Текст: д-р Мариана Кобер, интензивен терапевт

Достойнството на човека е термин, използван в етиката, в морала и в политическите дискусии, за да означи, че хората и всички живи същества имат право на уважение и етично третиране, независимо от тяхната раса, религия, възраст, пол или здравословно състояние.

Една много важна част от това понятие е запазването на етиката при тежко болните, и най-вече онкоболните пациенти. Коварността на тези заболявания е много често дългият период на лечение, дълбокият страх и болка, големият риск от летален край. Този проблем е не само за болните, но и за близките им, които трябва да разберат нуждата им да са до тях и да съхраняват тяхното достойнство. Близките е добре да знаят, че двете крайности не са желателни: прекаленото обгрижване и съжаление в едната посока или отричането, че проблемът е сериозен, в другата. За препоръчване е да се държат със своя близък както досега. Това ще му помогне да премине през това голямо изпитание.

Всеки момент от заболяването може да е най-трудният за посрещане: получаването на диагнозата, лечението, непрекъснатите прегледи, откриването на рецидив, възвръщането към ежедневието, контролните прегледи или загубата на скъп човек. Това са критични моменти както за пациента, така и за неговите близки, защото влиянието на рака е не само върху живота на болния, но и на този, който се грижи за него и който е изправен пред огромно изпитание от психологическа гледна точка.

Много често пациентът се стреми да не говори, за да не претовари близките си и в стремежа си да ги предпази остава сам със своите огромна болка и страх. Често се пита: „Защо точно аз се разболях от тази болест? Имам ли вина? Каква е причината?“. За съжаление, няма патентно решение, което да важи за всички пациенти. Всеки човек е различен, както и начинът, по който преработва диагнозата. Затова няма правилен или грешен начин в подхода с болестта.

Страхът е чувството, което повечето от пациентите преживяват. Страх от лечението, от странични ефекти, чакане на резултати и страх от смъртта. Затова е много важно как семейството и приятелите са в помощ. Страхът е първата и нормална реакция при диагноза „рак“, защото тя застрашава живота ни. Но, позволете си страха! Търсете разговори с лекаря си и се информирайте за болестта, позволете да ви помагат, вие не сте сами – семейство, партньор, деца и добри приятели могат да бъдат голяма помощ.

Трябва да се уважава желанието на болния да остава сам в някои моменти, а в други – да търси близост и съвет. А болният е важно да казва какви са неговите мисли, страхове и желания, защото другите често не знаят какво го вълнува. От помощ могат да бъдат и контакти с пациенти в болницата или други хора с такива проблеми. Упражнения за успокоение като автогенен тренинг, медитативно танцуване, визуализиране и йога могат също да са от полза. Времето за лечение е това, през което трябва да свикнете с новата си житейска ситуация. Това е и времето за противоречиви чувства, които могат бързо да се променят. Необходимо е търпение. Както положителните, така и отрицателните чувства са допустими. Изживейте ги например с разговори, плакане, рисуване, движение, музика, писане, спортуване. Някои хора се страхуват, че отрицателните чувства са вредни за здравето. Това е необосновано. Никой не може да мисли само положително. Равновесие в мисленето се получава, само когато се усетят и акцентират всички чувства, те са част от живота.

Ако обаче страхът и разочарованията на болния са прекалено големи и го владеят, е препоръчително да потърси професионална помощ. В много страни съществуват групи за взаимопомощ и горещи телефонни линии с психолози, в България също се правят опити за създаването им.

Информирайте се относно това. през това тежко за всички време е важно да се постигне взаимно доверие и уважение, като се респектират и запазват личните граници както на болния, така и на семейството му.