че успешното преодоляване на един етап е стъпало към следващия. Не можем да вървим напред в живота си, ако прескачаме няколко стъпала. Неминуемо идва време, когато се налага да се върнем и да наваксаме пропуснатото.

Безспорно е, че сили отвъд нашето разбиране и живот могат да ни отнемат всичко с изключение на свободата да изберем как да посрещнем събитията. Не можем да контролираме какво да ни се случи, но от нас зависи как да реагираме по отношение на случващото се.

Виктор Франкъл – основоположникът на логотерапията (от „логос“, гр. – смисъл) казва, че животът не се състои в търсенето на удоволствие, както вярва Фройд, нито в търсенето на власт (Адлер), а в търсенето на смисъл. Търсенето на смисъл е първична мотивация в човешкия живот и когато тя не е задоволена, човек страда.

Има три възможни източника на смисъл:

  • работата – когато правиш нещо значимо;
  • любовта – да се грижиш за друг човек;
  • смелостта в трудни времена.

Днес живеем във време на липса на смисъл, време, в което активната леност е взела превес в живота ни. Има два вида безделие – когато не извършваме никаква полезна дейност, и типично „западното“ безделие, когато от сутрин до вечер сме запълнили живота си със задължителни дейности, и то така, че да не остане време да се занимаваме с нещо истинско. Това бягство не улеснява живота ни, а напротив. Винаги идва момент, в който си задаваме въпроса:„Защо е всичко това, какъв е смисълът?“.

Смисълът на живота се променя, но никога не престава да съществува. Това, от което се нуждаем, не е безгрижност, а стремеж и борба за смислена и свободно избрана цел.

Разбира се, не става дума за високопарни слова и размисли за смисъла на живота изобщо, а за специфичния смисъл на отделния човек в определен момент от живота му. Всеки има свое собствено призвание, своя житейска мисия, която е неповторима, и всеки има възможността, приемайки предизвикателството живот, да я превърне в реалност.

Ще ми се да споделя мисълта на Ницше: „Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как“.