[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1641821428672{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

Ски спортовете винаги са били асоциирани със сила, скорост и адреналин. Един от най-екстремните е скоковете от шанци. Това е единствената дисциплина сред масовите ски спортове, в които не се използват щеки за контрол и баланс. Това прави изпълненията на ледените летци още по-вълнуващи и зрелищни, докато извършват „полети“, достигащи до над 240 метра.

ИСТОРИЯТА

Първите регистрирани случаи на ски скокове датират от началото на XIX век. Пионер е норвежкият лейтенант Олаф Рае, който през 1809 г. скача 9,5 метра пред публика от други военни. След 1862 г. скоковете стават по-дълги, като достигат до 30 метра. Спортът е част от програмата на зимните олимпийски игри още от първото им провеждане през 1924 г.

По време на олимпиадата в Кортина д'Ампецо през 1956 г. финландският отбор въвежда нов стил на скачане, при който ръцете стоят изпънати до тялото, вместо да са над главата. През 70-те години на миналия век са въведени правила, според които основната цел престава да е максимално дълъг скок, а точното приземяване върху конкретна зона. Стремежът към по-дълги скокове води до въвеждането на  стил, при който ските са в разтворена позиция като латинската буква V.

Преди това ските са се държали успоредно една на друга. Иновацията е въведена през 1985 г. от шведа Ян Бокльов. През 2004 г. е въведено правило, което свързва височината и теглото на състезателите с дължината на ските. Според него колкото по-лек е скачачът, толкова по-къси трябва да са ските.

ПРАВИЛАТА

Скиорите се засилват по наклон (шанца), като скоростта им в края му достига до 90 км/ч. След началото на полета скачачите приемат V-образната стойка с цел максимална дължина на скока. В състезанията от Световната купа скоковете продължават около 5 секунди. Класирането се оформя спрямо дължината на скока и съдийски оценки за стил.

За всяка шанца се определя средна дължина на скока (калкулационна точка), като състезателите получават 60 точки, ако скочат точно на такава дължина (120 при дисциплината ски полети). За всеки метър повече или по-малко се добавят или отнемат точки. Оценките за стил се дават от петима съдии от различни националности, като най-силната и най-слабата оценка не се зачитат.

ДИСЦИПЛИНИТЕ

Има три вида състезания по ски скокове – малка шанца, голяма шанца и ски полети. При първата дисциплина линията, от която започва изчислението на преодоляната дължина, започва от 80-100 метра, като полетите продължават около 110 метра. Индивидуалните състезания от малка шанца започват с квалификационен скок в деня преди състезанието.

Най-добрите състезатели за световната купа се класират автоматично, останалите се борят за класиране, като общият брой на състезателите трябва да бъде 50. При голямата шанца линията се намира на 120-130 метра, като е възможно да се постигнат резултати от 145 метра и дори повече. Провеждат се отборни и индивидуални състезания. В ски полетите са преодолява най-голямо разстояние, като линията за започване на пресмятането се намира на 185 метра, а рекордният скок е 246,5 метра.

СЪСТЕЗАНИЯТА

Най-известният турнир в ски скоковете се нарича „Четирите шанци“, като той се провежда в Оберс-
дорф и Гармиш-Партенкирхен (Германия) и Инсбрук и Бишофсховен (Австрия). Друг по-популярен е „Северният турнир“, който се провежда в Лахти и Куопио (Финландия) и в Лилехамер и Осло (Норвегия).

У НАС

България няма особени успехи в този спорт, но пък има сериозни традиции, като през годините у нас е имало три функциониращи шанци. Първата такава е „Черният кос“ и е построена през 1930 г. до София в посока Владая. Запазва  се функционираща  до 1978-80 година.

Ски шанцата в Боровец е построена и пусната в експлоатация през 1973 г., като на нея се провеждат състезания до началото на 90-те години на миналия век. През 2002 г. в Самоков бе построена малка 45-метрова щанца. Само десет години след построяването е разграбена и разрушена от вандали и недобро стопанисване. Същата е съдбата и на другите две шанци в България и националните ни състезатели тренират и провеждат подготовката си на писти в чужбина.

Сред тях може да се отличи Владимир Зографски, който през 2011 г. става световен шампион за младежи. Най-доброто му класиране в състезание от Световната купа е 6-о място от голяма шанца в Рука, Финландия през 2018 г., а на олимпийски игри – 14-о място в Пьончанг на малка шанца.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1641463294543{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

Има редица спортове, чиито корени са свързани с воденето на битки и война. Пример за това са хвърляне на копие, стрелба с лък и фехтовката. Най-популярният от тях обаче въобще не е свързан с физически усилия. Това е играта шах, която на практика пресъздава тактически и стратегически ходове на две армии.

ИСТОРИЯТА

Самата дума „шах“ идва от персийски и означава император, а думата „мат“ означава мъртъв. Който умъртви противниковия император (цар), той печели играта. Има много теории и легенди за произхода на играта. За нейна родина най-често се споменават Индия и Персия в периода III-VI в. Най-вероятен е индийският произход, като производна на играта шатрандж.

С различните свойства (движения на фигурите и с тяхното разположение) играта е отразявала състава и функциите на тогавашната индийска войска, образувана от четири части: слонове, бойни кули, коне и пехотинци. От Индия шахът се разпространява и в Персия, а след завладяването на персите от арабите се пренася в Европа. Това става във времената, когато южните области на Испания са част от Арабския халифат.

Около 1200 г. правилата на шатранджа започват да бъдат видоизменяни в Южна Европа и около 1475 г. няколко основни промени оформят играта такава, каквато е позната днес. Първият съвременен шахматен турнир е проведен в Лондон през 1851 г. и е спечелен изненадващо от германеца Адолф Андерсен, относително неизвестен играч по онова време. Сред легендите на този спорт са Боби Фишер, Анатолий Карпов, Гари Каспаров, Вишванатан Ананд.

ПРАВИЛАТА

Шахът се играе от двама души, застанали един срещу друг пред шахматната дъска, която се състои от 64 карирани квадрата в конфигурация 8 по 8. В началото на играта всеки шахматист разполага с 16 фигури – цар, царица, 2 офицера, 2 коня, 2 топа и 8 пешки.

Всяка от тези 6 различни фигури си има свой начин на движение, като целта е да се отнемат фигурите на противника, да се извадят от дъската и така да се улесни „матирането“ на царя на противника. Играта може да бъде спечелена не само с мат, но и с доброволно предаване на единия играч, който е изгубил прекалено много фигури и очевидно няма как да победи в дадената партия.

Възможно е да се достигне и до равенство (така наречения пат), при който никой от двамата не може да спечели. Ходът на играта се разделя на три фази: откриване на партията, развитие и край. Шахматистът с белите фигури винаги прави първия ход, като след това играчите започват да се редуват, премествайки по една фигура (с изключение на рокадата, при която се местят по 2 фигури – цар и топ). Фигурите се местят до свободно поле или до такова, което е заето от противника, при което се отнема неговата фигура и се отстранява от шахматната дъска.

Играчите имат право да местят произволна фигура с изключение на момента, в който царят им е поставен под атака („шах“). Тогава трябва или да се премести царят или друга фигура, която да го защити. Ако единият играч не може да направи ход, тъй като всичките му фигури са блокирани, тогава се стига до реми (равенство).

БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА

България може да се похвали с двама световни шампиони в този престижен спорт. Това са Веселин Топалов и Антоанета Стефанова. Роденият в Русе гросмайстор става първенец на планетата през 2005 г. в Аржентина, когато Топалов печели формалното световно първенство, което представлява турнир между осемте най-добри шахматисти в света.

За изключителните си постижения през годината Веселин Топалов е награден с най-високата награда в шаха – Шахматен Оскар. През 2006 г. губи титлата от Владимир Крамник  в Елиста, Калмикия. Мачът е съпътстван с редица скандали, най-известният от които е за честотата на посещения на тоалетната от Крамник.

Софиянката Антоанета Стефанова пък носи короната при жените от 2004 до 2006 г. В спор за титлата тя побеждава рускинята Екатерина Ковалевская, след като общият резултат след трите партии е 2,5 на 0,5 в полза на българката. Така на 25 години става десетата световна шампионка по шахмат за жени. През 2000 г. става единствената българка, участвала в шахматна олимпиада за мъже, като печели 3 точки от 7 партии.

На 3 юни 2012 г. Антоанета Стефанова печели възобновеното световно първенство по ускорен шахмат за жени в Батуми, Грузия, и става втората световна шампионка по ускорен шахмат след унгарката Юдит Полгар.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1635416495689{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

Състезанията по скокове във вода са популярни по цял свят както на аматьорско, така и на професионално ниво.

Като се мине от куличките в обществените и частни басейни, където независимо дали си дете или възрастен, няма как да не се изкушиш да направиш „бомба“, и се стигне до сложните фигури, изпълняващи се във въздуха преди контакта с водата, гмурканията след скок от високо носят забавление и естетическа наслада за хиляди хора. Както всеки спорт, където е намесена вода, тези занимания крият и своите рискове.

Те, заедно с тръпката и уменията, стават по-големи при скокове от по-голяма височина. Най-популярният спорт за такъв тип екстремни скокове е клиф дайвинга.

ИСТОРИЯТА

Този спорт води началото си от 1770 година и се е появил на острова от Хавайския архипелаг Лана. Местният крал Кахекили наредил на подчинените си да скочат от висока скала, като влязат във водата с краката напред. Този странен ритуал е трябвало да докаже куража и верността на мъжете от племето. Оригиналното название на клиф дайвинга от това време е „леле кауа”, което в превод означава „скачане от висока скала напред с краката във водата без пръски”.

През следващите години и векове спортът се е практикувал основно аматьорски, като подобно на генезиса си е служил за показване на мъжество или доказване на вярност. През втората половина на XX век състезания по скокове във вода от големи височини започват да се организират чрез локални надпревари. Масови състезания по клиф дайвинг започват да се провеждат през 2009 г. когато стартират сериите от Red Bull Cliff Diving.

ПРАВИЛАТА

Скоковете се извършват от височина над 20 метра, като ограниченията са 23 метра при жените и 28 метра при мъжете. Техниката при изпълнение на фигурите във въздуха е много близка до тази на олимпийските скокове във вода. Неслучайно повечето професионални състезатели по клиф дайвинг в период от кариерата са представяли държавите си на най-големия спортен форум на планетата.

Както и при олимпийските скокове всички елементи трябва да се изпълнят плавно, като особено важно е доброто и безопасно влизане във водата без прекалено много пръски. Тъй като става дума за спортисти от най-висока класа, разликите в качеството са минимални и най-дребните елементи са решаващи за победата. В едно състезание всеки атлет изпълнява по четири скока, като има девет „движения“, които се комбинират във въздуха и се оценяват от съдиите по трудност и качество на изпълнението.

Има пет начални позиции при скока от рампата, като един от тях е от изправена челна стойка. Скокът отнема около 3 секунди, а по време на него скачачите достигат скорост до 85 км/ч. по време на изпълнението атлетите достигат ускорение от 9,8 м/с. Веднъж щом стигнат до повърхността, скачачите трябва да се задържат възможно най-близо до повърхността.

Това, което атлетите правят, за да не потънат прекалено дълбоко, е да разперят ръце встрани. Триенето е това, което им помага да забавят скоростта, но отварянето на ръцете е ключово, за да останат близо до повърхността. Скачачите трябва да се съобразяват и с променящите се условия. Red Bull Cliff Diving се провежда в естествени водни басейни. Често метеорологичните условия предизвикват вълни, приливи или отливи, а освен това атлетите трябва да се съобразяват и със силата на вятъра.

СЪСТЕЗАНИЯТА

По традиция сериите от Red Bull Cliff Diving се провеждат в различни и екзотични места в  Япония, Австралия, Чили, Колумбия, Бразилия, САЩ, Ирландия, Франция, Италия, Босна и Херцеговина и др.

Голямата звезда при мъжете е британецът Гари Хънт, който е печелил турнира 8 пъти от общо 11 провели се в историята. При жените състезанията от Red Bull Cliff Diving се провеждат от 2014 г., като първите две издания печели Рейчъл Симпсън от САЩ, а последните четири австралийката Риана Ифланд.

БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА

България има свой представител в този консервативен и опасен спорт. Това е Тодор Спасов, който бе допуснат до участие на турнира от сериите Red Bull Cliff Diving в Мостар през 2016 г. с уайлд кард и завърши на престижното 11-о място.

От 2015 г. Спасов е партньор и личен треньор на Риана Ифланд. През 2020 г. двамата обиколиха България в търсене на места за височинни скокове във вода. Общият им проект, наречен „В търсене на скалите – България“, представя най-необичайните локации у нас като Сини вир, Зелени вир, Дяволски мост, Тюленово и област Германка, Созопол.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1633429920773{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

В основата на повечето спортове е заложено постигането на добра физическа форма и кондиция при хората.

Освен дисциплините, които се практикуват на професионално ниво, има много различни серии от упражнения, които са предназначени за постигане на по-добро здравословно състояние, без да са от състезателен характер. Най-популярна в това отношение е водната аеробика или водна гимнастика.

Както може да се предположи, тези упражнения се практикуват във вода, където спортистите освен с гравитацията, трябва да се справят с водното съпротивление и налягане.

Изпълняват се в басейн или друг плитък водоем  с дълбочина от 120 до 180 см. Водната аеробика съчетава фитнес, каланетика, аеробика, плуване и дори бойни изкуства. Включва упражнения за цялото тяло и всички мускулни групи. Използват се уреди, които натоварват проблемните зони.

Една тренировка продължава обикновено 60 минути и включва загрявка и същинска част. Във втората се редуват периоди на вдигане и намаляване на пулса.

Този спорт щади ставите, понеже до 80% от теглото на човека се поема от водата, рискът от контузии е изключително малък, рядко се получава мускулна треска. Препоръчва се за хора с разширени вени, гръбначни изкривявания, слаба мускулатура и застоявания.

Може да се изпълнява от бременни, при това до края на бременността. Упражненията не натоварват кръстно-поясната и коремната област, като са предназначени за крака и ръце.

Има няколко основни комбинации във водната гимнастика. Единият е ходене с тежести на ръцете. Водата трябва да достига до талията. Прави се разходка, размахват се ръце и крака  като при нормално ходене. Не бива да се ходи на пръсти и гърбът трябва да е изправен, коремните мускули – стегнати. Тежестите на ръцете увеличават съпротивлението и така се повишава устойчивостта на мускулите.

Друг вариант е ходене с тежести във вода до раменете. Принципът е същият като в плиткото, но съпротивлението е по-голямо. За повече интензивност на тренировката може да се подтичва (джогинг).

Тежестите могат да помогнат за стягане на бицепси и трицепси във водата. Влиза се в басейна на нивото на талията ви с отпуснати надолу ръце, лактите са в близост до тялото, а дланите сочат напред.

Предмишниците се вдигат нагоре до достигане на нивото на водата. После посоката се сменя, като ръцете се натискат силно надолу. Правят се по 12-15 повторения.

Може да се използват по-големи тежести като различни гири, понеже във водата тежестта им не се усеща толкова силно.

Друга серия от упражнения са такива с борд за плуване. Той осигурява по-различно съпротивление от тежестите. Водата е до под раменете, стойката е разкрачена, за да се чувства човек стабилен при странично натоварване, коремът – стегнат.

Дясната ръка се изпъва, хваща борда и го долепя по дължината на ръката. С лявата ръка се хваща другия край на борда и се завърта перпендикулярно на дъното на басейна. Държейки левия си лакът в близост до тялото, завъртете борда към централната линия на тялото си, след което върнете към дясната странична линия.

Правят се по 12-15 повторения, след което движенията се правят отново, но с разменени ръце.

За да се стегнат мускулите на краката, се връзва на възел полиуретанова тежест за плуване около глезена. Влиза се в басейна до кръста, гърбът се опира в една от стените му. Кракът се вдига успоредно на дъното и се свива и изпъва само в коляното под ъгъл от 90 градуса. Правят се по 12-15 повторения за всеки крак.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1630326860435{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

Хилядолетия наред човек и животно са вървели един до друг в различните етапи на развитие на цивилизацията. Дали за прехрана, транспорт и война, създанията на природата оставят сериозна следа в историята на хората.

Освен в бита, през годините животните влизат и в редица спортове. Такъв пример е ездата на бикове, известна също така като родео.

ИСТОРИЯТА

Укротяването на бикове има своите корени още от античността, като за него свидетелстват различни керамики и рисунки. В съвременния си вид този спорт произхожда от Мексико и американския щат Тексас през XIX век. По това време надпреварите между каубоите – както са били наричани укротителите, са включвали също така родео с диви коне и улавяне на рогатите животни с ласо.

Надпреварите са се провеждали между каубои от съседни ферми, най-вече в Западните щати. Първото официално родео е проведено през 1869 г. в Колорадо. Постепенно интересът към конете спада, понеже започват да се използват само полудиви породи, което намалява риска за ездачите и съответно интереса от страна на публиката.

Така биковете започват да доминират на арената. През 1936 г. в САЩ се създава Професионалната асоциация на родео каубоите (ПАРК). Под егидата на ПАРК всяка година започват да се организират все повече състезания в различните части на САЩ и Мексико.

В наши дни има две големи организации, които промотират състезанията – Шампионат по езда на бикове и Професионални ездачи на бикове. Освен в САЩ и Мексико спортът е разпространен още в редица други държави, като става особено популярен в Бразилия.

ПРАВИЛАТА

Подобно на каубоите, биковете също минават през „селекция“, преди да стигнат до участие в родео. Говедата за родео се отглеждат специално за тази цел, като само най-здравите, силни и гъвкави отиват на арената.

Ездачите се захващат за биковете, като овързват ръката си с дебело плетено въже, фиксирано за седлото. Ръката е единствената част от кръста нагоре, която има право да докосва животното. Другата трябва да е високо вдигната. Целта на ездача е да се задържи 8 секунди, докато бикът се опитва да го хвърли на земята.

Стартът на родеото се прави от специален бокс, чиято врата са отваря настрани, като животното влиза, а ездачът се качва на гърба му и връзва въжето. При готовност каубоят кимва и вратата на бокса се отваря. След изтичане на 8 секунди се чува силен сигнал, който подсказва на ездача, че може да слезе. През това време обаче бикът може да го изхвърли от гърба си, при което често се случват и сериозни падания и травми.

Тогава на сцената излизат родео клоуните, които умишлено отклоняват вниманието на бика, за да може ездачът да бъде изведен на безопасно място. Обикновено състезанията продължават по 2-3 дни.

ОЦЕНЯВАНЕ

Точките варират от 0 до 100, като се присъждат както за каубоя, така и за бика. Най-добрите ездачи стигат до оценка 70, а такава над 80 се счита за отлична. Много често се записват само нули, когато бикът хвърли ездача директно след излизане от бокса.

Точките се дават за постоянен контрол и ритъм на ездача, който съвпада с движението на бика. Допълнителното стимулиране (дразнене) на животното и контролът над него носят бонус точки. Докосването на животното или на въжето със свободната ръка води до дисквалификация. Основните критерии, които се гледат при оценяването на биковете, са скорост, ловкост и сила.

Колкото повече бъде затруднен ездачът, толкова и точките за говедото се увеличават. Максимални точки получават животните, които успеят да изхвърлят ездача си възможно най-бързо. Бикът, събрал най-много точки през годината, получава наградата „Родео бик на годината“. Това пък носи огромен престиж на ранчото, в което той е бил отгледан.

ЕКИПИРОВКАТА

Както може да се очаква, родеото е много опасен спорт и не се практикува на любителски нива. По традиция ездачите се обличат в стил „уестърн“, като класическите каубойски ботуши са задължителни. Ездачите носят предпазен бандаж на слабините и в повечето случаи шлемове, подобни на тези в американския футбол. Най-добрите и смелите обаче яхват бика с каубойска шапка вместо с шлем.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1627980353777{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

В основата на много спортове стои символична битка между човек и природа. Алпинизъм, скално катерене, рафтинг и много други начинания изправят хората срещу природните стихии. Типичен пример за подобен спорт е и сърфирането, където тренирани атлети яхат океанските вълни, стъпили върху нестабилния борд.

ИСТОРИЯТА

Този спорт произлиза от зоната Полинезия в Тихия океан и остров Хавай. Практикувал се както от мъже, така и от жени, без значение от потеклото им и социалния ранг в тамошното общество. Ранните европейски мисионери и колонизатори са били впечатлени от уменията на първите сърфисти, когато изследват зоната през XVII и XIX век.

Впоследствие обаче новоназначените управници на островите забраняват забавлението, понеже не одобрявали постоянното смесване без никакво ограничение на лица от двата пола. В началото на XX век обаче едновременно с развитието на Хавай като туристическа дестинация сърфирането претърпява възраждане и спортът бързо се разпространява в Калифорния и Австралия.

В следващите десетилетия сърфирането се развива бързо. През последните години това е един от водните спортове, който събира най-много публика по време на състезания, а в същото време се практикува от изключително много хора на любителско ниво.

БОРДЪТ

Така се нарича дъската, върху която сърфистите се опитват да укротяват вълните. Ранният дизайн на борда възпрепятства развитието на сърфа.

Типичната дъска за сърф е била от масивно дърво, дълга 2-3 метра, широка 60 см и е тежала 45 кг. Липсва вертикален стабилизатор (перка). Сърфистите в началото само насочвали борда към брега, без да опитват да го управляват. Съвременните дъски за сърф се правят от полиуретан и фибростъкло.

Дълги са 1,8-2 метра, широки 43-48 см, дебели 5 см и много по-леки – 2,3-2,7 кг. Внимателно оформените ръбове на борда, носовете и опашките, заедно с три перки позволяват на ездачите да движат свободно плавателния си съд.

ТЕХНИКИ

Вълните са арената, върху която сърфистите извършват зрелищни маневри. Част от движенията са „пързалки“ (изтегляне на перките от вълната и позволяване на дъската да се плъзга по лицето на вълната), „плаващи“ (да се управлява бордът по върха на вълната на разбиване), „обръщалка“ (бързи промени в посоката), „360 градуса“ (завъртане на дъската през 360 градуса по лицето на вълната) и „ефири” (летящ над лицето на вълната).

Логично, практикуващите този спорт трябва да са с перфектна физическа форма, психика и рефлекси. Вълните, които яздят сърфистите, често са с височина над 20 метра и попадането под огромното количество бурна вода може да доведе до фатален край. Друга заплаха идва от фауната, като често сърфистите имат неприятни сблъсъци с медузи и по-рядко с акули.

ВЪЛНИТЕ

Най-добрите вълни се образуват, когато се получи вятър в океаните далеч от брега. Размерът на вълната се определя от силата и дължината на въздушното течение. Ветровете, които идват откъм сушата, удрят вълните в предната им част и така се получава вълновата тръба, която е любима на сърфистите.

Добрите вълни не се получават само на едно място през цялата година, а се местят в зависимост от въздушните течения. Това кара професионалните спортисти да пътуват от бряг на бряг, за да следват перфектната вълна.

У НАС

През последните 20 години сърфирането става все по-модерно по родното Черноморие. Естествено по чисто природни причини тук няма как да се образуват чудовищни вълни както в Тихия океан. Въпреки това, български и чуждестранни мераклии яхват вълните край Несебър и Бяла.

Уроците по сърфиране струват по 50-60 лева на час и нагоре в зависимост от степента на трудност. Най-евтините бордове са около 400 лева, като цената им може да е много по-висока в зависимост от качеството и марката на производителя.

Макар че сърфирането може да се практикува само по бански, се предлагат и специални трика с цени от 130-150 лева.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1624613212102{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

Сезонът на лятото се асоциира основно с отпуска и почивка, а отпуската и почивката с море и плажове. Покрай излежаването под чадъра и консумацията в крайбрежните капанчета движението и спортът са повече от препоръчителни. Има редици спортове, които могат да се практикуват на пясъка или в морето, като един от най-популярните е плажният футбол.

ИСТОРИЯТА

На професионално ниво този спорт започва да се развива първо в Бразилия. През 1992 г. се провежда и първият официален турнир в Лос Анджелис, САЩ. Правилата са написани от новосформираната Световна организация по плажен футбол. През април 1994 г. се провежда и първото състезание, което е излъчено по телевизията от плажа Копа Кабана в Рио.

На същото място се провежда и първото Световно първенство през 1995 г. Турнирът е спечелен от домакините от Бразилия. Спонсорите виждат в този спорт огромен потенциал и още от следващата година се организира професионален тур, който включва общо 60 мача за две години, като домакини са Южна Америка, Европа, Азия и САЩ.

Паричните постъпления са огромни, което води и до създаване на професионална лига в Европа, изграждат се стадиони за плажен футбол и така се повишава нивото на играта и нараства зрителският интерес.

През 2005 г. Световното първенство по плажен футбол попада под контрола на ФИФА. За популяризирането на плажния футбол през първите години на развитието му допринасят много големи футболни звезди от близкото минало като Ромарио, Ерик Кантона, Мишел Платини, Ромарио, Хулио Салинас, Зико и др., които участват в демонстративни мачове.

ПРАВИЛАТА

Плажният футбол, естествено, има много общо с Царя на спортовете, като тук арената на „царете“ е пясъкът. Всеки отбор се състои от 5 души – 4 полеви играчи и вратар. По време на мача може да се правят определен брой смени, като групата за мача е между 8 и 10 футболисти.

Игрището е с размери 37 на 28 метра, като покритието на терена, естествено, е от пясък. Вратите са с размери 2,2 на 5,5 метра. Топката тежи около 400-440 грама, като е по-мека от тази в нормалния футбол. Причината е, че играчите са боси и могат да се наранят. Все пак им е позволено да използват различни видове протектори за глезените и коленете.

Мачът се състои от три полувремена по 12 минути. Ако резултатът е равен, се играят още три минути или до гол. Ако и в продълженията няма победител, се бият дузпи. В играта често се нанасят акробатични удари и се забранява правилата да пречат на играча, който извършва такъв удар.

В срещите има трима съдии, двама на терена и един от трибуните. Жълтият картон тук означава наказание от 2 минути извън терена, докато червеният вади играча от мача. Той обаче може да бъде заменен от друг играч, като се чака да минат 2 минути.

У НАС

На професионално ниво плажният футбол в България започва да се практикува в началото на новия век. Първото държавно първенство се провежда през 2008 г., като шампион става МФК „Спартак“ Варна.

Шампионатът започва с регионални турнири в София, Варна, Бургас и Русе, които са квалификации за Държавното първенство. Най-добрите два отбора от всеки регион се класират за финалите на първенството. Федерацията по плажен футбол е към БФС и през последните години изпитваше сериозни финансови проблеми.

[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1622642935343{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

Джудото е сред най-популярните бойни изкуства в света. Целта на „мекия път“, както буквално се превежда името на този спорт, е съперникът да бъде хвърлен или повален на земята, да бъде обездвижен или принуден да се предаде.

Ударите с ръце, крака или оръжия също са част от джудото, но само от предварително уредените форми, като се изключват от състезанията и свободната практика. Джудо е сред най-подходящите бойни изкуства за жени и деца, предвид философията му – до максимална степен да бъде използвана силата и масата на съперника.

Същността на този спорт и педагогиката на преподаване са основен модел за почти всички модерни японски бойни изкуства. Джудото става Олимпийски спорт през 1964 г. на игрите в Токио.

ИСТОРИЯТА

Джудото е създадено през 1882 г. в Япония от математика и преподавател Джигоро Кано. Той е имал огромното желание да се обучава в жужицу (бойно изкуство, използвано от японската армия), но старите майстори вече трудно се откривали, тъй като техните умения не са се търсили и те живеели скрити от обществото.

Все пак Кано открива някои от тях, които го въвеждат в това бойно изкуство. След смъртта на единия от учителите му, той взема неговите записки и продължава да се усъвършенства. За да го признаят за майстор обаче, трябва да открие своя школа и така се появява Кодокан в Токио.

Основната визия на Кано за джудото са принципите за максимална ефективност с минимално усилие или как да се използва силата на противника, за да може да бъде повален.

Според философията му, ако се опитаме да се борим срещу силата на по-едър човек, това ще доведе до поражението ни, затова атаката от негова страна трябва да бъде избегната, след което неговата кинетична енергия се използва, за да бъде изваден от равновесие и повален.

Кодокан Джудо винаги се различавал от старите школи по жужицу, тъй като имал много по-широки цели - физическо и умствено възпитание на поколенията. Обучавайки десетки хиляди млади хора, д-р Кано стигнал дотам, че е бил смятан за най-големия авторитет по физическо възпитание в Япония.

За неговата висока спортна култура може да се съди от факта, че той е въвел много спортове в Япония. Кано е основал през 1909 г.  и олимпийския комитет на Япония.

ПРАВИЛАТА

В джудото се използват три вида техники – хвърлящи, задържащи и удрящи. При първата се включват всички движения, чрез които се цели да се хвърли или подсече противникът, като целта е той да падне на земята.

Хвърлянето може да се направи от изправено положение или на колене. Използват се само ръцете, само краката или в комбинация. Задържащите техники имат за цел да се задържи противникът на земята и да се принуди да се предаде.

Може да се използват различни ключове на ръцете и краката, душене и други. Удрящите техники не са разрешени за използване в състезанията, тъй като се атакуват жизненоважни точки по тялото. Категориите в джудото са 7 при мъжете и 7 при жените.

Тръшването на противника с достатъчна сила, при което той пада директно върху гърба си, се нарича ипон (като туш в борбата). Това води до моментална победа. Ако силата не е достатъчна, се отбелязва с уаза-ари, като получени два пъти уаза-ари са равни на ипон.

Победа може да се извоюва и със задържане на противника на земята за 25 секунди или с принуждаването му той да се предаде, като сигналът за това е потупване по татамито (арената на битките) с крак или с ръка. При равен резултат при изтичане на времето се стига до златното правило. Там първият състезател, отбелязал точка, печели мача.

У НАС

Началото у нас е положено през 1908 г. с издаването на книгата „Жужицу и физическото възпитание в Япония“. Първите публични демонстрации правят Исай Нинов и Димитър Спасов през 1925–1926 г. в градското казино в София.

Фактическото начало на джудото в България започва през 1923–1924 г. с легендарния за българския спорт ген. Владимир Стойчев, който е изучавал жужицу във Виена. По негова инициатива се създават две школи към дружество „Юнак“ и към „Кавалерийската школа“, които просъществуват само две години.

Опит за сформиране на групи, трениращи джудо, е направен през 1936 г. от учителя по физическо възпитание Ангел Варсанов в Първа мъжка гимназия в София. След Втората световна война джудото си пробива трудно път и по идеологически причини. Като спорт с японска терминология той се счита за буржоазен и недопустим за развитие в социалистическото общество.

Отправена е индиректна покана към тогавашните ръководители да прекратят заниманията, тъй като те ще се отразят на служебното им положение. Едва през 1962 г. Бюрото на ЦС на БСФС утвърждава Българската комисия по джудо /БКД/. На международно ниво състезателите ни имат редица успехи на световни, европейски първенства и други турнири.

На олимпийски игри имаме един сребърен и един бронзов медал в Москва през 1980 г. Джудо може да се практикува в клубовете под егидата на Българската федерация, които са близо 20 в София и над 50 в цялата страна.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1619507714247{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

От древни времена хората се стремят да достигнат звездите или да се въздигнат максимално близо до тях. Този копнеж вдъхновява развитието на авиацията и впоследствие на космонавтиката. С течение на времето се появява и нова тръпка – как да се върнеш на земята без помощта на машина.

Така се появяват скоковете с парашут, които освен практичното приложение в авиацията, се превръщат и в един от най-високоадреналиновите спортове.

ИСТОРИЯТА

Първите сведения за опит на конструиране на парашут датират от 1483 г., когато легендарният художник и изобретател Леонардо да Винчи прави скица на подобно устройство – платнена пирамида с отворена долна част.

Няколко десетилетия по-късно хърватинът Фауст Вранчич измисля конструкция от дървени гредички, обшита с плат. Устройството е направено въз основа на чертежите на Да Винчи и наречено homo volans – „летящ човек“. Има легенди, че Вранчич е скочил с него от кулата във Венеция, но няма достатъчно исторически доказателства.

Французинът Андре-Жак Гарнерен осъществява първия скок над Париж на 22 октомври 1797 г. Парашутът му представлявал кошница, покрита с копринен плат. Цялата тази конструкция била прикрепена към балон, с помощта на който се вдигнал във въздуха.

На височина от около един километър Гарнерен прерязал въжетата, вързани за балона, приземил се успешно, а наблюдаващите го няколко хиляди зрители го поздравили с овации. За създаването на парашут без рамка е нужен още век. Американецът Том Болдуин го прави през 1897 г.

Съвременните варианти на парашут се появяват по време на Първата световна война, когато са се използвали за спасяване на живота на екипажите от падащи самолети, дирижабли и балони. През Втората световна война парашутните скокове започват да се използват и в тактически план от Германия за бързо доставяне на бойна сила на мястото на сражението или в тила на врага при така наречения блицкриг. Превръщането на скоковете с парашут в международен спорт става през 1952 година.

СКОКОВЕТЕ

Парашутните клубове обикновено са разположени близо до летище, като те или наемат, или разполагат със собствен самолет, от който скачат. Скоковете могат да се правят и от хеликоптер или от балон с горещ въздух, като се реализират на височина от 1000 до 4000 метра.

Ако се скача от малка височина, то парашутът е добре да се отваря веднага след скока, а при скока от най-голямата височина се получава свободно падане в рамките на около минута, а при достигане на 1000 метра се отваря парашутът.

Той може да бъде контролиран както по посока, така и по скорост на падане, като това става посредством издърпване на въжетата, които променят ъгъла на ръбовете на парашута. Чрез манипулиране на формата на горната част на парашута, парашутистът може да го накара да завие, да се движи напред или назад и дори леко да се качи нагоре.

Когато се пада с лице към земята, парашутистите достигат скорост от около 190 км/ч, но при насочване с главата надолу скоростта много бързо може да се покачи и до 320 километра. Въпреки че на пръв поглед това изглежда изключително опасен спорт, случаите с инциденти са рядкост. Те се дължат основно на неизправен парашут или скокове в неподходящи условия – като силен вятър и дъжд.

При масови скокове се получава риск от преплитане на парашутите или сблъсък между парашутистите, но обикновено, когато се правят някакви хореографии, всичко е предварително тренирано и инцидентите се дължат на извънредни обстоятелства.

РЕКОРДИТЕ

Абсолютният рекорд за скок с парашут от най-голяма височина принадлежи на Феликс Баумгартнер. На 12 април 2012 г. австриецът се издига с балон на височина от 39 км и скача на практика от стратосферата на земята.

„Скокът от космоса“ продължава 4 часа и 19 минути със свободно падане и приземяване с парашут. С постижението си Баумгартнер става първият човек, който преминава звуковата бариера (скоростта на звука), без да се намира в моторизирано превозно средство. Рекордът за най-много скокове държи Дон Келър – над 40 000.

Най-младият парашутист в историята е Ерин Хоган. През 2002 г. той скача в тандем, когато е бил на 5 години. Най-старият пък е Франк Мууди. Той скача в тандем през 2004 г., когато е на 101 години. Най-голямата формация от хванати един за друг парашутисти в свободно падане е от 400 човека. Постижението е от 8 февруари 2008 г. в Удон Тани, Тайланд.

У НАС

Първият скок с парашут в България е осъществен през 1923 г. на летище „Божурище“ от французин – представител на фирма за производство на парашути. Той е изпълнил няколко демонстративни скока от 1000 метра.

Впоследствие българските летци поручик Стоев и поручик Христов скачат от едва 100 метра височина, разтварят парашутите и благополучно се приземяват. По-късно доброволно скачат от около 600 метра поручиците Шороплев, Атанасов и Димитров по време на обучението си в школата за изтребители в Полша.

В наши дни има няколко клуба в България, които предлагат тандемни скокове, като цените са около 350-400 лева за скок.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1617194794165{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

Вдигането на тежести е един от най-силовите спортове по света. Подобно на титана Атлас от гръцката митология, който е наказан от Зевс да крепи небето на раменете си заради бунта срещу боговете, щангистите вдигат над себе си тежести, многократно надвишаващи тяхното лично тегло.

ИСТОРИЯТА

Сведения за този спорт датират още отпреди хиляди години в различни цивилизации като Египет, Китай и Гърция. Открити са документи и произведения на изкуството, върху които са изрисувани хора, вдигащи щанги.

Съвременният спорт се развива през XIX век, като в цяла Европа са били провеждани състезания. Първият световен шампион е бил коронясан през 1891 година, като тогава жените не са участвали в състезанията, а също така не е имало категории. Вдигането на тежести е част от олимпийската програма още на първите съвременни игри през 1986 г. Тогава тежкоатлетите са били по-скоро като атракция между лекоатлетическите състезания.

До първата световна война е имало две дисциплини във вдигането на тежести, а именно вдигане с една и с две ръце. Първият победител в конкурса „с една ръка“ е Ланчестът Елиът от Шотландия, а „с две ръце“ е Виго Йенсен от Дания.

Едва след 1920 година вдигането на тежести започва да е част от игрите като равноправен спорт, а от 1928 година щангата се вдига само с две ръце. Жените влизат в олимпийските щанги през 2000 година в Сидни (Австралия). Още от 1987 година обаче са се провеждали състезания с участнички при дамите.

ПРАВИЛАТА

В състезанията има две движения - изхвърляне и изтласкване. Всеки състезател получава право на 3 опита във всяко движение. Сумират се най-добрите резултати от опитите във всяко движение, за да се оформи общият резултат. Всеки състезател трябва да има поне един успешен опит във всяко движение, иначе е дисквалифициран. При равни резултати във вдигнатата тежест печели този щангист, който е с най-ниско лично тегло.

Ако и двамата са с еднакво тегло, тогава победител е този, който по-рано е вдигнал тежестта. За да бъде опитът успешен, атлетът трябва да вдигне щангата чисто и да я фиксира над главата си без да се движи. Този спорт изисква огромна сила, като тежестите често надвишават два-три пъти собственото тегло на спортистите.

Ако при някой от трите си опита спортистът не успее да вдигне щангата, той има право в следващия опит да запази масата ú или да заяви по-голямо тегло. Понижаване на масата не се допуска. Стъпката за увеличаване на масата е 1 килограм. По време на състезанието изхвърлянето се прави първо и след кратка пауза се прави изтласкването. Обикновено съдиите отбелязват успешния опит със звуков сигнал и бяла светлина, а с червена неуспешния опит.

Това се прави за по-лесното ориентиране на щангиста, но също така и за треньорите и публиката. Щангистите са разделени в категории, като при мъжете те са осем, а при жените седем.

ЕКИПИРОВКАТА

Екипът за състезания има едно изискване и то е коленете и лактите на състезателите да са открити. Това се прави, за да могат съдиите да преценят дали щангистът изпълнява правилно движенията. Тежкоатлетите използват и специални колани, характерни за всички спортове, където се вдигат големи тежести.

У НАС

С вдигането на тежести са свързани едни от най-славните, но и едни от най-срамните моменти в българския спорт. Родните тежкоатлети са носители на много медали от големи турнири, както и от олимпийски игри. На последните българските щанги дебютират в Мелбърн през 1956 г., представени от Иван Василев и Иван Абаджиев. Последният години по-късно се превръща в легенда като треньор на поколението от най-силните ни състезатели.

Първи медал в щангите взима Нораир Нурикян - злато от Мюнхен през 1972. Четири години по-късно в Монреал Нурикян отново печели титлата и е единственият ни двукратен олимпийски шампион в този спорт. В Монреал за първи път движенията са изхвърляне и изтласкване. Най-успешната ни олимпиада е в Мюнхен - 3 златни и 3 сребърни отличия.

Милка Манева е първата българка с олимпийски медал при жените във вдигането на тежести.  В Лондон през 2012 тя завърши пета, но три състезателки преди нея по-късно са уличени в употреба на допинг. Така Манева получи сребърния си медал 6 години по-късно. Общо спечелените медали от олимпийски игри за България са 36, от които 11 златни.

Последната титла на олимпиада идва за Милен Добрев през 2004 г. в Атина. За съжаление с това приключва и славата за българските щанги, която е заменена със скандали. Всичките наши 8 атлети са отстранени от участие на игрите в Китай през 2008 г. заради употреба на допинг. Тази дума става най-често използвана при скандалите през следващите години. Заради обвинения в корупция българската федерация на два пъти губи лиценза си през последните години.

Шампионът от Сидни през 2000 г. Гълъбин Боевски, който няколко години по-късно бе със спрени права заради употреба на допинг, лежа в бразилски затвор заради трафик на кокаин.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1614698819734{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

Човекът и конят имат дълбока и дълга връзка през вековете в развитието на цивилизацията. Заедно с дивите кучета благородните тревопасни са едни от първите опитомени животни, използвани в помощ на хората.

Освен за различни видове дейности в бита, лова или по време на война, кон и човек застават рамо до рамо и в спорта. Най-популярните видове са различните дисциплини в конната езда и в частност прескачането на препятствия.

ИСТОРИЯТА

Този спорт възниква сред английската аристокрация в началото на XVIII в. Повод бил ловът на лисици, при който конете се използвали за преследване и локализиране на дивеча.

По време на акцията на ловците постоянно им се е налагало да прескачат различни препятствия по пътя, за което служили тревопасните. По това време обаче на Острова се издава указ, с който много от земите са разпределени между големите земевладелци.

Те ги разделят с огради и ловът все по-трудно се практикува. Затова почитателите на това забавление постепенно трябвало да се задоволяват с все по-малки пространства. Започват да тренират на специално изградени полигони за тази цел.

Така се създават и първите писти за прескачане на препятствия. Постепенно започва да се събира публика, която наблюдава действията на трениращите, а заедно с това стартират и първите състезания между ездачите. Постепенно обикновените тренировки се превръщат в спорт.

През 1900 г. се обособяват и първите класове. Дамите също имат място в новия спорт, като за тях препятствията и подредбата са по-лесни, а седлото на коня е пригодено за тяхната физика.

ПРАВИЛАТА

Надпреварите се провеждат на специални писти, където има подредени редица препятствия, включително вертикали, спредове, двойни и тройни комбинации. Целта на състезателите е да преминат колкото се може по-бързо и в рамките на определено време.

При пресрочване на това време се налагат наказателни точки. Грешките при прескачането на препятствията, като например събаряне на летва, неподчинение на коня (ако откаже да скочи) също се наказват. Последното може да доведе до дисквалификация, ако животното откаже да скочи няколко пъти.

Ездачите имат право да направят предварителна обиколка на пистата, за да се запознаят с нея. Тогава те преценяват точно колко крачки трябва да направи коня, за да успее да прескочи препятствието, както и под какъв ъгъл да подходи.

При международните състезания трасето е доста трудно, като препятствията са по-високи и по-близо едно до друго в сравнение с държавните турнири. При точкуването се гледа също смелостта на животното при подхода към препятствието и контролът на ездача върху него.

Ездачът трябва да избере най-правилната линия на всяко препятствие, да помогне на коня при приземяването и да успее да го накара да скочи веднага при поредните препятствия, без да бъде съборена нито една от летвите.

НАКАЗАТЕЛНИ ТОЧКИ

Както вече стана дума, в прескачането на препятствия се дават наказателни точки за различни видове грешки. Ако кон откаже да прескочи препятствието, да го заобиколи или мине под него, това води до 4 точки.

Също толкова се дават и за събаряне на летвата. Падане на ездача, на коня или на двамата води до дисквалификация. В модерните състезания като цяло съществуват 10 нива на трудност на трасетата, които се различават по височината и широчината на препятствията.

ДРУГИТЕ ДИСЦИПЛИНИ

Освен прескачането на препятствия, другите най-популярни дисциплини в конната езда са всестранна езда и обездка. При обездката се наблюдават следните качества у коня: свободата и равномерността на крачките;  хармоничност, лекота и свобода на движенията; лекота на предните и ангажирането на задните крака, изразяващи се в жив импулс; възприемане на поводите с подчинение през цялото време без проявяване на напрежение и съпротива.

При всестранната езда се изисква голям опит във всички дисциплини от страна на ездача. Самата дисциплина включва тестове по прескачане на препятствия (конкур-ипик), обездка и крос кънтри. И трите стила са заложени в програмата на олимпийските игри. Това е единственият олимпийски спорт, в който човек и животно се състезават заедно, както и единственият, в който мъже и жени се състезават заедно.

У НАС

България има сериозни традиции в този спорт, като родната федерация е една от най-старите в света. Основана е през 1914 г. под името Български жокей клуб. Държавата ни дебютира на олимпийските игри в Париж през 1924 г., представена от ген. Владимир Стойчев и Крум Лекарски. В крайното класиране генералът е 11-и от 99 състезатели.

Най-доброто българско постижение е сребърен медал отборно в дисциплината „обездка“ на Олимпийските игри през 1980 г. Отделно България има много медали и успехи от различни международни турнири. В момента в родната федерация членуват над 60 клуба от цялата страна, където всеки желаещ може да се запише да тренира професионално или за удоволствие.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1612431683180{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Христо Донев

В основата на повечето бойни изкуства стои идеята да бъдат практикувани за самозащита. При такива като таекуондото, самбото и други голяма част от философията е да използваш силата и тежестта на врага срещу него. Има и бойни спортове обаче, при които се изповядва мотото: „най-добрата защита е нападението“.

Това в първа степен важи за крав мага, където целта е да нанесеш поражения на съперника максимално бързо, уязвявайки зони като  очите, гърлото, врата, лицето, слънчевия сплит, слабините, ребрата, коленете, пръстите на ръцете и други.

Крав магът е създаден да се практикува изключително в битови условия – на улицата, в заведения и т. н., като в техниката влиза използването на различни предмети, които околната среда предлага в дадената ситуация – например камъни, дървени пръчки, бутилки, билярдни топки и др.

За разлика от някои от другите бойни изкуства, където състезателите се учат как се действа при проведен захват, то в крав мага ще ви научат и как да действате, докато противникът посяга да направи захвата.

ИСТОРИЯТА

Този спорт е разработен от унгарския евреин Ими Лихтенфийлд, който се е занимавал с бокс и борба през 30-те години на миналия век в Братислава. Поставил е основите на крав мага като средство за защита от популярните тогава антисемитски движения.

След имиграцията си в Израел в края на 1940 година Ими доусъвършенства своите разработки и така се стига до модерния вариант на този спорт. Днес разузнавателните служби и полицията на Израел широко използват това бойно изкуство, като от тайна техника то набира все по-голяма популярност в цял свят и се създават все повече школи. В превод крав мага означава „контактен бой“.

ПРАВИЛАТА

Въпреки своята първична агресия поне на теория философията на крав мага е да избягва конфронтацията. Ако такава обаче възникне, агресията заема важно място в основите на този спорт. При тренировките се използва защитно облекло, което в максимална степен предпазва практикуващите от травми.

Упражняват се защити от различни атаки, които са максимално бързи и ефективни. Има няколко основни ситуации на уличния бой, върху развитието на които се набляга по време на тренировки.

• Контраатака: Прави се възможно най-бързо след атаката или дори едновременно с нея, като се изпревари получаването на удар с нанасянето на насрещен.
  Правят се целенасочени контраатаки срещу най-уязвимите точки на тялото като очите, гърлото, врата, лицето, слънчевия сплит, слабините, ребрата, коленете, пръстите на ръцете и други. Целта е да има максимална ефективност, която да неутрализира противника възможно най-бързо.

• Ориентация: Бързо оглеждане наоколо, за да се получи информация за маршрут за евакуация, допълнителни нападатели, предмети, които могат да се използват за защита.
• Психология: Обучението е свързано и с психологията на конфронтациите на улицата, като трениращият след това е в състояние да определи потенциалните заплахи, още преди те да са настъпили. Също така се научават физически и словесни методи, с чиято помощ да се избегне насилието, когато е възможно.

У НАС

Макар и ново бойно изкуство, крав магът бързо навлиза в България. Основно този спорт се промотира за реална самозащита, като таргет групата на практикуващите са предимно жени. Причина за това е основно първичната природа на крав мага, свързана с това защитаващият се да е физически по-слаб  и да използва така наречените мръсни прийоми в боя.

На територията на София има няколко клуба, в които се преподава крав мага. В останалата част от България този спорт още не е толкова популярен.

ЕКИПИРОВКАТА

Това може би е единственият спорт, където такава на практика липсва. За екипировка, освен уменията, може да послужи всичко, което човек може да хване на улицата или в друга ситуационна обстановка.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]