Женя Георгиева
психотерапевт
Психотерапевтичен институт по социална екология на личността (ПИСЕЛ)
www.pisep.org

„В депресия съм“ – чест израз. Обикновено – силно преувеличен. Познатите на повечето хора състояния на известен „депресивитет“, дори по-скоро са профилактични спрямо „клиничната депресия“. При нея потиснатостта достига съвсем друга степен – не мога да стана от леглото или да свърша най-елементарни ежедневни задължения.

Гневът и чувството за вина
Тогава тъгата е мъка, тежаща като камък в гърдите. А чувството за вина става дифузно и всеобхватно. То често е маскировка на гняв, показател, че гневът е „забранена“ емоция. А е необходимо в терапията да помогнем на човека да се сприятели с нея и да я изпита. Дори към близки хора, които обича. Той е научен, че дори малката степен на гняв – раздразнението – е непозволена спрямо близки хора. И понеже не си я разрешава, не познава истинските ѝ ефекти, си въобразява, че допусне ли я – с обичта му към тях ще е свършено. Гневът и вината са като един нож, чието острие насочваме в единия случай – навън, в другия – навътре към себе си. Или като „адвокат“ и „прокурор“ в нас. Ако вътрешният ни прокурор се е развил прекалено, адвокатът ни отслабва. Някои се разхождат из света само с адвокат, който непрекъснато ги оправдава, други пък – само с прокурор – и от почти всяка ситуация излизат с чувство за вина. Когато двама такива човека са брачни партньори, тази тенденция може още повече да се задълбочи. Освен ако в партньорството не протича обмен, който да подсили вътрешния адвокат у този, у когото той е отслабнал, както и да подсили вътрешния прокурор у другия. От което печелят и двамата. Печелят вътрешен баланс. И възможността да са по-адекватни във всяка конкретна ситуация. Дифузната вина се разраства и от друго: когато се чувстваме виновни за какво ли не, нерядко избягваме да поемем реалните си, конкретни вини – разбираемо е – би ни станало твърде много! Но всъщност пътят за излизане от този омагьосан кръг минава именно през поемане на конкретните вини и същевременно отхвърляне на тези, които са ни вменени, като последните заменим с яд. Към вменилия ни ги. Т.е. има нужда нещата да си отидат по местата. Простичко е!

Антидепресантите
Антидепресантите ни вадят от депресията. Само че не ни позволяват да я ОПОЛЗОТВОРИМ. Без психотерапия, измъкнати чрез нещо външно (каквото е медикаментът), ние продължаваме с отхвърлянето на част от чувствата си още в зародиша им. И ги натрупваме. До ново тяхно „преливане“. Депресията не си е свършила функцията:
– Да доведе до това, да направим гласа на вътрешния ни критик по-малко зачеркващ, по-малко обобщаващ („Ти за нищо не ставаш“) и да го превърнем в имаща конкретни послания и полезна наша част.
– Да ни накара да гледаме на себе си като на ВАЖНИ. Да измести задълженията от пиедестала, на който са качени, за да направи място на потребностите ни, на желанията ни, на малките удоволствия, и… на това, което ни носи смисъл. Защото за човешките същества смисълът е изключително важен. И когато е изместен от „задължения“, „успех“, или „изгода“, нещо много дълбоко и съществено за живота ни и за удовлетвореността ни остава празно. И депресията ни натрапва този въпрос, но като през увеличително огледало – по преувеличен начин, поставяйки въпроса за смисъла за всяко нещо – и за най-дребното, с което го прави абсурдно.

Смисълът
А всъщност имаме нужда просто да поспрем и да преогледаме дали нещата, които са ни носили смисъл, продължават да ни го носят, или вече ги вършим по инерция. Дали нещо, което сме нарекли „невъзможно“ не е изключително ценно за нас и за нашето чувство за реализираност, и дали не е време, просто да опитаме да му дадем шанс. Понякога пречката да погледнем към него е в опасението, че близките ни няма да ни разберат. Че ще имат изискване да продължим с дейността, която – примерно, добре ги осигурява. Изискване, което реално те може и да нямат. Очакването, че можем да ги разочароваме, че трябва да им угодим, често е било по-голямо в нас, отколкото е у тях. И да открием това, е огромно облекчение.

Депресията е сигнал
Казано с две думи – депресията е сигнал, че има нещо важно, на което е дошло времето да променим и белег, че вече имаме готовността за това. Мъничко помощ ни трябва. От опитен специалист. Тя не е просто бездна, в която случайно попадаме и някой трябва да ни подхвърли хап, който да ни измъкне от нея. Не е вредно лечението да се подпомогне с лекарства. Лошото е, когато само на тях разчитаме. Защото те не могат да са ни водач, психотерапевт, помагащ ни да огледаме пътя, който ни е довел до тая бездна. Най-често пътят ни е бил белязан от това, че нещо сме избягвали на всяка цена – именно така сме се озовали в нея. И ако не зачетем сигнала, че имаме нужда от подпомагащ ни поглед, сега, към това, което сме избягвали, ще добавим и огромния страх да не би пак да се озовем в бездната. Той ще ни води към резки завои, към резки смени на маршрути. Ще сме готови да жулим колена, да се давим в „илюзия за контрол“, само и само да вярваме, че сме далече от бездната… Страхът със сигурност не е добър водач. Психотерапевтът е за предпочитане.