[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1633430275912{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

През изминалите почти две години, през които се учихме да съжителстваме с новия вирус, си дадохме сметка в колко близък контакт се намираме с останалите хора. Но истината е, че голям процент от всички болести се причинява от вируси.

Медицинската наука, която изучава причините за появата на заболяванията и разпространението им в човешките общества, е епидемиологията. В този брой ще ви разкажем накратко за нея.

През 1546 г. италианският лекар от Верона Джироламо Фракасторо написва книгата “За заразяването, заразните болести и лечението” и с това поставя началото на науката епидемиология.

В труда си той за първи път популяризира личната хигиена и хигиената на околната среда за предотвратяването на болести, пише за „заразното начало, което се пренася от болния на здрав човек“.

Цели 21 години по-рано той пръв е описал сифилиса в книгата си „За френската болест“. След повече от сто години откритията на един друг учен, нидерландският търговец Антони ван Льовенхук, полагат основите на учението за микробите и на микробиологията. Въпреки че първите вируси са открити в края на XIX век, съвременната вирусология бележи началото си чак през 30-те години на XX век.

Историята

През 1582 г. друг италиански лекар, Куинто Тиберио Анджелерио, се бори с чумата в град Алгеро на остров Сардиния. Дошъл е от Сицилия, в която епидемията върлува през 1575 г. По-късно той публикува ръководство, в което подробно описва 57 правила, които е наложил на града.

Второто издание, „Epidemiologia, Sive Tractatus De Peste“, е публикувано през 1598 г. Някои от въведените от него правила, толкова непопулярни тогава, колкото са и днес, включват затваряне, физическо дистанциране, измиване на хранителните продукти, изпиране на тъканите, ограничаване на пазаруването до един човек на домакинство, карантини, здравни паспорти и др.

Малко по-късно в Китай при династията Минг лекарят У Юке (1582-1652) развива идеята, че някои заболявания са причинени от преносими агенти, които той нарича Ли Ци (болестни фактори). Пише книгата „Трактат за чумите/Трактат за епидемичните болести“. Изведените в нея концепции са разглеждани от СЗО при анализа на огнището на SARS през 2004 г. в контекста на традиционната китайска медицина.

Откривателите

Стъпка по стъпка, с откритието на всеки отделен учен, eпидемиологията върви напред, като някакъв огромен пъзел се подрежда познанието за причините за много от човешките болести и се открива лечение за тях.

През 1854 г. английският лекар Джон Сноу открива източника на епидемията от холера на ул. Бродуик в Сохо, Англия, поради което се смята за баща на модерната епидемиология. През 1879 г. немският дерматовенеролог Алберт Найсер открива причинителя на трипера – гонокок.

В Малта един английски военен лекар проучва „малтийската треска“ и открива причинителя ú – бруцела, наречен на негово име, както и самата болест - бруцелоза. Този лекар е Дейвид Брюс, виден микробиолог, паразитолог и епидемиолог. Точно той открива и причинителя на тропическата сънна болест (трипанозома гамбиензе).

Друг английски паразитолог проучва маларията в Африка и открива важната роля на комарите Анофелес за пренасянето й. Това е Роналд Роуз, който през 1827 г. основава в Лондон институт и болница за лечение на тропически болести.

През 1882 г. немският бактериолог и един от основоположниците на съвременната микробиология, Роберт Кох, открива причинителя на туберкулозата – микобактериум туберкулозе. В негова чест го наричат Бацил на Кох.

По същото време и независимо от него го открива и друг немски патолог и бактериолог, професорът по анатомия Паул Баумгартен. Кох открива причинителя на холерата – вибрио холере (1884 г.), както и причинителя на острия епидимичен конюнктивит (бактериум конюнктивидис). Основава Института по инфекциозни болести в Берлин „Роберт Кох“, където създава световна школа от бактериолози. Един от тях е Август Васерман, създателят на серодиагностиката при сифилиса, която носи неговото име.

Ваксините

През 1901 г. Албер Калмет, френски професор по бактериология и хигиена в Лил и ученик на Пастьор, организира първия туберкулозен диспансер и по-късно заедно с Ш. Герен създава живата противотуберкулозна ваксина с техните инициали (BCG).

Това е спасението от тази дотогава безмилостна болест. Калмет създава и метода за очистване на вариолната ваксина, разработва серотерапевтичен метод за лечение на чумата и противозмийския серум. Английският бактериолог и инфекционист Алмрот Едуард Райт посвещава трудовете си на ваксинациите против бактериалните инфекции и въвежда ваксинацията против коремен тиф.

През 1948 г. американският биохимик и вирусолог Уендъл Стенли, професор по вирусология в Калифорнийския университет, разработва ваксина срещу грипа. Ваксинацията се налага като най-ефективния метод за предотвратяване на инфекциозни заболявания. Благодарение на изграждането на масов имунитет в следствие на прилагането на ваксините, в световен мащаб е премахната едрата шарка и са силно ограничени полиомиелитът, дребната шарка, тетанусът и още много предотвратими инфекции.

Единство и взаимопомощ

Ако се обърнем назад във времето, ще видим и още нещо забележително: през цялата си епидемиологична история човечеството е имало нужда от единство и взаимопомощ в действията си по света. Настоящата епидемия от Covid-19 не прави изключение.

Сега повече от всякога разчитаме на епидемиологичния опит, натрупан през вековете, и на съвременните достижения на епидемиологията, за да бъде създадена обща противоепидемична система, която да ни позволи да излезем от тежката здравна криза и да се защити човечеството от инфекциозни болести в бъдеще.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1630327967082{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Изолацията на заразно болни е позната на човечеството още от библейски времена. От XIV век започва да се използва като превантивна мярка срещу чумата и други зарази.

През 1448г. Венецианският сенат въвежда термина „карантина“ – четиридесет дни, определени за изолация на всички кораби и екипажи, идващи от засегнати от чума райони.

Едва ли някой от нас е предполагал, че ще се наложи в наше време да разберем какво са карантина и изолация. През 2020 г. призивът „Остани си вкъщи“ обиколи целия свят с цел да се ограничи разпространението на Covid-19.

Той касаеше не само хората със симптоми и тези, които са били в контакт с тях, но и всички останали, особено в големите градове на планетата. Сега, въпреки голямата полемика, човечеството възлага надежди на ваксините да спрат цикъла на „отваряния“ и „затваряния“ и последиците от тях върху обществото, икономиката и човешката психика.

В историята терминът „карантина“ е означавал изолиране на лица, които може да са били изложени на инфекциозен агент, но нямат диагноза, за да се избегне предаването на инфекция. А терминът „изолация“ се е отнасял до мярката, на която са подлагани потвърдени пациенти с инфекциозно заболяване, с цел да се предпазят здравите. Ясно е, че това, което преживяваме сега, няма съвсем точен аналог. Но нека се поровим в миналото.

В древността

Най-старите форми на изолация на заразни пациенти датират от времето на древна Месопотамия. Пример за това е открит в писмата на царя на града държава Мари (днешна Сирия) Зимри-Лим, живял през XVIII век пр.н.е. Сведения има и в третата книга от Библията, Левит.

Съгласно закона, тези, които са имали или са били заподозрени, че имат заразна болест, са били поставяни под „карантина“. При съмнения за проказа се изисквал седемдневен период на изолация, включваща хора, дрехи, предмети или домове.

В Средновековието

Препоръки за карантина на пациенти с инфекциозни заболявания, особено туберкулоза, се намират в писанията на персийския лекар Авицена (Ибн Сина). Между 706 и 707 г. шестият омейядски халиф Ал-Уалид I построява първата болница в Дамаск и издава заповед за изолиране на заразените с проказа от други пациенти в болницата.

Това продължава до 1431 г., когато османците построяват самостоятелна болница за проказа в Одрин. Случаи на карантина има в целия мюсюлмански свят, понякога става дума за доброволна общностна карантина. Между 1348 и 1359 г. чумата покосява средновековна Европа, около 30% от населението ú измира, засегната е и Азия.

Държавите започват да налагат мерки за ограничаване, за да се справят с повтарящите се епидемии. Според един документ от 1377 г. преди да влязат в града държава Рагуза в Далмация (днешен Дубровник), новодошлите трябвало да прекарат 30 дни на ограничено място (първоначално близки острови) в очакване дали симптомите на чумата ще се развият. След 71 години Венецианският сенат ще удължи периода на изчакване до 40 дни (quarantena), което се оказва ефективна формула за справяне с огнищата на „черната смърт“.

Дубровник е първият град в Европа, в който се създават карантинни обекти като Лазаретос, където пристигащият корабен персонал се задържа до 40 дни. Днес се счита, че бубонната чума е имала 37-дневен период от заразяване до смърт. През 1403 г. и Венеция отваря лазарет на малък остров, през 1467 г. Генуа следва нейния пример, а през 1476 г. старата болница за прокажени в Марсилия е превърната в чумна болница.

Англичаните въвеждат същите мерки като Средиземноморските пристанища в търговията си с Югозападна Азия и Северна Африка.

В по-ново време

В края на XVIII в. и началото на XIX в. епидемиите от жълта треска поразяват Северна Америка. През XIX в. продължават епидемиите от холера и едра шарка, а чумата вилнее отново в Хонолулу и Сан Франциско от 1899 до 1901г.

През 1918 г. пандемията от испанския грип обхваща целия свят. И винаги правителствата разчитат на санитарния кордон като географска мярка за карантина и контрол на движението на хора във и извън засегнатите региони. Повечето западни страни налагат мерки като ограничаване и изолация, наблюдение и затваряне на училища, църкви, театри и публични събития.

Това, разбира се, води до повдигане на въпроса за гражданските права, особено когато става дума за периоди на дълга изолация. През 1969 г. екипажът на Apollo 11 (първите астронавти, посетили Луната) след завръщането си e поставен под карантина за три седмици в специална лаборатория. През 1972 г. епидемията от едра шарка в Косово и Белград в Югославия е овладяна чрез принудителна карантина и масова ваксинация.

През 1994 г. в Индия избухва чумна епидемия и много хора са поставени под карантина. В края на 2002 г. в южните части на Китай при епидемията от SARS (тежък остър респираторен синдром) хиляди китайци са карантинирани и са създадени контролни пунктове за измерване на температура. През 2014 г., когато смъртоносният вирус ебола засяга три западноафрикански държави – Гвинея, Либерия и Сиера Леоне, милиони са поставени под масова карантина, за да се спре разпространението му.

Днес

В края на 2019 г. от Китай тръгва и се разпространява по цял свят пандемията от SARS-CoV-2, щам вирус, който причинява коронавирусната болест Covid-19. Китай въвежда най-голямата мярка за карантина, която някога е била организирана в една държава – в провинция Хубей са поставени под карантина около 60 милиона души.

Въпреки това през март 2020 г. около 3 милиарда души са затворени по домовете си, за да се предотврати разпространението на вируса. Мерките срещу Covid-19 се прилагат в много държави с периоди на засилване и разхлабване. Днес светът все още е в обстановка на пандемия.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1627980601867{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

В Родопите расте едно мистично цвете с виолетовосиньо-бели цветчета, което съхранява тайната на безсмъртието. Легендите го свързват с тракиеца Орфей, изцелявал с музиката на чудотворната си лира, а учените отдавна се опитват да го разгадаят, за да създадат лекарство за удължаване на човешкия живот.

Наричат го с много имена: безсмъртниче, родопски силивряк, родопска хаберлея, Китара, шапива билка, стирака, орфеево цвете. Според учените това цвете е на около 2 милиона години и преди ледниковия период е било разпространено из цяла Европа.

В наши дни се намира единствено на няколко места в Родопите, съвсем малко в Стара планина и Гърция. Открива го през 1834 г. по поречието на Чепеларската река Чая край Бачково в Родопите експедиция на унгарския изследовател Имре Фривалдски, който го нарича на своя учител, ботаника Карл Хаберле, и на планината: Haberlea rhodopensis.

По-късно към Орфеевото цвете проявяват интерес НАСА и руски секретни лаборатории.

Свойства и химичен състав

Това мъничко цвете е единственото на Земята, което изпада в анабиоза (състояние на мнима смърт) и може да се съхрани за период от 3 до 11 години. Дори изсушено до 98%, след поливане възвръща жизнеспособостта си. При ниски температури „възкръсващото цвете“ замръзва, без да изсъхва, а когато температурата стане отново положителна, се възстановява за един час.

Когато слънцето се скрие зад облак, веднага свива цветчетата си и ги отваря, щом отново се покаже. Химичният състав на Орфеевото цвете не е изцяло проучен, но се знае, че съдържа флавоноиди, танини, полизахариди, захариди, карбохидрати, липиди, фитостероли, глюкозиди, сапонини, пет свободни фенолни киселини, лутеолин, хесперидин, синапова и ферулова киселини.

Вложено в лекарствени средства, изчиства черния дроб, стомаха, бъбреците, кръвоносните съдове. Вложено в козметични продукти, действа тонизиращо и подмладяващо. Орфеевото цвете е защитен вид и е включено в червената книга на България.

През 2015 г. български екип изследователи открива, че то активира освобождаването на стволови клетки, които подпомагат бързото заздравяване на тъканите. Според японския астробиолог Такаши Ямагучи Орфеевото цвете има извънземен произход, също както някои микроорганизми, които изпадат в анабиоза.

Легендата за Орфей

Името на тракийския певец Орфей се споменава в много легенди, една от които е тази за безсмъртното цвете. Певецът с чудотворен глас въвел постенето, лекувал душите на болните, прогонвал епидемиите и предсказвал бъдещето. От седемте струни на златната му лира, подарък от Аполон, се отронвали вълшебни звуци, на които се подчинявала цялата природа.

След като загубил завинаги своята любима Евридика, Орфей бил безутешен, а от сълзите му пониквали синьо-бели цветчета. Със скръбта си и безразличието към другите жени разгневил вакханките, които го нападнали, отсякли с меч главата му и я хвърлили в река Марица, нарязали на парчета тялото му, а от всяка капка кръв пониквало пак магическото цвете...

Музите погребали с почести в подножието на Олимп останките му.

Орфеевото цвете и Тибетският чай на младостта

Според преданията чудодейното цвете било известно на траките, които го използвали за лечение още преди 3000 години. Поради свойствата му на лек опият се включвало в магическите ритуали на жреците. Когато римляните дошли в Родопите, също открили силата на Орфеевото цвете, а римският император Антонин Пий (138-161 г.) сякъл монети, на които е изобразена като жена Родопа планина с цветето в ръка.

С вяра в преданието на траките родопчани закичвали бебешките люлки с него, а момите я свивали тайно в китките за избраника си – за вечна любов. Народната медицина лекува с него животните от шап, но най-странното е, че това познание на траките е пренесено и в Тибет! Доказателство е намерената в тибетски манастир рецепта за тибетски чай на младостта, написана върху глинена плоча от VІ в. пр. Хр. Основната съставка на рецептата е Орфеевото цвете и всички съставки в нея са на билки от българската земя!

Тибетският чай се ползва за пречистване на организма: на бъбреците, черния дроб, жлъчката, кръвоносните съдове и стомаха. Чрез него се подобрява обмяната на веществата, организмът се изчиства от мазнините, повишава се еластичността на кръвоносните съдове и гладкостта на кожата.

Тайната на Орфеевото цвете

Тя е една от многото, които крие нашата свещена българска земя. Когато успеем да ги дешифрираме, ще научим истината за нашата история и ще разберем каква е мисията ни в бъдещето.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1624613559624{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Никое друго семейство не е толкова свързано с Нобеловите награди, колкото това на Мария и Пиер Кюри. Мария е първата жена, носителка на Нобелова награда, и единствената, награждавана с нея два пъти в две различни научни области.

Нобелова награда получават тяхната дъщеря - Ирен Жолио-Кюри, и съпругът ѝ - Фредерик Жолио-Кюри, а съпругът на втората им дъщеря е носител на Нобелова награда за мир.

Кои са техните открития и защо институти и улици по цял свят носят имената им?

Срещат се през 1894 г. в Париж, тя е 27-годишна полска студентка по физика и математика, той е парижанин от лекарско семейство, на 35 години и ръководител на лабораторията в Университета по физика и химия.

Запознава ги проф. Юзеф Виеруш-Ковалски, полски физик. Пиер е силно впечатлен, намира място за нея в лабораторията си и по-късно й предлага брак. Първоначално тя отказва, иска да се върне в родината. Той е готов да я последва, дори там да може да е само преподавател по френски език. Краковският университет обаче ú отказва място, защото... е жена!

През юли 1895 г. сключват брак в Париж. В Пиер тя открива истинска любов и партньор в научните изследвания, а според някои Мари е неговото най-голямо откритие.

„Летящият университет“

На 7 ноември 1867 г. във Варшава се ражда Мария, петото и последно дете на семейството на Бронислава и Владислав Склодовски, и двамата от стари аристократични фамилии. Заради участието им в полските национални въстания за възстановяване на независимостта на Полша от Руската империя и двете фамилии губят богатствата си.

Владислав преподава математика и физика и е директор на две гимназии за момчета във Варшава, но е уволнен от руските надзорници. Бронислава управлява престижно училище за момичета в града, но се оттегля след последното раждане. Дълго време боледува от туберкулоза и умира, когато Мария е едва десетгодишна. Будната девойка завършва гимназия със златен медал и се записва в единствения университет, който разрешава обучението на момичета – нелегалния полски „Летящ университет“.

Започва практическото си научно обучение в химическа лаборатория в Стария град, която ръководи нейният братовчед Йозеф Богуски, асистент на руския химик Менделеев. Междувременно работи като гувернантка и в едно от семействата среща за пръв път любовта в лицето на бъдещия изтъкнат математик Казимир Зоравски. Но... това е забранена любов заради нейното „обществено положение“.

Сорбоната

В края на 1891 г. Мария напуска Полша и заминава за Франция. Продължава с изучаването на физика, химия и математика в Университета в Париж (Сорбоната). Живее в оскъдица в малка мансарда в Латинския квартал, но нито гладът, нито студът могат да спрат вътрешния плам, с който провежда изследванията си. По-късно тя ще стане първата жена преподавател в Сорбоната.

През 1893 г. получава диплома по физика и започва работа в индустриалната лаборатория на професор Габриел Липман. Научната ú кариера започва с изследване на магнитните свойства на различни стомани. И в живота ú се появява Пиер.

Мария и Пиер Кюри

Тъмносинята булчинска рокля на Мария става нейно лабораторно облекло. Години наред семейството изследва радиоактивните вещества, от 1898 до 1902 г. преработват 8 тона уранова руда и успяват да отделят няколко грама от новия елемент радий.

По-късно откриват и полония, наречен на родината на Мария и първи въвеждат термина „радиоактивност“. Двамата публикуват общо 32 научни статии и в една от тях обявяват, че когато са изложени на радий, туморните клетки се унищожават по-бързо от здравите.

През 1900 г. Мария, става първата жена преподавател в Екол Нормал, а Пиер – част от факултета на Сорбоната. Техните проучвания поставят началото на ядрената медицина, като откриват пътя за нови форми на третиране на рака. Но те още не знаят за това колко опасно е облъчването от радиоактивните вещества...

През 1897 г. се ражда дъщеря им Ирен. Мари редува работата в лабораторията с грижи за бебето без никакви защитни средства... През декември 1903 г. Кралската шведска академия на науките присъжда на Пиер Кюри, Мария Кюри и Анри Беккерел Нобелова награда за физика „за съвместни изследвания върху явлението радиоактивност“, открито от Анри Бекерел.

Първоначално Мари не е включена, но под влиянието на член на комисията и застъпник за жените учени името ú е добавено към номинацията. Така само две години след учредяването на Нобеловите награди Мария Кюри е първата жена, която я получава.

„Радиоактивната жена“

В дъждовния 19 април 1906 г., пресичайки улицата, Пиер се подхлъзва и е прегазен от конски впряг. Така загива откривателят на пиезоелектричния ефект. След трагичната му смърт Мария поема неговата катедра в Сорбоната.

През 1910 г. тя успява да отдели чист метален радий (а не само негови съединения както по-рано), определя атомното му тегло и мястото му в таблицата на Менделеев. През 1911 г. получава Нобелова награда за химия. По-късно ръководи новата лаборатория за радиоактивност, наречена Радиев институт (днес институт „Кюри“).

По време на Първата световна война заедно с дъщеря си Ирен Мария Кюри организира около 220 подвижни и стационарни рентгенови лаборатории. Организира курсове за рентгенолози и техници на рентгенова апаратура и става директор на службата по радиология на Червения кръст.

През 1915 г. Кюри произвежда кухи игли, съдържащи „радиационно излъчване“, безцветен радиоактивен газ, отделян от радий (по-късно определен като радон), който се използва за стерилизиране на заразена тъкан. С дарения от нея личен еднограмов запас са лекувани над един милион ранени войници.

Наследниците

Ръководен от Мария Кюри, Радиевият институт създава още четирима носители на Нобелова награда, в това число дъщеря ú Ирен Жолио-Кюри и нейният съпруг Фредерик Жолио-Кюри. Мария умира на 66 години от левкемия в санаториума Санселмо на 4 юли 1934 г.

Болестта ú е причинена от дълготрайното облъчване с радиоактивни вещества... Следващата година Ирен и Фредерик получават Нобелова награда за химия за откритието на изкуствената радиоактивност. Левкемията отнема и живота на Ирен през 1956 г. Фредерик посвещава последните си години на създаването на център за ядрена физика.

Дъщеря им, Елен Ланжван-Жолио, е ядрен физик и професор в Сорбоната, а синът им Пиер Жолио – биохимик в Националния център за научна дейност. Малката дъщеря на Мария и Пиер, писателката и журналистка Ев Кюри, доживява до 102-годишна възраст. През 1937 г. тя издава биографичната книга за майка си „Мадам Кюри“, филмирана през 1943 г. Съпругът ú, Хенри Ричардсън Лабуис, получава Нобеловата награда за мир.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1622643290529{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Над осем милиона души по света умират всяка година от болести, причинени от цигарите. По време на епидемиите от двата предишни коронавируса – SARS през 2003 г. и MERS през 2012 г., е установена по-висока смъртност при пушачите.

В Европа на първо място по тютюнопушене и по смъртност от тютюнопушене е нашата страна.

Америка е родината на растението тютюн, познато на хората от повече от 5000 години. Маите и ацтеките го използвали в религиозните си церемонии, а индианците пушели навити тютюневи листа и у-образни лули.

Коренните жители на Северна и Южна Америка дъвчели листата на растението. След откриването на Америка тютюнът се разпространява по цял свят, в България се отглежда от 1717г.

Интересното е, че през годините и на различни места отношението към пушенето се е променяло: приемано е както като изтънчено забавление на елита, така и като вулгарно занимание на простолюдието. Хитлер нарича тютюна „отмъщението на червенокожия“.

Разпространение и ограничения

Родриго де Херес – това е името на първия европеец, пушил пура. Той бил част от екипажа на кораба „Санта Мария“ от първото пътуване на Христофор Колумб през Атлантика от 1492 г. Когато обаче де Херес пренесъл своето ново кубинско притежание в Испания и хората видели излизащия от него дим, Светата инквизиция го осъдила на 7 години затвор за неговите „греховни и адски“ навици.

Първоначално тютюнът бил забраняван навсякъде в Европа. Интересен обрат получило отношението към него в Англия. През 1604 г. Джеймс I публикувал трактат срещу „изобретението на Сатаната“, но след като си дал сметка какви печалби носи търговията с тютюн, я превърнал в кралски монопол.

Същото се случило и в Испания и Франция. В началото на VII в. в Русия била наложена пълна забрана на тютюнопушенето, от Рим папа Климент VIII заплашвал с отлъчване от църквата всички католици, които пушат на обществено място, а в Индия и в Османската империя пушачите били наказвани направо със смърт.

Единствено френският посланик в Португалия, Жан Нико, успял да „мине между капките“ oще през 1560 г., като изпратил от Бразилия на френската кралица Катерина Медичи растението като лечебно средство против нейната ужасна мигрена. И то е наречено точно на него: Nicotiana tabacum.

Животоспасяващ стимулант

Европейските лекари и аптекари се заинтересували от потенциалното използване на новото растение в медицината. Въпреки опасенията и критиките мнозина вярвали, че тютюнът има медицински ползи.

През 1618 г. Лондонският кралски колеж на лекарите публикувал Pharmacopoeia Londinensis, първия лекарствен справочник в Англия. В нея горещият и изсушен тютюнев лист се препоръчва като средство за противодействие на симптомите на настинка и летаргия.

Когато Европа била залята от бубонната чума, хората използвали тютюнев дим, за да се предпазят, а тютюнът се препоръчвал особено. Една от най-странните му медицински употреби през XVIII в. била димната клизма, използвана за реанимация на удавници.

Лекарите вярвали, че тютюневият дим се бори със студа и сънливостта, което го прави логичен избор при спасяването им. И още. Лулата или цигарата се превърнали в необходим аксесоар за лекаря, хирурга или студента по медицина особено в дисекционната зала. На анатома се препоръчвало да пуши, за да се предпази от миризмата и потенциалните заболявания, излъчвани от тялото.

Или смъртоносен навик

Вярата, че тютюневият дим може да предпази от болести, съществувала векове наред. Само че се появили и съмнения. Още през 1602 г. анонимен английски автор публикувал есе, в което посочил, че болестите, често наблюдавани при коминочистачите, са причинени от саждите и дима и че тютюнът може да има подобни ефекти.

През 1795 г. Самуел Томас фон Соемеринг от Германия съобщил, че става все по-наясно с рака на устната кухина при пушачите на лули, а през 1798 г. американският лекар Бенджамин Ръш предупредил за медицинските опасности от тютюна. Първите научни публикации за вредата от тютюнопушенетo се появили през 1858 г. в списание Lancet.

Но чак през 20-те години на миналия век германски лекари установили за първи път връзката на тютюнопушенето с рака на белите дробове. През 1948 г. британският физиолог Ричард Дол публикува първите големи проучвания, които доказват, че пушенето може да причини сериозни увреждания на здравето.

През 1950 г. той публикува изследване в British Medical Journal, което показва тясна връзка между тютюнопушенето и рака на белия дроб. Четири години по-късно я потвърждава мащабно проучване на около 40 000 британски лекари, проведено в продължение на 20 години. Към 80-те и 90-те години на миналия век става ясно и въздействието на пасивното тютюнопушене върху здравето.

Тютюневата индустрия

През 1856 г. отворила врати първата цигарена фабрика в Англия, последвали я и други по цял свят, модата на пушенето продължавала да трупа популярност, а тютюневата индустрия – печалби.

Отношенията ú с развлекателната индустрия са дълги – от немите филми, в които цигареният дим бил използван за създаване на усещане на мистерия и чувственост, през цигарите в ръцете на холивудските актьори като продуктово позициониране до рекламата.

Когато през 20-те и 30-те години на миналия век загрижеността за здравето започнала да набира сила, за да успокоят клиентите си компании като Camel, Lucky Stricke и Viceroy използвали образа на лекаря, който препоръчва пушенето и самият той пуши. Пушенето се препоръчвало и за лечение на заболявания, тъй като вдишването на дим изглеждало ефективен метод за пренос на лекарствените вещества към белите дробове.

Появили се марки като астматичните цигари Poter’s, които използвали растителния страмоний, а не тютюна, и се смятало, че могат да помогнат за облекчаване на симптомите на астма. В началото на 2000 г. е разработена за първи път електронната цигара. Изобретението замества тютюневите листа с никотин и водни пари.

Мерките

Нацистка Германия първа осъществява кампания за борба с тютюнопушенето. Националсоциалистическото правителство осъжда употребата на тютюн и финансира проучвания срещу него, налагайки увеличаване на данъците върху тютюневите изделия, а през 1941 г. забранява тютюна на обществени места като опасност за здравето.

В САЩ започва кампания за ограничаване на рекламите, търговията и употребата на цигарите от началото на 60-те години на ХХ век. Останалите държави следват примера. През 2003 година Световната здравна организация приема рамкова конвенция за борба с тютюнопушенето, към която се присъединяват 182 страни в света.

В България мерки за ограничаване на пушенето са въведени от 2011 година.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1619508579437{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Днес, когато вниманието на човечеството отново е насочено към кръвните групи заради влиянието им върху протичането на Covid-19, да си спомним за медика, който ги класифицира пръв преди 120 години. Откривайки защо в едни случаи кръвопреливането е успешно, а в други води до летален изход, Карл Ландщайнер спасява милиони животи.  

В кръвта има нещо мистично, тя винаги е заемала важно място във всички религии, култури и общества. Още от древността е използвана в ритуали, жертвоприношения и за лечение – като се започне от пиенето на кръв за получаване на сила през кръвопускането и терапията с пиявици до кръвопреливането.

Първите опити за кръвопреливане са правени c животни, през 1667 г. френски лекар спасява живота на момче с кръв от агне, но следващите опити са фатални. Същото става и 150 години по-късно, когато английски лекар прелива първоначално успешно кръв от човек на човек.

Кръвопреливането е забранено от църквата като намеса в Божиите дела чак до 1901 г., когато Ландщайнер открива, че хората имат различни кръвни групи. Описва три – А, B и 0 (AB e открита по-късно), и стига до извода, че за успешното кръвопреливане е необходима съвместимост. През 1930 г. за това свое откритие получава Нобелова награда за физиология или медицина.

Кръвните групи и други открития

Kръвта е изградена от червени и бели кръвни клетки и тромбоцити, плуващи в кръвна плазма. За да разбере защо човек не може да получава кръв от всеки, Ландщайнер започва да смесва кръв в лабораторни условия, като първоначално използва своята и на колеги.

В някои случаи забелязва слепване на еритроцитите и след много опити установява наличието на антигени по повърхността на червените кръвни клетки и на антитела в кръвната плазма. Техният контакт в някои от случаите е причината за слепването, което може да причини запушване на малките кръвоносни съдове и смърт.

Това го кара да обособи различните кръвни групи, а четиридесет години по-късно, когато работи в рокфелеровия институт в Ню Йорк, заедно с Александър Винер и Филип Левайн открива резус фактора (Rh).

Друго голямо постижение на Ландщайнер заедно с Ервин Попер е откриването на полиомиелитния вирус, което доказва, че полиомиелитът е инфекциозно заболяване. Това става през 1909 г.  във Виенския университет и поставя основите на по-късното разработване на ваксината срещу полиомиелит.

Съществен е приносът на Ландщайнер и за диагностицирането на сифилиса, както и изследванията му в областта на бактериологията.

По пътя на медицината

Карл се ражда на 14 юни 1868 г. в градчето Баден до Виена, където родителите му прекарват всяко лято. Баща му, Леополд Ландщайнер, е доктор по право и известен журналист, един от основателите на съвременната австрийска журналистика.

Съдбата обаче му го отнема рано – Леополд умира, когато Карл е едва шестгодишен. Израства, отгледан от майка си Фани, която произхожда от моравско еврейско търговско семейство. Учи в една от най-добрите гимназии във Виена, Wasagasse, където усъвършенства латински, гръцки и немски език. През 1885г. записва медицина във Виенския университет.

Когато сривът на фондовия пазар през 1873 г. води до тежка икономическа криза, за това са обвинени и евреите. Малко преди да завърши следването си, Ландщайнер приема вместо юдаизма католицизъма, за да избегне дискриминацията. За съжаление той никога не става пълноправен професор – антисемитизмът по това време спира кариерата на еврейските учени в Австро-Унгарската империя.

След завършване на обучението си прекарва пет години в лаборатории в чужбина – в Цюрих, Вюрцбург и Мюнхен. Завръща се във Виена и първоначално е хирург, но след това отново се отдава на теорията. През 1911 г. става доцент по патология във Виенския университет.

Семейство

През 1916 г. се жени за гъркинята Леополдин Хелене Власто, а на следващата година се ражда синът им Ернст Карл. Ландщайнер е добър и изключително грижовен баща, макар според някои да е малко темерут.

Купува къща в община Пуркерсдорф, разположена във Виенските гори, за да не се налага семейството му да живее в града. През последната година от войната отглежда коза, за да може въпреки всички липси у дома им да има поне прясно мляко. Той лично събира билки и прави ястия с тях.

Ландщайнер е и отличен пианист, обича да свири на големия роял в салона си и тайно да чете детективски романи – тайно, защото малко се срамува от тези четива, които счита за под възможностите си. Мрази публичността и през целия си живот не дава нито едно интервю.

Рокфелеровият университет в Ню Йорк

През 1922 г. получава покана да ръководи лаборатория в Центъра за медицински изследвания на Рокфелеровия университет в Ню Йорк. Въпреки че със съпругата си са американски граждани от 1929 г., Ландщайнер се чувства европеец през целия си живот. Но както са твърдели студентите му, говори на немски, само когато е ядосан.

Карл Ландщайнер е човек, изпълнен с енергия и жажда за изследвания. Умира на 24 юни 1943 г. на 75-годишна възраст от инфаркт, който получава, докато работи в лабораторията си в Рокфелеровия университет.

През последните години от живота си насочва вниманието си и към онкологията поради тъжна човешка причина: съпругата му страда от злокачествен тумор на щитовидната жлеза. За да ú помогне, той изследва злокачествени тумори, но за съжаление без желания успех.

Съпругата му приключва земния си път същата година, погребани са заедно в гробището на Проспект Хил в Нантакет, Масачузетс, остров край североизточния бряг на САЩ. Там са живеели в малка къща близо до фара Sankaty Head Light, където Ландщайнер се отдавал спокойно на работата си.

В Австрия за него си спомнят едва 18 години по-късно. През 1961 г. в аркадния двор на Виенския университет му е посветена плоча, на която пише: „Карл Ландщайнер, откривателят на кръвните групи“.

Неговият колега Пол Шпайзер (1920–2009) пише закъснялата му биография, нескривайки гнева си от пропуска на австрийската университетска медицина: „Един от многото позорни факта: Ландщайнер получи през живота си изключително много награди, както и почетни докторски титли от редица университети. Само една липсва - тази от Виена.

Вместо да тържествуват за носителя на Нобеловата награда от своите редици, те се отнасят към него само със завист. Чак с поставянето на портрета на Карл Ландщайнер върху синята банкнота от 1000 шилинга от последната серия от 1997 г. Австрия направи голяма крачка към новото подреждане на пантеона си“.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1617195262197{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

През цялата история на нашата цивилизация жените са били ограничавани и спъвани по пътя им в обществения живот. Науката не прави изключение. Само четири процента от носителите на Нобелова награда от учредяването И през 1901 г. до днес са жени. В този брой ще ви разкажем за живота на една от тях, италианската невроложка Рита Леви-Монталчини.

На 22 април 1909 г. в Торино в семейството на електроинженерa от еврей-
ски произход Адамо Леви и художничката Адел Монталчини се раждат две близначки: Рита и Паола. Нито една от тях няма да следва традиционния предварително начертан път, отреден за жените в домакинството и семейството.

Рита ще избере науката, а Паола – изкуството. И двете ще живеят дълго – Рита 103 години, а Паола 91. И двете сестри, без да са се омъжвали и да са имали деца, ще оставят достойно наследство на поколенията.

Решението да учи медицина

Като малка Рита се възхищава на шведската писателка Селма Лагерльоф и мечтае за тази професия. Смъртта на близък приятел от рак обаче я кара да избере категорично медицината.

Баща ú не е във възторг, когато през 1930 г., вече 21-годишна, тя му съобщава, че иска да учи в Медицинския университет в Торино. Според неговите разбирания образованието пречи на ролята на жените в семейството, но в крайна сметка подкрепя стремежа на Рита да стане лекар.

По време на следването неврохистологът Джузепе Леви запалва интереса ú към нервната система. След като завършва с отличие през 1936 г., Монталчини остава в университета като негов асистент и специализира психиатрия и неврология. Но кариерата ú е прекъсната от Расовия манифест на Бенито Мусолини от 1938 г. и последвалото въвеждане на закони, забраняващи на евреите академична и професионална кариера.

Втората световна война

Заедно със семейството си Рита бяга в Белгия, след това се връща в Торино, където продължава да прави изследвания в своята малка домашна лаборатория. Започва да изучава нервната система на пилешки ембриони и това поставя основите на голяма част от проучванията ú.

Десетилетия по-късно Рита описва този опит в документалния филм „Смърт от Дизайн“ (1995 г.). В него участва и сестра ú Паола, която става уважавана художничка, известна най-вече със своите алуминиеви скулптури, носещи светлина в помещенията. Семейството се премества във Флоренция, където Рита работи като лекар в служба на Съюзническите сили. Когато войната приключва, отново се връщат в Торино.

Вашингтонският университет в Сейнт Луис

През 1947 г. Рита получава покана от невро-ембриолога Виктор Хамбургер и заминава за САЩ във Вашингтонския университет в Сейнт Луис. Тук през 1954 г., заедно със своя сътрудник Стенли Коен тя открива нервния растежен фактор (NGF), протеин, участващ в развитието на нервната система. За това откритие през 1986 г. двамата ще получат Нобелова награда.

Откриването на NGF има огромно значение, защото поставя началото на поредица от изследвания за лечение на дегенеративни заболявания като болестта на Алцхаймер и амиотрофичната латерална склероза, дава възможност да се идентифицират други растежни фактори, които влияят върху развитието на раковите клетки. NGF играе роля и при сърдечносъдовите заболявания, коронарната атеросклероза, затлъстяването и диабета тип 2.

Италия

Въпреки че научнaта ú работа по това време е в Съединените щати, Рита Леви-Монталчини не забравя Италия. Между 1961 и 1962 г. създава изследователски център за NGF в Рим, а през 1969 г. основава и ръководи (до 1978 г.) Института по клетъчна биология.

През 1979 г. Рита се връща за постоянно в Италия. През 2002 г. основава EBRI (European Brain Research Institute) в Рим. През 1998 г. основава италианската секция на Green Cross International, призната от ООН и с председател Михаил Горбачов. За своите заслуги в научната и социалната сфера през 2001 г. Рита Леви-Монталчини получава титлата доживотен сенатор. А личният ú живот?

По време на едно специално предаване на Rai1 ú задават въпроса дали огромните ú успехи в медицината са ú стрували семейния живот и майчинството. Тя отговаря, че никога не е смятала това за жертва и че е направила в живота си всичко, което е искала.

„Дори неомъжването отговаря на моята нужда да се посветя на науката. Имах млад партньор, който искаше да се ожени на всяка цена. Отказах брак. Дали съм била влюбена? Не. Имах няколко силни приятелства и това е.“ По-късно доверява на известния италиански телевизионен водещ Пипо Баудо: „Животът ми беше меден месец с мозъка“.

Сред приятелствата, на които най-много държи, е това с Ренато Дулбеко, италиано-американски вирусолог, спечелил Нобеловата награда за физиология или медицина за 1975 г. за работата си върху онковирусите.

Борба за равенство между половете

„Човешкият капитал е разпределен еднакво между мъжете и жените, днес трябва да дадем на жените същите възможности като на мъжете“, твърди Рита Леви-Монталчини. Според нея пътищата за постигането им са културата и достъпът до образование.

Затова една от битките на Фондация „Рита Леви-Монталчини“ е в полза на разпространението на културата сред африканските жени. Сред многото написани от нея научни и научнопопулярни книги са „Ева беше африканка“ и „Твоите предшественички“ в съавторство с Джузепина Триподи.

През 2008 г. Рита споделя: „Току-що написах книга, посветена на децата, издадох я в издателство за млади хора. Гордея се с това. Нарекохме я „Твоите предшественички“. В нея се говори за пионерките. За онези, които трябваше да се борят срещу предразсъдъците и мачизма, за да влязат в лабораториите, които рискуваха техните основни открития да бъдат приписани на мъже, които се разкъсваха между семейството и изследванията“.

На младите хора Рита оставя много ценно послание: "Животът е смислен, ако вярваме в етични ценности, основани на културата и на знанията. Всичко може да се преодолее, дори трагичните моменти, ако вярваме в ценностите. На младите хора казвам: вярвайте в културата, това, което прави животът да си струва да бъде живян, е да помагаме на ближния и да преодоляваме личните трудности."

Рита Леви Монталчини завършва земния си път в дома си в Рим на 30 декември 2012 г., обградена от свои близки. Угасва една много светла фигура в историята на науката, дала изключителен принос и за социалния и граждански напредък на жените по света.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1614699177370{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Днес повече от 422 милиона души в света живеят с диабет. Те са рискова група в пандемията с COVID-19, защото са предразположени към по-тежки симптоми и усложнения при всякакъв вирус.

Захарният диабет е смъртоносна болест, преди младият канадски хирург д-р Фредерик Бантинг и неговият асистент д-р Чарлс Бест да открият как да бъде изолиран инсулин, за да се добавя в организма като лекарство. Това става през 1921 г.

По това време научната общност вече знае, че при хората с диабет е налице увреждане на панкреаса. Още от началото на XIX в. много изследователи се опитват да открият лечение на тази коварна болест. Двама германски физиолози от Университета в Страсбург са представят теорията си за способността на панкреатичните секрети да влияят на диабета.

Тя е допълнена от откритието на немския студент по медицина Пол Лангерханс от 1869 г., че в панкреатичната тъкан, която произвежда храносмилателни сокове, има и струпвания на бета-клетки, които произвеждат инсулин. По негово име те са наречени Лангерхансови острови.

През октомври 1920 г. в Торонто д-р Бантинг разсъждава върху досега откритото и е осенен от идея как да извлече инсулин. В началото на следащата година я представя на проф. Джон Маклауд от Университета в Торонто.

Въпреки че не е особено убеден, Маклауд предоставя на Бантинг лаборатория с минимално оборудване, асистент и десет кучета за опити и заминава на почивка в родната си Шотландия.

Работата на д-р Бантинг и д-р Бест

През лятото на 1921 г. Бантинг и неговият асистент Бест, девет години по-млад от него и син на лекар, успяват да изолират вещество от лигиран панкреас на куче. Инжектират го на куче с висока кръвна захар и нивото ú спада.

С няколко инжекции дневно го поддържат без симптоми. Тестват върху себе си и на диабетици и установяват, че чуждият протеин създава проблеми и е отровен за хората. След това Маклауд ангажира и биохимика Джеймс Колип, който успява да го изолира.

В началото на 1922 г. умиращият от диабет Леонард Томсън, на 14 години, е избран да получи първи инсулин. След инжекциите момчето е спасено. Екипът продължава да прави тестове на доброволци и при всички резултатът е положителен. От 1923 г. инсулинът започва да се произвежда индустриално най-напред от панкреас на говеда.

Нобеловата награда

През 1923 г. Нобеловият комитет награждава д-р Фредерик Бантинг и проф. Джон Маклауд с Нобелова награда за физиология и медицина. Но Бантинг счита, че наградата трябва да бъде споделена между него и Бест и разделя своята част с асистента си. Маклауд разделя наградата си с Колип.

Все пак Маклауд подкрепя проекта от самото начало, наблюдава експериментите, той предлага името „инсулин“ (от латинската дума insula – остров) и вероятно неговите връзки в научния свят помагат за бързото признаване на откритието, считано за едно от най-великите в медицината.

Въпреки че инсулинът не лекува диабет, той спасява хиляди болни и умиращи и им позволява да продължат да живеят нормално, приемайки редовно своя инсулин. Така е и до днес.

Фредерик Грант Бантинг

Роден е на 14 ноември 1891 г. в Канада – в градчето Алистън, Онтарио. Заради лошото му зрение не го приемат в армията и започва да учи теология в Университета в Торонто, но скоро се премества във факултета по медицина.

Веднага след дипломирането си става военен хирург в Първата световна война, в Англия и във Франция. Ранен е в битка, но продължава да помага на другите 16 часа и едва не загубва ръката си, награден е с Военен кръст.

След войната се връща в Онтарио, хирург е в детска болница, става лектор по ортопедия и получава втора магистърска степен по фармакология. Към диабета го насочват лични причини – коварната болест му отнема сестра му и близък приятел.

През февруари 1922 г. заедно с Бест публикува първата книга за тяхното откритие, което се приема като чудо по цял свят. Само за година захарният диабет става напълно контролируемо заболяване.

През 1932 г. е основан институт „Бантинг-Бест“ към Университета в Торонто, където двамата учени продължават да работят. През 1934 г. крал Джордж V посвещава Бантинг в рицарство. Д-р Бантинг има само един син, Уилям, от първата си съпруга Марион Робъртсън. Умира през Втората световна война в самолетна катастрофа на 49 години. Неговият колега и приятел Бест доживява дълбоки старини, като в последните си години страда от диабет.

Захарният диабет

Вероятно диабетът е придружавал човечеството през цялата му история. За него се говори още в египетски ръкопис от 1500 г. пр. н.е., като се споменава за отделяне на прекомерно количество урина. Почти по същото време индийски лекари откриват заболяването и забелязват, че урината на тези болни привлича мравките.

Захарният диабет се характеризира с повишено ниво на кръвната захар, което може да се дължи на недостатъчното произвеждане на инсулин от организма или на отслабена реакция на клетките към него.

Инсулинът е хормон, който стимулира клетките да абсорбират глюкозата и да я превръщат в енергия. Когато това не се случва, глюкозата се натрупва в кръвта, което води до усложнения. Най-разпространените форми на заболяването са диабет тип 1 (при него тялото не произвежда инсулин), диабет тип 2 (клетките не реагират на инсулина).

Често срещан е диабетът при бременни, който обикновено след раждането се нормализира. Всички форми са контролируеми, като при всеки човек медикаментозната терапия е индивидуална. За диабета все още не е намерено лечение, но ако се остави без медицинска намеса и контрол, може да причини бъбречна недостатъчност, диабетна ретинопатия, сърдечносъдови заболявания, хипогликемия, диабетна кетоацидоза и кома.

Инсулинът се поставя само инжекционно под кожата, приет перорално се разгражда. Този голям успех на науката с годините се усъвършенства и са създадени различни видове инсулин, например късо-, средно- и дългодействащи. Това позволява нормален и пълноценен живот на диабетиците в днешно време.

Много важна за борбата с диабета е профилактиката. Тъй като никой не е застрахован, препоръчва се нивото на кръвната захар да започне да се следи след 40-годишна възраст, а при случаи на диабет в семейството – дори по-рано. Важни са движението всеки ден, ограничаването на захарта и въглехидратите, замяната им с плодове и зеленчуци. И спокойствието.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1612432181540{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Живеем във време на криза, старият ни начин на живот си отива, а новият e неясен. Това подлага душите и разума ни на огромно изпитание. Все повече търсим помощта на психотерапевтите, за да се справим в този преломен за цялото човечество момент със собственото си битие и съзнание.

Ще се върнем назад в историята, за да разберем как хората са си помагали и как се е родила и променяла психотерапията.

Лечение на душата

Това подсказва името на психотерапията от гръцки, въведено някъде около 1890 г. Но как може душата да бъде лекувана? Тя не се вижда, за разлика от физическото ни тяло, не може да бъде „пипната“ и не може да бъде изследвана с никаква апаратура към днешния момент.

Въпреки това още от дълбока древност светците, шаманите и лечителите успявали да облекчават душевните страдания. Как са го правели? Може би са имали и своите магически ритуали, но главно – чрез съчувствие, изслушване и внушение от страна на лечителя и вяра в неговата  способност от страна на потърсилия помощ.

Преди да се появи като самостоятелно лечение по психичен път в края на XIX в., което дължим на Зигмунд Фройд, всички необясними от медицината оплаквания и прояви на тревожност били грижа на лекарите и се изразявали в даването на някой и друг общочовешки съвет на пациента.

Зигмунд Фройд

Колко актуално звучат думите на основателя на психоанализата днес: „Живеем в много странно време и с удивление отбелязваме, че прогресът върви ръка за ръка с варварството“.

Роден на 6 май 1856 г. в семейството на Каламон Якоб Фройд, сефарадски евреин и скромен търговец на вълна, Зигмунд успява да се издигне до най-висшите слоеве на обществото, а постиженията му остават в историята.

Първите три години от живота си прекарва в градчето Фрайберг (днес в пределите на Чехия), след това семейството се мести в Лайпциг и накрая – във Виена. Там младият Зигмунд завършва медицина, специализира неврология и се интересува от философия, антропология и хипноза.

Започва кариерата си като лекар, а пътят му го среща с редица личности, които повлияват върху създаването на неговата техника за терапия, станала известна като психоанализа. По негов пример цяло поколение терапевти развива психоанализата - първо в Австрия, след това в Швейцария, Германия, Франция, Великобритания и САЩ.

В периода между Първата и Втората световна война психоанализата се налага като нова хуманитарна дисциплина, въпреки разцепленията и въпреки критиките от страна на някои психиатри. През 1938 г., прокуден от Виена от националсоциалистическия режим, Фройд заминава за Лондон, където следващата година умира от рак на небцето.

Той завещава на своите последователи всички основоположни теории на психоанализата като част от психотерапията. Казано съвсем простичко, неговата психоанализа представлява специфичен вид терапия, при която пациентът изказва на глас мисли, асоциации, фантазии и сънища, психоаналитикът води записки и формулира несъзнателните конфликти, които са причината за проблемите и симптомите.

След като ги интерпретира, психоаналитикът може да помогне за намирането на решение за преодоляването им. Така Фройд поставя на преден план несъзнателното в личността и представя първия модел за разбиране на неврозата и нейното лечение.

 

Карл Густав Юнг

Швейцарският психиатър и психолог с немски произход първоначално е сътрудник на Фройд и следва неговите идеи, но след това създава свое независимо направление –  аналитичната психология, наречена по негово име и юнгианска.

Въпреки че има някои прилики с психоанализата, при нея фокусът е върху тълкуването на сънищата и фантазмите и виждането, че човешкото поведение се изгражда от дълбинни сили.

Интересът на Юнг към алхимичните и ведическите текстове, към астрологията и религиите карат мнозина да отхвърлят идеите му като чиста фантастика. Но не могат да бъдат отречени енциклопедичните му познания в областта на антропологията, митовете, сънищата, психологията и философията и приносът му в психиатрията.

Юнгианските психоаналитици считат, че несъзнаваното може да съдържа не само потиснати сексуални инстинкти, както твърдят фройдистите, но също и стремежи, страхове и т.н.

 

Алфред Адлер

Друг последовател на Фройд, който основава своя собствена школа, е австрийският лекар и физиотерапевт с еврейски произход Алфред Адлер.

Той отрича основната идея на Фройд за водещото значение на секса и либидото. Неговото виждане е, че основна роля за човешкото поведение играят социалните фактори в живота на човека, а теорията си нарича индивидуална психология.

Въпреки че тя не се ползва широко, има несъмнен принос за появилите се по-късно различни терапии. Мелани Клайн, Д. У. Уиникът и Феърбрейн разширяват идеите на Фройд. Те смятат, че основният нагон не е нито чисто сексуален, нито чисто социален – основава се на желанието ни да обичаме и да бъдем обичани.

Нови типове терапии

След Втората световна война се появяват нови, много по-разбираеми терапии, засилва се и интересът към психотерапията. Карл Роджърс създава центрираната към човека терапия, която приема, че в своята същност всеки човек е добър и цялостен и задачата на терапията е да извади това наяве.

За пръв път за истинска групова психотерапевтична работа се говори след войната, когато се налага да се помогне на много хора, страдащи от невроза от преживяното. Появява се бихевиористичната (поведенческата) психология на Скинър и други психолози.

Развиват се и различни типове терапии: терапия на двойката, системна терапия, сексуална терапия, консултация при загуба на близък и т.н. До ден днешен не може да се докаже кои психотерапевтични методи са най-ефективни, но едно е ясно: колкото по-голяма емпатия проявява терапевтът, толкова по-бързо се подобрява състоянието на човека.

Работата на терапевта не е да отговаря на въпросите на терапевтирания, нито да решава душевните му проблеми, а водейки го за ръка, в процеса на общуване да му помогне сам да намери път. При това най-важният инструмент на терапевта е самата му личност – неговата зрялост, неговият житейски и професионален опит, който се надгражда цял живот.

Психотерапията в България

По времето, в което в Европа се появява психоанализата, България е новоосвободена, бедна и много изостанала в развитието си държава.

Психоанализата започва да навлиза у нас почти 100 години по-късно, а дотогава, още от времето на Фройд, тази дейност е обект на интерес от отделни групи хора. Млади българи заминават да учат в чужбина психология и донасят идеите на психоанализата у нас.

През 1921 г. е създадено Психологическо дружество към Софийския университет, а инициатор за това е д-р Никола Кръстников, създал по-късно и собствен терапевтичен метод. По-нататъшното развитие на психотерапията у нас е белязано от Втората световна война, сблъсъка с партийната идеология и трудностите на прехода към демократично общество.

Днес българските психотерапевти имат своето заслужено признание у нас и в чужбина и своята „Българска асоциация по психотерапия“, член на Европейската асоциация по психотерапия.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1610099320015{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Създадено през вековете от нашите предци, българското кисело мляко неизменно присъства на трапезата ни и днес. В този брой ще ви разкажем за лекаря микробиолог, който открива бактерията, предизвикваща образуването на киселото мляко, за полезните му свойства и за теорията на процеса на стареене.   

Не е ясно точно кога, как и къде хората са открили, че добавянето на прокиснало мляко в прясно сварено прави нов, различен млечнокисел продукт. Въпреки че няма сигурни доказателства, повечето следи водят към траките по нашите земи и прабългарите от южните руски степи и долното течение на река Волга.

Траките, признати като скотовъдци, правели „прокиш” от овче мляко. Прабългарите приготвяли от кобилешко мляко кисела напитка „кумис”, като поставяли прясното мляко в кожени мехове, които носели на конете си, а кумисът бил основната им храна по време на походи. Когато в средата на VII в. от н.е. част от тях се заселили окончателно на левия бряг на река Дунав в съседство със славяните, започнало и приготвянето на кумис от овче мляко.

Българите приели традицията на траките да подгряват млякото на огън и да го подквасват със старо кисело мляко в глинени и дървени съдове вместо в кожените мехове. Според преданията от нашите земи българското кисело мляко се разпространило към Мала Азия, Сирия и Египет, а по-късно и към Западна Европа. Различни вариации на кисело мляко има на много места по света, но едно е сигурно – българското е неповторимо по своите качества, вкус и лечебни свойства.

Д-р Стамен Григоров

Човекът, който открива тайната му, е българският лекар и микробиолог д-р Стамен Гигов Григоров. Тъжно е, но като че ли за него знаят повече по света, отколкото ние в родината му...

Стамен се ражда в семейството на Гиго и Звезда Григорови в трънското село Студен извор в годината на освобождението на България от турско робство. Той е деветото дете, но всичките осем преди него умират.

Стаменко оцелява, след него се раждат и сестра му Кръстана и брат му Христо. Още в училището в Трън прави впечатление на учителите си  със своя интелект, получава награди, подготвя се за учител.

Родителите му го изпращат в Мъжката гимназия в София, най-престижната тогава. За по-нататъшния му път решителна роля изиграва познанството му със сина на френския посланик, който, впечатлен от знанията и изтънчените маниери на българския фермер, го съветва да замине да учи естесвени науки в Монпелие, а посланикът му оказва съдействие.

Още през първите месеци удивлява преподавателите и колегите си с обширните си познания и страстта, с която се посвещава на научната и лабораторна дейност. През 1901 г. заминава да учи медицина в Женевския университет и след дипломирането си става асистент на проф. Леон Масол, професор по бактериология, който оценява високо ерудицията му, подкрепя научните му занимания и му осигурява достъп до най-модерните за времето си лаборатории.

В тях младият доктор започва да изследва киселото мляко, което съпругата му Даринка му изпраща от България, за да разбере какво причинява подквасването му. И един ден през 1905 г. вижда микроорганизъм с формата на пръчица – бактерията, която предизвиква ферментацията. Наречена е Lactobacillus bulgaricus в чест на родината на своя откривател. Д-р Григоров публикува статия за откритието си в престижното швейцарско списание Review Medical de la Suis Romand, която привлича огромен интерес от страна на световния научен елит.

Поканен е да докладва за него пред института по микробиология „Луи Пастьор“ в Париж (а е едва 27-годишен!). В института работи руският учен Иля Мечников, който тогава изследва различни микроорганизми, опитвайки се да ги свърже с продължителността на човешкия живот. Мечников потърждава резултатите от доклада на д-р Григоров и на тяхна основа изгражда своята теория за стареенето.

В същата година на младия български микробиолог са предложени престижни постове в Женевския университет и в Пастьоровия институт в Сао Пауло. Той отказва и се връща в България, за да започне работа като околийски лекар и управител на болницата в Трън.

Днес тя носи неговото име, а в центъра на с. Студен извор в реставрирана къща близо до родния му дом е създаден единственият Музей на киселото мляко. След завръщането си д-р Григоров започва изследвания за разработване на противотуберкулозна ваксина и неговите постижения са публикувани в най-престижното за времето си медицинско списание – La Press Medical.

Участва като военен лекар в Балканската война, в Междусъюзническата, в която загива брат му Христо на 32 години, в Първата световна война. В Петричко се бори с избухналата епидемия от холера. Награден е с орден „За храброст” и златен медал „Червен кръст”.

През 30-те години на XX век заминава за Италия, където продължава работата си върху туберкулозната ваксина, откритието му се използва под формата на имунизация. Връща се в България през 1944 г., а синът му, д-р Александър Григоров, продължава работата му в Италия. Умира следващата година в София на 67-годишна възраст.

Теорията за процеса на стареене

„Чревната флора е главната причина за краткия ни живот“, е убеждението на руския учен Иля Мечников. Той смята, че остаряването е болестно състояние и се дължи на хронично отравяне на организма от обменните продукти на чревните микроби.

Успява да докаже, че вредните токсини са индол, скатол и фенол и търси начин да ги намали чрез консумация на храни, осигуряващи развитието на полезна чревна флора. Специално внимание обръща на българското кисело мляко, особено след откритието на младия български лекар.

Прави опити, с които затвърждава хипотезата си, че  киселото мляко осигурява внасянето на най-много полезни чревни бактерии, които са способни да унищожат вредните. Мечников изтъква конкретно българското кисело мляко и съдържащите се в него млечнокисели бактерии, с които обяснява и впечатляващия брой столетници в България по онова време.

Полезните свойства на българското кисело мляко

Млечнокиселите бактерии Lactobacillus bulgaricus имат противораково действие – те възпрепятстват синтеза на канцерогенни вещества, поради което киселото мляко се дава като противоотрова на работниците във вредна производствена среда.

Киселото мляко има и пробиотично действие, влияе оздравително на стомаха и червата. През 1959 г. Научноизследователският институт за антиракови антибиотици в София изготвя от кисело мляко високоефективната субстанция на първия пробиотик „Нормофлор“ срещу язва и гастрит и за нормализиране на стомашната флора при прием на антибиотици.

Той остава един от най-активните пробиотици, произвеждани в света и до днес. Млечнокиселите бактерии помагат за подобряване на имунитета, за предпазване от инфекции, за превенция на сърдечносъдови заболявания, намалява риска от развитие на остеопороза и кариеси на зъбите, има добро антитоксично действие.

Защо и до днес българското кисело мляко, произведено в съответствие с БДС, има различен вкус, аромат и качества от киселото мляко, произведено в други страни? Според специалистите в държавна компания „Ел Би Булгарикум“ това се дължи на разликата в закваските: при българските закваски съществува трайна симбиотична връзка между Lactobacillus bulgaricus и Streptococcus thermophilus.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1608295994755{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Когато през 1859 г. белодробната туберкулоза отново броди из Европа, в малкото планинско селце Гьорберсдорф немският лекар Херман Бремер открива първия санаториум. Санаториуми за лечение на туберкулозата се появяват из цяла Европа, след откриването на антибиотика стрептомицин са разрушени, но на някои места идеята за санаториумите остава и в тях започват да се лекуват различни заболявания. 

В Гьорберсдорф, тогава в Германия (днес Соколовско на територията на Полша), д-р Бремер осъществява идеята си болните да бъдат изолирани и лекувани високо в планината на чист въздух и слънце. През 1859 г. след значителни трудности той построява Kurhaus („спа къща“ или „здравен курорт“) с 40 стаи, помещения за прекарване на свободното време и кухни.

Неговият терапевтичен режим включва планински въздух, упражнения, обилно хранене, силно унгарско вино и коняк, дъждовни вани и ледено студени душове, изискващи от пациента да се изкачи в гората и да застане под водопад с определена сила под прякото наблюдение на самия д-р Бремер.

До 1869 г. той лекува 958 пациенти, от които само 4,8% умират. Днес познаваме санаториумите като здравни заведения за профилактика и лечение главно на хронични заболявания с помощта на естествените природни условия (климат, минерална вода, лечебна кал) и с използването на физиотерапия, специфични диети и режим на живот.

Жълтата гостенка

В миналото българският народ е наричал туберкулозата „жълтата гостенка“ заради най-характерните ú признаци – прогресивната кашлица и отслабването. Тя е хронично протичащо възпалително заболяване, уврежда главно белите дробове, но може да засегне и централната нервна система, лимфната и храносмилателната система, костите, ставите, кожата.

Противно на изградените представи, туберкулозата не е „гост“ на човечеството само в определен период, не посещава само бедните и не е наследствена, а инфекциозна болест. Туберкулозата е спохождала хората още от преди 17 500 – 18 000 години, от плейстоцена (открити са фрагменти от ДНК на причинителя на заболяването в кост на бизон в Северна Америка от този период).

Доказателства за наличие на болестта са открити и при египетски мумии отпреди 5000 години. За съжаление туберкулозата съществува и днес. Пръв започва да я проучва същински Авицена през 1020 г. и първи открива, че тя е контагиозна болест, установява връзката между диабета и туберкулозата и първи изказва предположението, че тя може да се предаде при контакт с почва и вода.

След това в продължение на столетия е проучвана от учените и чак през 1820 г. всичките ú симптоми са обединени в една болест, която през 1839 г. Йохан Шьонлайн нарича с името туберкулоза. През XIX и началото на XX век заболяването придобива сериозна обществена значимост, превръща се в ендемично заболяване на бедните граждани, но засяга много хора от всички обществени слоеве.

През XX век от туберкулоза умират около 100 милиона души. Жълтата гостенка отнема живота на Фредерик Шопен, Антон Павлович Чехов, Франц Кафка, Максим Горки, Дан Колов, Йордан Йовков, Марин Дринов, Христо Смирненски и много други. След като е потвърден заразният характер на болестта, Великобритания забранява храченето на обществени места, в САЩ остава разрешено само в специално поставени за целта плювалници. Започва изграждането на санаториуми, но разделени за бедни и богати...

Бедните болни са били принуждавани да влизат в санаториуми с условия на затвор, а санаториумите за по-богатите кръгове от обществото предлагали многократно по-добра среда и постоянни медицински грижи. Но въпреки това дори и в най-добрите 50% от постъпилите в тях умирали до петата година.

През 1890 г. немският учен Роберт Кох открива причинителя на туберкулозата - бактерията Mycobacterium tuberculosis, наречена още бацил на Кох. Предлага екстракт от туберкулозни бацили, наречен по-късно туберкулин, за лечение и профилактика на болестта, но той се оказва подходящ единствено за диагностика и с тази цел се ползва и до днес. През 1906 г. е постигнат успех в разработването на ваксина против туберкулоза от атенюиран щам на Mycobacterium bovis.

Откритието е на микробиолога Албер Калмет и ветеринарния лекар Камил Герин, а ваксината се нарича БЦЖ (BCG/Bacillus of Calmette and Guérin). Тази ваксина е приложена за първи път във Франция на новородено и започва масово да се прилага в страната, а в годините след Втората световна война се налага и в САЩ, Великобритания, Германия и други страни.

През 1943 г. Зелман Ваксман и Алберт Шац получават стрептомицин, който започва да се използва за лечение на туберкулозата чак след три години през 1946 г. И до днес единствената налична ваксина против туберкулоза е БЦЖ, с нея са ваксинирани над 90% от всички деца. След десет години обаче имунитетът, който тя дава, намалява.

Първите български санаториуми

И в България жълтата „гостенка“ става причината за създаването на първите санаториуми, а идеята за откриването им принадлежи на д-р Марин Русев, основател на Дружеството за борба против туберколозата и основоположник на балнеологията като дисциплина.

По негова инициатива се откриват първите санаториуми за гръдноболни в Искрец и Троян и морските санаториуми във Варна и Бургас. Д-р Русев проучва детайлно минералните извори и бани в Банкя, Хисаря, Момин проход (тогава Сулудервент), Наречен и карловските бани. Издава безценни книги за тях с важна информация за произхода, физическите им свойства, химическия им състав и лечебното им приложение.

Подробно са описани различни процедури като частични бани, термоминерални душове, вдишване и пръскане, минерална кал, масажи, упражнения и медицинска гимнастика. В книгите си д-р Русев пише подробно и за районите с тези минерални води и климатичните им особености.

 

 

 

 

 

Д-р Марин Русев

България има изключително богатство от лечебни минерални извори, съчетани с планински или морски климат и прекрасна природа. Огромната заслуга за тяхното изучаване и използване е на д-р Марин Русев. Роденият във Велико Търново лекар посвещава целия си живот на две големи мисии: създаването и организирането на Медицински факултет в София и борбата за ограничаване на туберкулозата в България.

През 1890 г. д-р Марин Русев завършва медицина в Женева, връща се в България и веднага започва работа като ординатор в Търновската болница и като поддиректор на Гражданската санитарна инспекция. До 1894 г. е член-секретар  на Върховния медицински съвет. Предлага изключително напредничав и демократичен „Закон за опазване на общественото здраве“, приет през 1903 г. и в сила в следващите 25 години.

Между 1903 и 1908 г. и между 1912 и 1918 г. е директор на Гражданската санитарна инспекция. По време на Първата световна война освен това е и заместник-началник на Военносанитарната част на Военното министерство. От 1915 г. е санитарен генерал-майор и председател на Висшия медицински съвет. Личен лекар е на царете Фердинанд и Борис III.

Благодарение на ръководената от него Военномедицинска служба през Първата световна война 78,8% от болните и ранените са излекувани, а заразните болести във войската са силно ограничени. За пръв път у нас д-р Марин Русев развива темата за балнеологията и разкрива значението ú за лечението и превенцията за редица заболявания. Със своя енциклопедизъм, ерудиция, трудолюбие, скромност, новаторство и човещина д-р Русев се превръща в едно от най-авторитетните имена в България. Поклон![/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]

[vc_row][vc_column][vc_column_text disable_pattern="false" css=".vc_custom_1603965358321{margin-bottom: 0px !important;}"]Текст: Олга Георгиева
Снимки: Архиви

Преди почти 70 години едно откритие променя живота на милиони жени по света, като им дава възможност да взимат решения за собственото си тяло и съдба, да избегнат травмата на абортите и да могат да избират кога да имат дете. То оказва дълбоко влияние на обществото като цяло и до днес, а в неговото създаване има българска следа.  

През 1951 г. в лабораторията на малка фармацевтична компания в Мексико Сити химикът Карл Джераси синтезира хормона progestin norethindrone от естествен източник – сладките картофи ямс.

Първоначалната цел е да се създаде синтетичен женски полов хормон за лечение на менструални смущения и безплодие, но способността му да потиска овулацията и по този начин да предотвратява нежелана бременност го превръща в световноизвестното Хапче антибебе. Име, което самият Джераси не харесва - хапчето не е против бебетата, а против абортите.

Карл Джераси

Родителите му се срещат в Медицинското училище на Виенския университет. Самуел Джераси е сефарадски евреин от България, a Алис Фрийдман – ешкеназка еврейка от Австрия.

След сватбата си се преместват да живеят в София. Алис се връща във Виена само за два месеца, за да роди единственото си дете Карл. Когато той е петгодишен, семейството се разделя и Карл заминава с майка си във Виена, където до 14-годишна възраст учи в гимназията, в която е учил и Фройд, а летните ваканции прекарва при баща си в България.

През 1938 г., за да се спаси от нацисткия погром, майка му се омъжва отново за баща му и идва в България само за да замине веднага за Лондон и да си уреди имигрантска виза за САЩ. Карл остава да живее една година с баща си и учи в Американския колеж в София. На следващата година, вече 16-годишен, заминава за САЩ с майка си с 20 долара в джоба.

Десет години по-късно баща му, известен кожен лекар в София и ветеран от Балканската, Междусъюзническата и двете световни войни, също емигрира в Америка, но двамата се срещат за кратко, защото Карл се премества в Мексико Сити. Преди това е завършил частния Кеньон колеж в Гамбиер, Охайо, с бакалавърска степен по органична химия и Университета на Уисконсин в Медисън, Уисконсин, със степен доктор.

В продължение на пет години работи за компанията Ciba, след това започва работа в Синтекс, Мексико, като помощник-директор по изследванията. Преподава химия в Щатския университет „Уейн“ в Детройт, Мичиган. От 1959 г. е професор в Университета „Станфорд“, Калифорния, и президент на „Лаборатории Синтекс“ в Мексико Сити, после и в Пало Алто, Калифорния.

Купува акции от Синтекс и става богат, купува и голям парцел земя в Калифорния, където прави ранчо за добитък и събира голяма колекция от художествени творби. Има син Дейл (кинодокументалист) и дъщеря Памела (художник). След самоубийството ú Джераси основава програма за подпомагане на млади творци.

Участва в разгорещени дебати, свързани с хапчето, преподава етика в Станфордския университет, а по-късно се посвещава на писателска дейност. Пише автобиографията си, наречена The Pill, Pygmy Chimps, and Degas' Horse, разкази и пиеси по горещите теми за демографския контрол, научния метод и културата на учените.

На Карл Джераси дължим откритието на кортизона и на биоразградимите препарати против насекоми, създаването на физически методи за детерминиране на органическата молекулярна структура и синтеза на много стероиди, създаването на редица антибиотици, антихистамини и противовъзпалителни агенти.

достоен е с Национален медал за наука, връчен му лично от президента Никсън (въпреки че е в т.нар. Списък с враговете на Никсън), а през 1978 г. е включен в Националната палата на изобретателската слава. „Лондон Таймс“ го обявява за един от 30-те най-велики личности на миналото хилядолетие редом с Нютон, Айнщайн, Коперник и Дарвин. В България проф. Джераси е член на БАН и носител на титлата „Доктор хонорис кауза“ на академията и на Американския университет в Благоевград.

Карл Джераси напуска този свят на 30 януари 2015 г. на 91-годишна възраст.

Контрацепцията преди Хапчето

Според историческите данни хората са се предпазвали от нежелана бременност още от далечното минало. В древна Африка като контрацептив използвали вещества предимно от растителен произход, а в Египет, според папируса Еберс от 1550 г. пр.н.е., поставяли във влагалището мед, листа от акация и мъх, за да блокират навлизането на сперматозоидите.

Древни египетски рисунки показват и други методи на контрацепция – презервативи и оттегляне по време на полов акт. По време на Ренесанса също били използвани различни методи за контрацепция.

През 1909 г. Ричард Рихтер създава първото вътрематочно средство, доразработено и пуснато на пазара в края на 30-те години в Германия. През 1916 г. американката Маргарет Сенджър открива първата клиника за контрол на раждаемостта в Харлем, Съединените щати, заради което е арестувана. В работата си като акушерска медицинска сестра в източната част на Ню Йорк Маргарет става свидетел на връзките между бедността, неконтролираното плодородие, високите нива на детска и майчина смъртност и смъртните случаи от незаконни аборти.

Тези наблюдения довеждат до убедеността ú в правото на всяка жена да избягва нежелана бременност и тя се посвещава на каузата за контрол на раждаемостта и планирано родителство. Към началото на XX век започват да се произвеждат презервативи от вулканизиран каучук, в търговската мрежа се пуска спермицидно желе, разработват се спиралите и диафрагмата.

През 1929 г. истински пробив правят изследванията на д-р Кюсаку Огино в Япония и Херман Кнаус в Австрия, довели до т.нар. календарен метод – точно изчисляване на менструалния цикъл на жената и определяне в кои дни тя може да забременее. Напредъкът в контрацепцията се ускорява от латексовите презервативи, женските презервативи, по-малките спирали и ранните експерименти с импланти и инжекции.

След Хапчето

През 1960 г. американската Агенция за контрол на храните и лекарствата одобрява пускането на хапчето за контрацепция в продажба. То дава право на жените да избират как да живеят според собствените си темпове, кога да отделят време за образованието и кариерата си и кога да се посветят на майчинството.

То е откритие, което дава свобода и на двата пола да контролират репродуктивното си здраве, променя дълбоко взаимоотношенията, семейството и световната икономика. Двете най-често срещани форми на контрацепция до 1960 г. – презервативът и прекъсването на коитуса – разчитат изцяло на мъжа, а хапчето прави жените отговорни и им дава ефективен контрол.

Срещу него остро реагират някои религиозни общности, които считат, че изкуственият контрол върху раждаемостта е форма на аборт.

Безспорно хапчето е повратна точка в борбата на човечеството за контрол на раждаемостта. Нежеланите бременности намаляват, детската смъртност спада и естественият цикъл на женствеността се трансформира.

През цялата история фертилните 35 години на жената често са били изпълнени с бременности и кърмене – сега те се прекъсват средно само от една или две бременности. Въпреки позицията на ООН, че достъпът до контрацепция е основно човешко право, всяка година продължават да се случват над 200 милиона нежелани бременности.[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]