ЛЮБОВТА МИНАВА ПРЕЗ ГРИЖАТА

Родена е в София, завършва Американския колеж в столицата, а висшето си образование в Лондон, където учи журналистика, театър и превод. Дъщеря е на актрисата Аня Пенчева и журналиста Сашо Диков. Петя Дикова е на екран от 14-годишна. Тя е една от водещите на „Мело ТВ Мания“ по Канал 1, водеща е на предаването „Арт Трафик“ по PRO.BG, дългогодишен вoдещ и автор на предаването „COOL...T“, днес е утвърден журналист в редакцията на bTV Новините. Отразявала е на живо церемонията по връчването на наградите "Оскар" през 2017 г. от червения килим в Холивуд, сватбата на Хари и Меган и две от ражданията на Кейт Мидълтън. Била е в домовете и студиата на Монсерат Кабайе, Андреа Бочели, Ерос Рамацоти, Хулио Иглесиас, Андре Рийо. Сред големите и известните, които интервюира през годините, са нейните любими QUEEN и Adam Lambert, както и нейните съученици от Американския колеж в София, завършили 60 години преди нея: Леда Милева и Петко Бочаров. Петя е автор на първата книга за театрално представление, посветена на най-дълго играното представление у нас – „Секс, наркотици, рокендрол“. Подкрепя много социални каузи. Заедно със своя партньор в живота, поета Илиян Любомиров, творчески директор на една от големите рекламни агенции и популярен с участието си в предаването „На кафе“ на Нова телевизия, имат двама сина: Александър и Илиян.

-Петя, с утвърдени и щастливи от професиите си родители помисляли ли сте си някога да изберете съвсем различен от театъра и журналистиката път?

-Благодаря Ви, че виждате родителите ми по този начин. Така е. И съвсем естествено, когато едно дете види в дома си покорените върхове в две от най-вълнуващите професии на света, е трудно да не се изкушиш. Сигурно дори е невъзможно да не се влюбиш. Но истината е, че аз мечтаех да стана театрален критик. Колкото повече пораствах, осъзнавах риска след всяка премиера да прекратявам десетилетни семейни приятелства заради някоя моя рецензия.

-Няма да Ви питам в коя от двете сфери се чувствате повече в свои води, но ще попитам: как едната професия допълва и обогатява другата?

-В едната ролята ти е поддържаща и в нея има много елементи, лишени от блясък. Четеш, проучваш, изслушваш, не прекъсваш, не започваш с „аз“, после прекарваш часове в монтажната, разказваш за чужди победи и каниш на чужди събития. Ако има блясък, той е скрит в умението да светиш с отразената светлина на звездите. В театъра и пеенето заставам от другата страна. Пак държа микрофон, но вече не като журналист. Тръпката е друга, но го има и спокойствието, че ако не оправдая очакванията, публиката ще ми прости, защото все пак имам друга професия. А иначе първата половина на въпроса е чудесна – чувствам се най-удобно, когато работата е свършена добре. Ето сега след концертите на Андре Рийо (две напълно разпродадени зали в София) много хора идваха да ме поздравят за репортажите и филмите, които сме правили за маестро Рийо и концертмайстора на оркестъра му Кремена Минева. Усещането е несравнимо. Виждаш как си вдъхновил непознати хора да създадат някои от най-ярките спомени в живота си.

-Kаква е Вашата „рецепта“ за баланс между всичките роли в живота?

-Оооо, иска ми се да имах такава, но нямам. Намерете си един Илиян на вкус, добавете толерантност, търпение – колкото поеме и пеперуди – за разкош. Това е.

-Как избирате хората, които да поканите във Вашата рубрика „Насреща Петя Дикова“?

-Това са хора, които на първо място уважавам заради безспорните им постижения. На второ място да са смислени, да са оставили следа. И трето – помага, ако ги  харесвам – това е много важно, за да се получи едно интервю. Благодарна съм на директор „Актуални предавания“ Искра Владимирова и на продуцентите на „Тази събота и неделя“ Весела Кисьова и Деа Манолова, че ми се доверяват и ми дават шанс да реализирам и най-невъзможните си на пръв поглед идеи.

-Кои от срещите и интервютата Ви досега са оставили най-трайна следа у Вас и защо?

-Безспорно най-трайна следа оставят онези интервюта, в които сме успели да предразположим съответната знаменитост за няколко минути да остави звездния си ореол настрани и да се изправи пред зрителите ни със своите човешки съмнения, страхове, възходи или падения. Тогава знаеш, че си си свършил работата добре – когато публиката види различното лице на звездата, когато не ги делят милиони в почитатели, долари или километри. Дори и да е за няколко минути, в тях зрителят може да преоткрие любимеца си, да получи утеха или да почерпи пример за справяне със сходна житейска ситуация. Джони Деп в откровенията си за бащинството и зависимостите, или Дзукеро за развода си или Ема Стоун за пътя си до бленувания „Оскар“. Това са вдъхновяващи личности, чиито разкази за премеждия или трудности могат да бъдат също толкова вдъхновяващи за публиката.

-Кои са трудностите при отразяването на събития като церемонията по връчването на наградите "Оскар"?

-При осезаем глобален спад в интереса към оскарите, измерен в три пъти по-ниски рейтинги, ние си даваме сметка, че и локално неминуемо има отлив от темата. За нашия екип с продуцента Влади Лазарова, изключително опитния и ерудиран Пепи Бакърджиев и колежките ни от сайтовете на bTV София Крачанова, Росица Николова и Поли Пенчева предизвикателството беше да намерим общочовешкия ъгъл на всяка тема, за да привлечем възможно най-разнообразна публика. Не само тази, която е чувала за монтажиста на „Минали животи“ например, но и онези хиляди зрители, които са чували единствено за „Барби“ или „Опенхаймер“, дори и да му казват „Опенхауер“. Всички трябва да се чувстват добре дошли.

-От кои свои грешки научихте най-ценните уроци?

-Аз вярвам в подготовката. Тя спасява от грешки. Каквито и критики да е имало по мой адрес през годините – никой никога не е написал, че съм неподготвена. Отчитам като грешки някои свои фриволности в поведението пред камера. А и твърдата и непоколебима вяра в справедливостта. Понякога се случват неща, които не са честни, и ако преди години това беше краят на света, сега се научих да ги приемам.

-За майките от зодия Лъв казват, че са склонни да разглезват децата си, въпреки че са и много строги. Вярно ли е?

-Интересна гледна точка. Ще мога да ви отговоря като поотраснат малко. Още е рано. Големият ни син Александър е на 4 години, а малкият Илиян – на 3.

-Как се грижите за здравето си и за това на Вашето семейство?

-Вярвам, че любовта минава през грижата, затова много се старая да търся и да избирам по-чиста храна, да готвя здравословно и да изграждам полезни навици у децата – като това да пият много вода, да не свикват със сладко и да намират занимания с книжките. Не съм привърженик на имуностимулантите на хапчета, затова през зимния период всяка вечер масажирам децата с различни етерични масла – ходилата, гърдите и гръбчето. Ние с Илиян се стараем да не пренебрегваме съня, защото знаем колко ключово значение има той за здравето и дълголетието. Аз тренирам, понякога и заедно с децата, не пия, не пуша, не пия кафе и постя 2 пъти в годината.

-Вие подкрепихте кампания за репродуктивното здраве на младите жени. На мен ми се струва, че жените нямат нужда да бъдат мотивирани да станат майки навреме, това е заложен у нас инстинкт. По-скоро проблемът е свързан със социални аспекти и до голяма степен зависи от желанието на мъжете да поемат отговорност за деца и семейство. Не мислите ли, че е добре една кампания да бъде насочена и към тях?

-Мотивацията ми за реализирането на тази кампания беше лична. Докато си чаках резултатите от изследването на яйчниковия резерв, видях как едно младо момиче излиза от същия кабинет, за който чакам аз, обляно в сълзи, търсещо утеха. Току-що беше научило, че е с почти изцяло изчерпан яйчников резерв. Едва на 27!

Беше в шок. Напълно разбираемо. Тогава започнах да чета, да проучвам и да се консултирам с лекари. Не можех да си представя, че зная нещо толкова просто и няма и да обърна света в опит повече момичета да го чуят – изчерпването на яйчниковия резерв е безсимптомен процес, нямащ общо с това дали изглеждате млада, дали се поддържате, дали тренирате, или имате редовен цикъл. Едно време проф. д-р Атанас Щерев, който има една от най-големите клиники за репродуктивно здраве и е баща на моя съученичка от Американския колеж, ни беше казал, че според медицината, репродуктивната старост настъпва на… 29 ГОДИНИ!

Представяте ли си какъв шок е това за съвременната жена, търсеща професионална реализация, гонеща върхове, пътувания и динамичен социален живот? Мисля, че въпросът, който задавате, е по-скоро свързан с възпитанието на мъжете и онова, което търсят. Кампанията е насочена и към мъжете. Нашият фокус беше и все още е чрез информационни кампании да се борим за превенция на репродуктивни проблеми и при жените, и при мъжете. Жените да са наясно, че независимо дали имат близки репродуктивни планове, е задължително след една възраст да направят оценка на яйчниковия си резерв, за да са наясно с възможностите си, а мъжете – те да знаят, че няма нищо срамно, ако бебето при една двойка закъснява – да си направят спермограма. Голямата цел тук е да се свали напрежението от тези свръх важни, но и деликатни теми. И дори във филма, който направихме с „Междинна станция“ за демографската кризи и репродуктивните проблеми „Приказка за бъдещето“, там някои от най-известните мъже и жени в държавата споделят личните си истории по темата в опит да вдъхнат надежда и кураж на други в подобни ситуации.

-Плановете за тази пролет?

-Ходът на професионалните планове ме научи на гъвкавост при цялата ми мания за планиране и ред, дори започнах да не ги споделям предварително. Колкото до плановете вкъщи – едно вълнуващо по-дълго пътуване с децата, два уикенда с кемпер, няколко пикника до реката и вече ще е лято. Пожелавам си да са здрави и умерено палави. Каквото пожелавам и на вашите читатели – здраве и посещение в аптеките само за витамини и четки за зъби.

Вярно е това, в което вярваме

Психотерапевт, писател, преводач, един от основателите на Българския институт за неорайхианска аналитична психотерапия, обаятелна жена, съпруга на режисьора и писател Нидал Алгафари, майка, млада баба. Мадлен Алгафари завършва психология в Софийския университет през 1991 г. като първенец на випуска с наградата на фондация „Проф. Генчо Пирьов“ и едновременно с това режисура за драматичен и куклен театър. Специализира в Лугано, Швейцария, аналитична психотерапия - Неорайхианска школа. Познаваме я като редактор и водещ в БНТ („Ку-ку“, „Войн“, „Анонси“), като водещ на рубрика „Психотерапия“ в предаването „На кафе“ в Нова телевизия, като психолог на първото българско издание на световния формат „Пълна промяна“ по Нова телевизия, като автор на психологически рубрики в много списания и вестници. Автор е на документалните филми „Мъжки момичета или жени“ (за първия женски випуск в българската армия) и „Психоанализата“.

Автор е на поезия, терапевтични приказки и книги за псохотерапия и самопомощ („Мира нямам“, „Вяра имам“, „Всички можем да летим“, „Пътят на сърцето“, „И заживели щастливо“, „Поправителен за родители“, „Как да се разболяваме качествено“, „Приказки за пораснали деца“, „От „Какво ще кажат другите?“ до „Какво избирам аз?“, „Глад за истински неща“ и др. Мадлен Алгафари провежда индивидуална и групова психотерапия, супервизии, подбор на кадри, тренинги. В института участва в подготовката на психотерапевти по метода неорайхианска аналитична психотерапия. Член е на „Българско неорайхианско дружество“, „Българска асоциация по когнитивна психотерапия“, на Съюза на учените в България, на Българска асоциация по психотерапия, на Европейската асоциация по психотелесна терапия и др. Ето какво сподели Мадлен Алгафари специално за читателите на сп. „Betty Моята аптека“.

-Мадлен, Вашата работа се основава на неорайхианската аналитична психотерапия. Кои са ключовите й принципи?

-Основното е връзката на душата и тялото. Това е един холистичен интегративен подход, който не разделя видимото и невидимото в човека и работи с тяхното взаимно обуславяне. Стъпва на психоанализата, но надстроява: все едно половината е медицина, половината е психотерапия и се работи с двете страни на монетата. Основен постулат е постигането на осъзнатост и на цялостност. Когато сме си „окастрили“ наши аспекти заради травмите и сбърканите поведенчески модели, ние ставаме частични, а всички отрязани части се проявяват в патология, в болест. Когато един човек стане цял, тогава той става и по-здрав и по-щастлив.

-Кои са хората, които ходят на психотерапия?

-Има някои филми, които дават превратна представа, но хората, които хoдят на терапия, са  хората, които най-много се обичат и най-много се уважават, защото да идеш и да си отвориш очите за истините, това е все едно да идеш да те научат да правиш магии.

-Как минава един Ваш ден?

-Зависи кой ден! Ако е понеделник, е денят за сесии с българи от чужбина, после институтът, после вечерта имам лекция. Вторник ми е ден за супервизии. Ако е сряда: сайонджи масаж и след това гледам внучката си. Четвъртък сутрин ми е ден за администрация, банки, след обяд имам индивидуални часове и вечерта група. Ако е петък, имам супервизии. Събота и неделя имам лекции в института. В пролуките лежа във ваната, нещо, което ми е много любимо. Или пък готвя, храня животните, ако е топло, съм в градината, имам заленчукова градина.

-Кой ден е най хубавият?

-Сега е срядата! Защото съм при бебчето! Нямам лош ден, защото правя това, което харесвам.

-Какво бихте посъветвала младите баби по отношение на взаимоотношенията с вече порасналите им деца, които са вече родители, и с внуците?

-Да присъстват, да са до тях, така сме на тази географска ширина ние. Не сме така отчуждени като на други места на планетата. Понякога се шегувам, че ако дядо Фройд беше българин, освен на майката и бащата ключови роли и на бабата и дядото щеше да отреди в аналитичния процес. Но аз бих казала и да не се натрапват, да се опитват да споделят опит, без да го налагат по никакъв начин.

-Тревожността в човешките отношения днес има ли обяснение от психологията?

-В момента има скок на тревожността, на депресивните състояния. Някои го приписват на пандемията като отключващ фактор, но аз смятам, че много повече това се дължи на целия сбъркан начин на живот, който имаме. Изключително нездравословен, като се започне от това, че ние дори почивка и активност не редуваме регулярно, и се стигне до това, че се храним с боклуци. Човешката цивилизационна система е различна от морала на природата и е доста по-болна. Спонтанността, автентичността са смутени, много модели на поведение сме решили, че са грозни и сме ги потиснали. Емоциите си не изразяваме и после се чудим защо сме толкова болни.

-Преподобна Стойна казва: „Душата лекувай, душата! След това и тялото ще оздравее“. Така ли е?

-Вярно е това, в което вярваме. Всичките бебчета, чиито снимки са качени в нейната къща от майки с репродуктивни проблеми, са родени заради вярата. Тялото следва душата,  начина ни на мислене, емоциите ни. Материята е следствие, първо е важно какво има в нематериалното.

-В предишния ни брой говорихме с хематолога д-р Чавдар Ботев за постковид и неговите симптоми, в това число невропсихологични. Забелязвате ли ги във Вашата работа?

-Постковид феномен има, но той не е само постковид, той е и постневроза. Това, че медиите бълваха толкова много застрашаваща информация, е нещо изключително вредно. Когато дълго време са те карали да се страхуваш, високите нива на стресовите хормони кортизол, норадреналин потискат имунната система и те правят уязвим. Не съм лекар, но мога да цитирам оплаквания за мъглата постковид, за трудното концентриране, нарушения сън (най-купуваният медикамент в нашите аптеки миналата година е мелатонинът). Постстресова е тази ситуация. Трябва ни много сериозно замисляне, спешно, неотложно, за начина ни на живот. Със сигурност не е благотворен за нашия собствен комфорт, за щастието ни, за здравето ни.

-Какво можем да направим?

-Като психотерапевт предлагам едно нещо да сменим и ще се промени планетата, ще се промени човечеството. То не е единственото, но е ключово. И това е: осъзната бременност на майките, неотделяне на бебето в първата годинка от майката. Трябва да се борим с нокти и зъби за трите години майчинство! Защото нямаше да има наука психотерапия, ако не бяха ранните травми. Но ние сме неграмотни, ние не знаем колко опасни неща правим, докато сме бременни или бебето ни е кърмаче все още. Оставянето да плаче, да не го докосваме, да искат много жени цезарово сечение по желание, некърмене, неводене на диалог с бебето по време на бременността и с кърмачето с наивното смятане, че то не разбира, разделянето да спи в друга стая (което е престъпно). Това нещо формира т.нар. border line черти у хората и оттам имаме по веригата отчуждение, липса на емпатия, високи нарцистични нива. Човекът е стадно животно и принадлежност е първата човешка потребност преди всички други. Някой, като каже: “Независим искам да бъда“, значи той казва: „Не искам човек да бъда“. Ако можехме да живеем в по-малки групи, в селца, щяхме да сме различни. Да си в многомилионен град анонимен, това също много изкривява.

-Освен индивидуална и групова терапия водите лекции, обучения и дискусии онлайн и на живо. Какво предстои тази година?

-На сайта ми се публикува всичко, четвъртъчните групи имат много различни теми. Има линк и към програмата на института. През юни предстои един доминикански уъркшоп по театротерапия, много забавно преживяване. Намалявам индивидуалната терапия, вече работят колегите, аз само супервизирам.

-Има ли някоя тема, която Ви е най-близка в момента?

-В момента съм в траур, тази тема ми е много близка. Загубих съвсем наскоро моята колежка, приятелка и съдружничка, с която заедно управлявахме нашия институт. В момента тъжа, не бягам. Ето това е част от голямата неграмотност на хората. Траурът е нещо, което трябва да се изживее. Спомняме си, разказваме си с колегите, търсим се, за да не сме сами. И се опитвам в памет на проф. Савова да направим един проект не само за нашия институт, а за всички терапевти, за обучаване на лекарите за отношение, комуникация лекар - пациент. Акцент по време на ученето на медицина никой не поставя върху това. С различните типове характери как се комуникира, с близките на болните как се комуникира. За това колко е важно духът да е горе високо, защото тогава цялата симптоматика, чисто соматична, ще се повлиява благотворно. И още много неща: за силата на мисълта, за дихателни практики, необходими за намаляване на нивото на стреса на лекарите в тяхната много отговорна и натоварена професия.

-Да завършим нашия разговор с едно послание към българската жена?

-Мисля, че е по-жена от някои жени в други части на Европа. Това е много важно да си го пазим, защото е основен фактор за женското здраве, за здравето на тялодушата.

Новото предизвикателство: Постковид

Когато на 16 януари 2024 г. в София автобус на градския транспорт навлезе в насрещното движение и блъсна жена на тротоара с много тежки последствия за нея, шофьорът получи травма на гръдния кош и пострадаха две пътнички, причината се оказа внезапно прилошаване на шофьора. Но това не е единственият случай. След пандемията от Ковид-19 рязко са зачестили случаите на прилошаване и пътнотранспортни произшествия по цял свят и обяснението е: постковид. За никого не е тайна, че ковид остави трайни следи върху здравето на хората. В този брой поканихме хематолога д-р Чавдар Ботев да ни даде повече научна информация и да ни посъветва какво можем да направим.

Д-р Чавдар Ботев е роден през 1964 г. Завършил е медицинското си образование в София. От 1993 г. до 2016 г. работи в Националния център по хематология в лабораторията по клетъчна и генна терапия. Има основен принос при въвеждането на метода за лечение чрез трансплантация на костен мозък, участвал е в създаването на две тъканни банки за стволови клетки от пъпна връв. Той е един от пионерите в България при използването на стволовите клетки в регенеративната медицина. Съвместно с български и американски учени е участвал в разработката и приложението на ДНК плазмидни ваксини за лечение на рака на простатата, дебелото черво и гърдата. Съвместно с д-р Драганов, гастроентеролог, започва приложението на микробиомна трансплантация (фекална трансплантация), която в момента е основен метод за лечение на инфекции, предизвикани от клостридиум дифициле бактерията. Водещ специалист е в страната в метода за лечение плазмафереза при хематологични и нехематологични заболявания. По време на епидемията от Ковид-19 участва в учредяването на Сдружение „Лечение на КОВИД-19 с реконвалесцентна плазма“ още през 2020 г. и допринася за адекватното въвеждане и широко използване на този метод за лечение у нас. Създател е на протокол за лечение на Ковид-19 и Подход за диагностика и лечение на постковид, които вече са международно известни.

-Д-р Ботев, изминаха четири години от началото на пандемията. Какви са последствията за здравето на хората?

-Няма друга епидемия, която да е променила толкова медицината и хората, както Ковид-19. Според мен няма човек, който да не носи в една или друга степен последствията от ковид. Особено засегната е централната нервна система, така че не се учудвайте, ако вашите познати и близки са станали по-различни като хора. Много силно е въздействието върху имунната система, особено върху локалния имунитет на горните дихателни пътища, което води до често боледуване от различни вируси и бактериални инфекции. Други промени при имунната система доведоха до рязко увеличение на автоимунните и онкологичните заболявания. Това, което всички забелязаха, е, че след Ковид-19 остана едно хронично увреждане на кръвоносните съдове, което пък от своя страна доведе до около 50% увеличение на съдовите заболявания

-Каква е дейността на Сдружение „Лечение на КОВИД-19 с реконвалесцентна плазма“ в момента?

-Продължаваме да актуализираме нашия протокол за лечение на Ковид-19, като се съобразяваме с най-добрите практики в света. Продължаваме нашата борба терапията за Ковид-19 и постковид синдром да се осъществява чрез създаване на центрове за компетентност на базата на тези лечебни центрове, показали най-добри резултати.

Разработихме Подход за диагностика, лечение и рехабилитация на постковид (лонг ковид), на базата на който всеки лекар може да състави свой протокол, знаейки основните механизми на това заболяване.

-Говорите за повече от 220 постковид симптома. Кои са водещите?

-На сайта на сдружението „Лечение на КОВИД-19 с реконвалесцентна плазма“ може да намерите анкета за скрининг на известните досега симптоми. Нашата препоръка към вашите читатели е да отговорят на анкетата, защото на базата на отговорите ние можем да изпратим консултация, ако я поискат. Водещ симптом е синдромът на хроничната умора, който преди пандемията се срещаше при 1% от хората и основно се дължеше на Епщайн-Бар вирусна инфекция. След преболедуване от Ковид-19 над 50% от хората съобщават за различна продължителност на този симптом. Най-честият симптом е, че не ни идва правилната дума, която искаме да изречем, както и паник атаките. Много хора имат проблеми със съня. При тежките случаи се наблюдават повече от 50 от тези 220 симптома.

-Какво да правим, за да изхвърлим от тялото си това, което е оставил Ковид?

-Обичайните практики като физически упражнения при средните и тежките случаи на постковид, имат обратния ефект и болните се влошават дори при минимално физическо натоварване. Лечебното хранене в обичайния си вид не дава желаните резултати. Големият проблем е, че терапията при всеки пациент е индивидуална и че трябва да се работи срещу основните механизми на постковид – хронични инфекции, викрусни-бактериални. Добрите резултати в терапията на постковид се постигат при точна диагностика, която е основно в две направления – микробиологична-вирусологична и изследвания от клинична лаборатория. Всяко едно от изследванията води до специфична терапия за пациента. Например при пациент с хронична умора и наличие на Епщайн-Бар вирус лечението води до подобряване на този симптом. Ако имате например инфекция с клостидиум дифициле бактерия в храносмилателния тракт, премахването на бактерията води до подобряване на голям брой от симптомите на постковид, включително и нормализиране на автоимунни процеси. Терапиите, които подобряват възстановяването на кръвоносните съдове, обикновено продължават 5-6 месеца и водят също до подобрение на много от симптомите. Една от честите прояви на постковид е като автоимунно заболяване, като може да бъде засегнат всеки един орган на човешкото тяло. Пациентите, които са станали неадекватни след преболедуване от Ковид-19, имат най-малко два вида антитела срещу мозъчната тъкан. Лечението на неврологичните симптоми е изключително трудно. То е комплексно и не може да е самолечение. Искаме да споделим опита, който имаме, с лекарите, които са заинтересовани, особено с общопрактикуващите лекари, за които подготвяме специален курс за обучение за диагностика на постковид.

-От какво значение е приемът на пробиотици?

-За съжаление първото нещо, което трябва да кажем, е, че 90% от пробиотиците на пазара са неефективни при постковид. Но има такива, за които е доказано, че намаляват количеството на Епщайн-Бар вирус и цитомегаловирус в тялото на човека, което действа много благоприятно за преодоляване на постковид и удължават живота. Друг механизъм, по който действат, е подобряване на локалния имунитет, както и помагат в разграждането на някои храни и изхвърлянето на токсини.

-Какви храни препоръчвате?

-Според мен един от най-важните принципи при храненето е да приемаме правилните мазнини и да избягваме вредните. Защо мазнините са толкова важни? Защото те представляват основната част на клетъчната мембрана на всяка клетка. Съответно от тях до голяма степен зависи дали клетката функционира правилно. Знаем, че във всеки един момент в  нашето тяло се разрушават стотици милиарди клетки и се изграждат също  стотици милиарди клетки. Единствено клетките на мозъка за целия човешки живот се обновяват само 40% от тях. До скоро медицината смяташе дори, че те не се самообновяват. Една от добрите достъпни мазнини са две лъжици зехтин сутрин на гладно, като трябва да се прави разлика с много евтини продукти, които носят името зехтин, а всъщност предствляват оцветено олио. Полезна е консумацията на сурови ядки в умерени количества, например 20 бадема дневно. Желателно е ядките да се накиснат във вода предишната вечер, за да се отстранят част от химикалите, с които се обработват за премахване на вредители и патогени. Най-вредната мазнина е тази, която консумираме с печеното месо на скара поради високата температура на обработка. Сланината в малки количества е дори полезна.

-Имат ли значение високият дух и позитивното мислене?

-За съжаление високият дух и позитивното мислене при постковид имат много по-малко значение, отколкото при другите заболявания. Първият проблем, който възниква, е, че на повечето болни от постковид никой не им вярва, че са сериозно болни. Много често се насочват към лечение при психиатри, защото малка част от лекарите са запознати, че съществува диагнозата „постковид“. Благодарение на социалните мрежи се създават групи от милиони хора, които споделят своите оплаквания и пациентите разбират, че страдат от постковид.

-Все повече се говори за положителни вибрации и за вдигане на енергията. Как да ги постигнем?

-Органът, който до голяма степен определя нашето енергийно състояние, е щитовидната жлеза. При постковид много от пациентите имат проблем с нея. Тежкото протичане на Ковид-19 често е съпроводено с нарушена функция на щитовидната жлеза.

-С какви изследвания можем да установим, че оплакванията са постковид симтоми и къде могат да се направят?

-На сайта на сдружението „Лечение на КОВИД-19 с реконвалесцентна плазма“ сме направили малък, среден и голям панел от изследвания според вида и количеството на симптомите. Все пак трябва да отбележим няколко изследвания като особено значими за диагностиката на постковид: пълна кръвна картина с апаратно диференциално броене, пълен анализ на урина, бъбречна функция - пикочна киселина, креатинин, чернодробна функция - ASAT, ALAT,  коагулация – протромбиново време, фибриноген, Д-димери, фактори на възпалението – CRP, прокалцетонин, интерлефкин-6 и перлата в короната на изследванията е човешкият амилоид А, който е причината за повечето симптоми. Този амилоид е в качествено друга форма при постковид в сравнение при другите заболявания – той образува структури с фибрина, които запушват най-малките кръвоносни съдове и не могат да бъдат отстранени с месеци.

-Как се е модифицирал вирусът през изминалите години и какви са протоколите за лечение сега?

-Допреди Ковид-19 пандемията коронавирусните инфекции почти не предизвикваха смъртност. Изключение бяха SARS-CoV-1 и MERS, които имаха 30% и 10% съответно смъртност, но се заразиха много малък брой хора. Съответно при Ковид-19 пандемията имаме над шест милиона души починали, което е около 1% от официалната статистика на преболедувалите над 600 милиона души. По мое лично мнение всички сме преболедували Ковид-19 и реалната смъртност е по-голяма от тези отчетени шест милиона. Така че коронавирусната инфекция се нареди до другите две инфекции, водещи до смъртни случаи – грип (с годишна смъртност от 200 до 600 хиляди души) и респраторосинцетиален вирус (с годишна смъртност от 150 до 200 хиляди души). Корона вирусът стана сериозна заплаха за населението по света с целогодишна активност.

-Каква е превенцията от ново заразяване с ковид и други вируси?

-При наличие на епидемиологична обстановка да се носи маска, особено при посещение на здравни заведения. При липса на антитела ваксините са добра възможност, за да се избегне острото протичане на заболяването, особено при възрастни пациенти. За тези, които не желаят да си поставят РНК-ваксини, в света е одобрена ваксина по старата технология на фирмата NOVAVAX. Някои специалисти смятат, че тя има по-малко странични ефекти, особенно при автоимунните заболявания.

-Какви са Вашите препоръки към читателите?

-Да поемат в собствени ръце извършването на скрининга на симптомите на постковид и да намерят лекар, запознат с постковид. Да приемат с усмивка мнението на лекари, които смятат, че постковид не съществува. Тези лекари, които искат да лекуват постковид, сме готови да подкрепим с обучение и актуална информация. Сдружението изгражда мрежа за подкрепа „Лекари помагат на лекари“ с цел помощ при конкретни пациенти с пост-
ковид. Готови сме да подкрепим и всяка фирма, която иска да запази здравето на своите служители, като създадем вътрешен център за компетентност за мониторинг на симптомите на постковид като част от отдела за човешки ресурси, който може в ранен стадий да върне работоспособността на хората.

Да хванеш гората или силата на новото начало

Галя Щърбева е автор, продуцент и водещ на предаването „Да хванеш гората“ по NOVA. Финансист по образование и журналист по призвание. Завършва курс по режисура и продуцентство в Лондонската филмова академия. Галя работи в NOVA от 1999 г. като репортер, водещ и продуцент на новини и актуални предавания. Автор и продуцент е на редица документални филми, печелили множество награди. Сред тях е „Калин и отбора на затвора“ – първата българска документална лента, закупена от Netflix. Вдъхновява се от историите на хора, които избират да  живеят извън матрицата и общото схващане за щастие и успех. Така се ражда и предаването "Да хванеш гората", което счита за най-пълноценния и вдъхновяващ етап в професионалния си път.

-Галя, как започна предаването „Да хванеш гората“?

-Още през 2017 г. стартира като рубрика в предаването „Събуди се“ по NOVA. Започнах да снимам интересни истории и така попаднах на една бивша Мис България, която е отишла на село и се занимава със земеделие. Тя ме свърза с други нейни приятели от София, които са се заселили в провинцията и правят интересни неща. Така се зароди идеята да превърнем тези истории в рубрика. Преди две години „Да хванеш гората“ прерасна в самостоятелно предаване.

-Кое те изненадваше по време на първите снимки?

-Когато започнах с първите снимки, изобщо не беше модерно да живееш на село. Трудно беше да намирам герои на предаването. Срещнах много интересни личности, които ме изненадваха със смелостта си да направят крачката не само от чужбина или големия град към селото, но и от сигурното към неизвестното. Но по време на Ковид тръгна една огромна вълна към провинцията – млади хора, които са осъзнали колко е важно да имат свобода и връзка с природата.

-Кои са най-често стимулите, които подтикват хората към ново начало в по-малки населени места сред природата?

-Осъзнаването, че животът не е само работа и пари. Повечето хора стигат до момента, в който усещат, че не контролират собственото си ежедневие, че са функция на нечии други желания и мечти. Тогава разбират, че трябва да натиснат спирачката и да започнат да работят за себе си и да правят това, което им носи истинско удовлетворение. Най-често това са хора със стресови професии и на високи позиции.

-На теб лично случвало ли ти се е изцяло ново начало?

По-скоро при мен промяната беше свързана с това да се пренасоча от новините и публицистиката, където динамиката е много по-различна, към разказването на вдъхновяващи и позитивни истории. Мога да кажа, че това е най-смисленият и приятен етап в работата ми като журналист.

-Пътуваш много за предаването. Подкрепя ли те твоето семейство?

-Разбира се. Още повече че предаването е продукция на семейната ни продуцентска фирма. Работя с мъжа си, който е оператор и режисьор. Понякога взимаме и дъщеря ни в командировка и така комбинираме работата със семейни пътувания, което е чудесно.

-Какви са предизвикателствата, когато човек напусне удобствата на градския живот?

-Животът на село не е само идилия. Най-често предизвикателствата са свързани с инфраструктурата – пътищата, липсата на детски градини и училища за децата. Колкото и да е странно, съседите също на места се оказват голям проблем. Някои хора не могат да приемат тези, които искат да променят средата около себе си, да създават общност и да развиват региона и това се оказват пречка. За съжаление има и много завист.

-Мислиш ли, че тенденцията за връщане към природата е трайна?

-Да, виждам го с очите си. Наскоро правих собствено проучване колко от героите на предаването, които сме снимали през годините, са се отказали от селото и това, с което са се занимавали, оказа се, че са по-малко от пръстите на едната ръка, а ние сме снимали стотици предавания.

-В края на 2023 г. излезе и твоята книга „Да хванеш гората“. Какво можем да научим от нея?

-Книгата пътеводител представя 30 истории на герои от предаването, които са подбрани в зависимост от местата, които са превърнали в свой нов дом и в туристически обекти. Разделили сме книгата на 6 района. Освен местата за спане има и полезна информация за всичко, което може да се разгледа в района, различни активности, исторически, културни и туристически обекти. Мисля, че е един чудесен подарък за хората, които обичат да пътуват.

-Какво да очакваме в предаването през 2024 г.?

-Още вдъхновяващи истории на хора, които избират да излязат от матрицата на големия град и общото разбиране за щастие и успех. Надявам се да започнем работа и по втора част на книгата, която ще бъде свързана с различни и уникални продукти и производства.

-Какво си пожелаваш в личен план?

-Пожелавам си най-вече здраве за цялото ми семейство и още вълнуващи пътувания и срещи!

Медицината все повече липсва на хората

Д-р Камбуров завършва медицина и придобива специалности „Образна Диагностика“ и „Гастроентерология“ в София. Защитава докторат върху „Хеликобактер пилори при язвени кръвоизливи“ през 2008 г. Практикува в „Пирогов“, Първа градска болница, Derriford Hospital - Плимът, Девън и Frimley Park Hospital - Гилфърд, Съри.

Д-р Петрова завършва медицина и придобива специалности „Вътрешни болести“ и „Гастроентерология“ в София. Защитава докторат върху „Епщайн-Бар вирус в областта на хепатологията“ през 2007 г. Професионалната й кариера започва в клиника по гастроентерология на МИ МВР, продължава в националната референтна лаборатория по имунология, Derriford Hospital South-West Liver Unit и Frimley Park Hospital. Михаела и Виктор са партньори в професията и в живота. След като се завръщат от Обединеното кралство, основават Медицински център „БалканМед“. Ето какво споделиха с мен специално за читателите на сп. Betty Моята аптека.

Как решихте да откриете свой собствен център и да работите заедно?

-МП: Практиката ни е стара идея. Но за да се работи успешно в извънболничната помощ, е нужна стабилна закалка, интензивна работа в клиника, включително спешност. Амбулаторията е специфична, случаите често са комплексни, опитът е важен. Ние имахме шанс да работим на различни места, в големи болници, включително извън страната. И двамата защитихме докторатите си, специалностите си (всеки от нас с още една освен гастроентерологията). Това ни даде смелостта да започнем извън болницата. Нашите интереси бяха в различни сфери на гастроентерологията, което допълни практиката ни и я обогати, направи грижата ни за пациента комплексна, включително като инструментални методи. Освен чисто клиничните особености ние споделяме общи схващания за морала, етиката и емпатията в нашата професия.

-ВК: „Балканмед“ ни даде възможност да правим медицина. Различно е и в един аспект стои над това да си (само) участник в системата на здравеопазването. Когато избираш с кого да практикуваш, колко енергия и ресурс да (до)вложиш и ангажираш, и не на последно място – да имаш възможност да те води това, което считаш за правилно за пациента – всичко това  връща свободата в “свободната” професия. Медицината все повече липсва на хората.

Възможен ли е днес старият постулат на Хипократ: „Нека храната бъде твоето лекарство и твоето лекарство бъде храната“?

-МП: Науката в храненето като цяло е в доста мощен подем в последните години. Често в практиката има диспут между схващанията на пациентите (някои от тях наистина много информирани) и на лекарите по отношение на храната, хранителните адитиви, витамини, минерали и пр. Много от лекарите се чувстват по-комфортно с лекарствата, отколкото с храните. Важни са характерът и тежестта на състоянието. При редица заболявания храненето има огромно значение. Класически пример е диабетът, както и бъбречните заболявания. Личното ми мнение е, че клиничното хранене трябва да се завърне в програмите за специализация или да се работи екипно с нутриционист.

-ВК: Цитираният от Вас текст е популярен, но според някои автори няма данни да е принадлежал на Хипократ, би било любопитно да разберем конкретния източник.

В тези времена липсата на лекарствена терапия, опасностите от хирургията и непознаването на механизмите на здраве и болест са сред причините диетата, респ. хранителните интервенции, да са поставяни на твърде високо място. Това не може да се пренесе днес, поне не в подобна роля. Хипократ всъщност в De Alimento отбелязва: „...в храната може да се намери отлично лекарство, в храната може да се намери лошо лекарство; доброто и лошото са относителни...“. Диетичните мерки и промените в начина на живот несъмнено имат място (в един персонализиран, комплексен подход), но не трябва да се представят като алтернатива, като заместител на медицински практики. Не бива да се принизяват огромните постижения на съвременната медицина, фармакология и хирургия. Подобно отричане би ни върнало (здравно-медицински) в ерата около Хипократ, ползата от което ми се вижда съмнителна. Във всеки случай проблемите с наднорменото тегло и свързаните с него заболявания проектират храненето дори в политическите програми на редица правителства. Геномни студии разкриват особеностите на индивида в усвояването на редица вещества и поставят персонализираното хранене като възможна терапевтична стратегия. Важно е да ползваме максимума от познанието, без да абсолютизираме.

От 15 ноември до 25 декември се спазват коледните пости. Какво е вашето мнение за тях като чисто физиологично влияние върху организма?

-MП: Коледният пост е нещо относително – доста хора в този момент преминават към тип хранене, което се оказва по-агресивно, отколкото ако се хранят и с животиснки продукти. Например увеличават приема на въглехидрати и покачват тегло или пък приема на ядки и свързаните с това чревни и жлъчни проблеми. Постът има духовен смисъл и не може да се разглежда само като тип хранене. Не смятам, че има смисъл от него, ако се разглежда като разтоварване за няколко седмици.

-ВК:  Можем да наблюдаваме различно стриктно придържане към постите в отделни исторически периоди, без това да кореспондира с видими здравни ефекти. Трудно ми е да изразя позиция, но не смятам, че на физиологията ни е необходимо подобен тип ограничение. Надали е случайно, че има цели групи - бременни, болни, малките деца и други, които са „освободени“ от поста. Груповото „освобождаване“ не предполага универсална полезност. Така или иначе постите са елемент от нашата култура - по-точно църковна практика - поне за част от хората.

Идват и новогодишните празници, а след това и дългата поредица от януарски имени дни. Към кои храни да се придържаме и кои да избягваме на празничните си трапези?

-МП: На този въпрос добре би отговорил нутриционист или специалист по хранене. Не смятам, че трапезите трябва да са по-различни от обичайните, и по-важно - празничното настроение не бива да се свързва с излишествата по масите. Така празникът става отрова за корема, за сетивата и за мозъка ни.

-ВК: Към колко храна може би, не толкова към кои храни... Доста характерно за българина е общуването предимно на маса, срещите на хапване - изобщо склонността към хранителни излишества. Дали е форма на своебразно, битово „тържество“ над обикновеното живеене, дали е нещо друго – очевидно е, че се отличаваме по този белег. Можем да си спестим поне кулуминациите покрай иначе честите поводи/празници. Малко ми се губи смисълът да постим до 25-ти, а от 26-ти декември да се юрнем по трапезите. Но както се казва, не е толкова проблемна консумацията между Коледа и Нова година, колкото е между Нова година и Коледа. На доста от нас липсва мярката, но това се възпитава, нали.

Как виждате влиянието на алкохола и кафето като навици?

-МП: Няма съмнение, че увеличената алкохолна консумация е вредна както за индивида, така и за обществото. Освен фолклорните вярвания има и студии, които твърдят, че алкохолът в малко количество може да подобрява сърдечносъдовия риск. Проучването EPIC показва, че консумацията на вино намалява риска от диабет при жените. Но има особености, които никак не са маловажни. Касае се за резултати при пациенти с нормално телесно тегло, които нямат други рискови фактори и става дума за едно питие на ден. Количеството алкохол в едно стандартизирано питие е 44 мл високоалкохолно, 150 мл вино или 350 мл бира. Отдавна е ясно, че алкохолът даже в малки количества ускорява когнитивните мозъчни нарушения, задълбочава чернодробните увреди при наличие на други фактори като омазняване, хепатити, токсични нокси. Освен това в духа на предишните ни разговори алкохолът нарушава целостта на чревната бариера. Няма да се спираме на сериозните заболявания на черния дроб и панкреаса, свързани с дългия или обемния прием на алкохол. Всички знаем ползата от средиземноморската диета по отношение на сърдечносъдовия риск. Но тя върви заедно със средиземноморския начин на живот, при който всеки, посещавал Италия, е усетил едно здравословно взаимоотношение с виното. Във всеки случай не бива да се прекалява.

-ВК: Дозата има значение и при кафето. То стимулира стомашната, жлъчната и панкреасната секреция, потенциално намалява риска от формиране на жлъчни камъни, стимулира чревния мотилитет и променя състава на чревния микробиом. Други аспекти, като влиянието му върху стомашния рефлукс, язвената болест и чревното възпаление са все още противоречиви. Кафето не увеличава риска от тумори на храносмилателните органи и вероятно има известен протективен ефект върху черния дроб – напоследък се появиха редица съобщения в тази посока. Кафето има противовъзпалителни, антиоксидантни и антипролиферативни ефекти. От друга страна, приемът на кофеин над определена доза крие рискове - някои осезаеми, свързани с повишаване на тревожността, безсъние, сърцебиене. Кафето обаче може и неусетно да увеличава фрактурния риск, особено при жените, а по време на бременност покачва риска за по-ниско тегло на новороденото. Дневната консумация на 3 чашки кафе при здрав човек се смята за безопасна.

Как се грижите вие за вашето здраве и добра форма?

-MP: С работа.

-ВК: И аз – с удовлетворяваща активност.

Какви са вашите начини да се справяте със стреса от ежедневието?

-МП: Аз харесвам работата си и страдам от най-обикновена преумора в някои дълги дни. Като цяло живея в обич със семейството си, имам невероятни приятелства, които носят радост, и пациенти, които харесвам. Стресът е част от нашата работа, няма как да се избегне или поне аз не се научих.

-ВК: Не виждам сериозна причина да се занимавам със стреса в ежедневието си, а подобни опити досега само са го повишавали. Това в кръга на шегата, разбира се. Със стреса се справям главно чрез почивка.

Какво си пожелавате за 2024 г?

-МП: Пожелавам на всички ни да е мирна!

-ВК: На всички ни пожелавам мир и късмет!

МОЯТА АПТЕКА В КЮСТЕНДИЛ

Денят е хубав и необичайно топъл за есента. Взимам това интервю близо до фонтаните пред Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора“, специално построена за експозиция на картините на големия ни творец. Докато говорим с Венци, както я наричат всички, покрай нас минават много хора и повечето уважително я поздравяват: майки с деца с тротинетки, възрастни дами, млади хора. Венцеслава също е млада майка на четиригодишна дъщеричка, Ема. Започваме разговора си с Кюстендил като място за живеене.

Венци, какви условия има в Кюстендил за децата?
В Кюстендил има хубави места за децата, те прекарват много време навън по площади и градинки, с колелата, на разходки в местността около крепостта Хисарлъка, в Осоговската ни планина. Дори при вирусни инфекции могат да са горе на чист въздух. Имаме и хубави детски градини, педагозите организират непрекъснато разходки на чист въздух. Кюстендил е известен със своите череши, сливи, ябълки, с консумацията на много плодове. Градът ни е курорт, известен от векове с лечебните си минерални води. Имаме много гости от страната и от чужбина, които идват специално за тях. Те са показани за различни заболявания, но са особено популярни с действието си при репродуктивни проблеми. Лятото е много хубаво, зимата също, имаме минерални басейни, сауна, отопляеми басейни навън, правят се и калолечения. Като цяло бих казала, че Кюстендил е добро място за живеене и хубава дестинация за туристите.

Тук има три аптеки Betty, както и други аптеки. Според теб достатъчни ли са за града, много ли са, за да си създават конкуренция?
Достатъчно са за нуждите на града, проблем е липсата на аптеки в селата, но това е в цяла България. Хората пътуват до града, за да си купят лекарства. Ние имахме аптека в село Невестино, което е община, но поради това, че няма кадри, я затворихме. По-сложно е с аптеките в селата. И сега повечето хора пътуват, идват на лекар и си взимат лекарствата или поръчват на съсед или на някой, който може да им ги донесе.

Как започна твоят път във фармацията?
Истината е, че аз от дете знаех, че ще стана или фармацевт, или лекар. Моят баща е лекар в „Пирогов“, доц. Петър Атанасов, има седем специалности, а по време на пандемията беше завеждащ ковид отделение. Баба ми беше педиатър. Баща ми не ми позволи да уча медицина, знаеше, че съм много амбициозна и педантична и се притесняваше професията да не ми попречи да създам семейство. Той самият и до ден днешен учи, готви професура. А аз - докторска степен, ръководител ми е проф. Костова от Медицинския университет в София. Това, което оказа решаващо значение за избора ми на професия, беше желанието ми да продължа семейната традиция в аптечния бизнес. Аптеките ни са вече от 20 години. Чичо ми се занимаваше с веригата. Той има аптека в София на бул. „Мадрид“ и до ден днешен ми помага. Брат ми също е магистър-фармацевт и има аптека в Кюстендил, а сега се насочва и към физиотерапията. Аз поех денонощната аптека Betty в поликлиниката веднага след дипломирането ми като магистър-фармацевт през 2016 г.

Кои са трудностите пред един фармацевт, който управлява собствена аптека?
Има много трудности. Като започнем от самата система, но това е много обширна и болна тема. Трудностите са, че хората нямат пари, че са доста болни възрастните, но за съжаление има и много болни деца. В модерното време настъпиха и „модерни“ вируси, които вече не се лекуват по този начин, както е било преди години. Вече се виждат и последствията от тях. Иначе професията ни е много хубава. Имаме много пациенти, хора, които ни уважават, които идват специално при нас за съвет.

Кои са най-честите им притеснения в последните години?
Най-чести са оплакванията на нервна почва и паник атаките - и при възрастни, и при млади хора, и при деца. Безсъние, физическа и психическа умора. Забързаното ежедневие и неправилното хранене водят до проблеми с перисталтиката, храносмилателната и отделителната система. Това виждам като най-чести проблеми, като изключим ковид, гриповете и алергиите. Аз също от години страдам от сенна хрема. С изменението на климата и на сезоните тя стана почти целогодишна. И се отключва и в късна възраст. Много хора са със сериозни симптоми, в последно време с алергични ринити, уртики и алергии от всевъзможни неща.

Кои са предимствата на една аптека в град като Кюстендил в сравнение с аптека в столицата?BETTY- МОЯТА АПТЕКА В КЮСТЕНДИЛ
Тук повече си познаваме пациентите, макар че това важи и за една квартална аптека в големия град. Тъй като сме по-малък град, като тръгне една вирусна инфекция, минава през всички. И общо взето, знаеш на всички симптомите. Преди три седмици имаше чревен вирус, всички бяха с това. Моята аптека е в поликлиниката на партера. При мен са на първи етаж всички GP-та, общопрактикуващи и детски лекари. Нагоре по етажите са специалистите: гастролози, кардиолози и т.н. Хубавото е, че имаме връзка и когато трябва нещо или се чуваме по телефона, или ние се качваме до тях, или сестрата идва, докторът идва и заедно търсим решение. Знае се, че доста от медикаментите напоследък липсват на пазара. Обмисляме какво заместващо лечение може да се включи.

От съвсем скоро е факт и електронната рецепта. Тя помага ли, по-удобно ли става наистина с нея, или създава повече проблеми?
Като замисъл е по-удобно, но още има проблеми в системата. Как се отрази електронната търговия на физическите аптеки?
Помогна им, като облекчи работата им. Обикновено козметичните продукти и хранителните добавки се купуват онлайн, за тях хората нямат нужда от специална консултация след първоначалния избор. По този начин се освободи повече време за косултация на пациентите за лечение и лекарства. С настъпването на зимния сезон се увеличават вирусите и онлайн пазаруването позволява да се избегне посещението на аптека, в която влизат болни хора или техни близки.

Как се предпазвате в аптеката от вирусите?
Имаме ултравиолетова бактерицидна лампа в аптеката още отпреди ковид, имаме предпазни стъкла и спазваме стриктно правилата за дезинфекция. Много е важно да се знае, че маските трябва да се носят от болните, не от здравите! Когато човек има здравна култура, той разбира, че когато не се чувства добре, не трябва да излиза навън и да се смесва с тълпата, а ако му се наложи да отиде на лекар или до аптеката, задължително трябва да носи маска, за да пази здравите.

В Европа се забелязва тенденцията аптеката да поема все повече функции, с които да облекчава здравната система, като например измерване на кръвно налягане и кръвна захар, взимане на кръв за лабораторни изследвания и др. Как се развиват аптеките у нас?
Аптеката е лечебно заведение, в нея работят медицински специалисти с висше медицинско образование. По време на пандемията, когато се лекуваше по телефона, на първа линия, на живо, бяхме ние, магистър-фармацевтите в аптеките. Мисля, че това много увеличи доверието и уважението към нас. Имаше един период, в който самите пациенти бяха занемарили здравето си, но с времето започнаха да имат по-добра здравна култура, да обръщат повече внимание на здравето си, да се консултират с нас.

Би ли искала един ден твоята дъщеря да продължи семейната традиция и да стане фармацевт?
Да, много бих искала! Тя ще има опита на предишните поколения и ще може да надгражда.

Има ли нещо в живота ти, което би искала да си направила по друг начин?
Не, доволна съм от всичко. Благодарна съм на моя съпруг, който много ми помага и за отглеждането на Ема, и за аптеката, и за това, че ме търпи с моите нощни смени и работа по цял ден. Неговата професия няма нищо общо с медицината, но подкрепя винаги моите решения. Този месец поставихме вендинг машина на входа на аптеката и той ми помогна много с нейното намиране, поставяне и инсталиране. Много съм благодарна и на майка ми, която също много ми помага, на баща ми и на чичо ми за всичко, на което са ме научили. Щастлива съм, че мога да помагам на хората, че пациентите ни обичат.

Как си почиваш и се зареждаш с енергия?BETTY- МОЯТА АПТЕКА В КЮСТЕНДИЛ
Почивам си, когато съм с детето, въпреки че тя е много щура (смее се). Когато съм с приятелите си, с близките си. Обичам работата си и тя не ме натоварва.

Каква е твоята „рецепта“ за щастлив живот?
Да си добър човек, да не таиш завист и злоба, да си гледаш в собствената чиния и да се разбираш с хората. Да се разхождаш, да ходиш на море, на планина, на минерален басейн в Кюстендил, да ядеш от кюстендилските череши, да не се ядосваш. Усмихни се, кажи добра дума на някого, да видиш как ще ти тръгне денят. Бъди състрадателен, помагай и си лягай вечер с чиста съвест.
Скъпи читатели, споделете с нас кои Betty фармацевти от вашия град бихте искали да видите на корицата на списанието.

46 ГОДИНИ магия на сцената

„Живеем спокойно, разумно и просто, не вярвате ли вие, елате ни на гости.“ Повече от 30 години са минали, откакто излиза хитът „Елате ни на гости“ по музика на Морис Аладжем и текст на Венци Мартинов, който го пише на една салфетка, докато е на гости при „ритонците“. Песента продължава да звучи от сцената и ефира, няколко поколения знаят думите ú на изуст. „Макар че днес изглежда прекалено романтична, а животът ни далеч не е толкова прост“, както казва Здравко. Незабравими са и много други техни песни: „Джалма“, „Някога, но не сега“, „Дон Кихот и Дулцинея“, „Цяла нощ“, „Как си, амиго“, „Две звезди“... Всичко започва през 1975 г., когато Катя и Здравко се запознават като състуденти в Българската държавна консерватория и стават дует и двойка. Единствени в историята на академията се явяват на държавен изпит като дует и още през летата на 1977-79 г. започват своята кариера по курортните комплекси на Черноморието. Мениджър от Полша забелязва Катя и Здравко и изпраща покана до Българската импресарска агенция, чува ги и големият български композитор Тончо Русев и ги кани на разговор. Дуетът заминава за Полша и това се оказва трамплинът за тяхната кариера. Следват концерти в Русия и почти всички бивши републики, Германия, Куба, САЩ, Канада, Нигерия, Замбия, Мозамбик, Зимбабве, Танзания, Сирия, Кипър, Македония, Сърбия, Гърция, Унгария, Чехия, Румъния. Пътят им ги среща с най-известните български автори на музика: Тончо Русев, Морис Аладжем, Живко Колев, Вальо Вълчев, Иван Пеев, Иван Кутиков, Зорница Попова и техните безценни съвети оформят трайното им и стойностно присъствие в българската музика. Днес продължават да работят с млади и талантливи попълнения в тяхното творчество като Драго Драганов, Росен Димитров, Ангел Симеонов (текстописци), Чавдар Коцев, Алекс Нушев, Щерьон Пилидов, Илия Ангелов (композитори), Ани Пешева, Мартина Иванова (композитори и музиканти).
За мен беше истински вдъхновяващ разговорът с Катя и Здравко, които имах чувството, че познавам цял живот.

Здравко: Заслуга на журналистите, които започват да „звездосват“ някои изпълнители, без да са го заслужили. На второ място самият им манталитет: когато станат бързо полулярни, се смятат за великани, започват да си вярват и изпадат. А трябва непрекъснато да се надгражда. На трето: когато нямаш повече какво да кажеш. И четвърто: ако знаех каква е тайната рецепта за дългогодишен успех, щях да получа Нобелова награда!
Катя: Според мен трябва да си „целунат от Бога“, но както се казва, талантът е 10%, а 90% са труд. Необходими са интелект, музикално образование и креативност. Да си обграден от добър екип може да помогне донякъде, но екипът няма да более така за твоите успехи, както ще болееш ти. Основно трябва да разчиташ на себе си.
Да имаш достатъчно качества да поддържаш интереса на публиката с творчество, да надграждаш, както каза Здравко, силно да обичаш това, което правиш, да влагаш страст в това как го поднасяш, как се позиционираш в обществото като личност и изпълнител.
Здравко: А творчеството се изразява не само в една хубава песен, която да е интересна на публиката. В творчеството, по-скоро в твоя артистичен образ, са включени страшно много компоненти, никога не можеш да кажеш кой е по-важен: дали визия, дали излъчване, дали подреждане на програма, дали контакт с публиката, дали глас, дали песен. Нито един от тези фактори не е водещ, но те са един комплекс, който се нарича Магия на сцената.
Катя: Въпреки всичко песните бих сложила на първо място, защото публиката те харесва и те припознава, и те обича заради песните ти. Но за да направиш една песен хит, трябва да имаш изброените качества.

Здравко: От сутрин до вечер спорове по всички възможни въпроси и лични, и професионални! Нон стоп спор! В спора се ражда истината.
Катя: И както написа Венци Мартинов в „Спор“: „Но винаги свършва на сцената спорът, когато ни събира песента.“.
Здравко: Каквото и да си говорим, работата ни обединява. И движението в една посока.
Катя: Гледането в една посока!

Катя: Не, не е било любов от пръв поглед. Ние се запознахме като състуденти и постепенно се „надушихме, че сме от една порода“. Отначало бяхме приятели, от сутрин до вечер бяхме заедно. При нас не е избухнала изведнъж любовта, има и такива случаи в живота, виждаш го и казваш: „Да, това е мъжът на живота ми.“.
Здравко: Да... и след три години се развеждат...

Аз играх волейбол - девойки старша възраст, до гимназията. През пубертета растях много бързо, играех нападател и имах много силен сервис. Но в един момент спрях да раста, а за да си нападател, трябва да си висок над 1,70 м. Треньорката ми каза, че трябва да стана разпределител, но аз исках да бъда само нападател! Паралелно с това участвах в ансамбъла на МВР като беквокалистка. Тогава реших, че музиката ще е моят живот, а не спорта. Но съм много благодарна на спорта, защото ми даде много неща, най-важното да мога да работя в екип. Направи ми едно здраво тяло и една много добра мускулатура, на която дължа издръжливостта си на сцената.

Аз учебници не си купувах, купувах лампи за усилватели, това беше периодът на аналоговите усилватели. Музиката си ме теглеше, от малък свиря на акордеон, свирил съм на тромпет, уж така за обща култура, родителите ми ме пращаха по разни школи. Завърших средно специалното си образование като строителен техник, но цялата ми настройка беше просто да завърша и да не ги разочаровам, а пък после да кандидатствам в консерваторията. Доволен съм от това, което направихме и правим в живота. Защото няма по-прекрасно нещо от това да радваш хората. Огромно е удовлетворението след концерт, когато виждаш толкова много радостни хора и знаеш, че ти си допринесъл за доброто им настроение с работата си, която обичаш. По-голямо щастие няма!

Здравко: Ние започнахме с името „Студио 2“, което ни даде Тончо Русев. Той е първият, който ни чу още докато бяхме студенти. Направихме две преводни песни, така беше навремето, правиш два кавъра на чужди хитове. Ние решихме да не са хитове, а да са просто американски песни с български текстове, които на нас ни харесват. Направихме ги и ги пуснахме в радиото, тогава имаше комисия от специалисти. Приеха ги, но с едно уточнение. Посъветваха ни да сменим името „Студио 2“, защото тогава беше модата на студията, по телевизиите студио кръщаваха програми. Освен това съществуваха прекрасните „Студио В“, те бяха на върха на славата – вокалната група начело със Стефан Димитров. Звуково „Студио две“ наподобяваше на „Студио ве“ и не беше в наш интерес като млади изпълнители. И тогава нашият кум, композиторът Любен Цветков, ни предложи името „ритон“: свързано е с България, с българското, с тракийското съкровище, в миналото с него са издавали сигнали по време на лов, а и в името има „тон“. На мен тогава ми прозвуча много грубо, но сега не мога да си представя никакво друго име.

Катя: Да, една година работихме в Полша. Там работихме с много международни програми, имаше продуценти и организатори от целия бивш социалистически лагер. Там получихме покана да представяме България в интернационалната програма „Мелодия друзей“, която обикаляше целия бивш Съветски съюз с колеги не само от източния блок, а и от много западни държави. Така ни тръгна кариерата. В България се разбра за нас, след като излязоха статии в списания в Съветския съюз.

Здравко: Песента „Не идвайте на гости“ е просто шарж, свързан с всички икономически промени с навлизането на пазарната икономика. Албумът излезе в началото на 90-те, когато фалира „Балкантон“, но не беше издаден и по други причини. Той беше много хаплив, а още съществуваше цензура. Имаше песни като „Винаги в Кореком, никога в Нар Маг“. Албумът беше своеобразен протест, беше прекалено смел за времето си.
Катя: Но беше отражение на епохата, в която се намирахме. Просто малко по-раничко се появи.

Здравко: „Балкантон“ беше едно частно предприятие в условията на социализма, работеше на пазарен принцип. Беше един от най-големите издатели в Европа на дългосвирещи винилови плочи. Имаше най-хубавото оборудване от всички източни държави, в него се произвеждаха плочи за целия свят, не само за българския пазар.

Катя: И то цветна плоча! Червена („Пътят към твоето сърце“). После имахме и жълта винилова плоча и диск („Ритон в ритъма латино“), и бяла („Златен ритон“), а сега ще издаваме зелена!
Здравко: Как успяхме, ами жилави сме! Другият вариант беше да плачем и да се оплакваме колко всичко е зле. Ние решихме да се борим упорито.
Катя: Демокрацията ни завари в една доста активна възраст, слава Богу. Бяхме понатрупали вече опит.
Здравко: По времето на социализма нашата свободна професия работеше на пазарен принцип. Ние бяхме наясно с пазарната икономика, която навлезе. Апаратурата и осветлението бяха наши и ние работехме на договор с Държавното обединение „Музика“. Аз няма да забрява как започнахме. Получих в наследство един апартамент, продадох го и с всички пари от апартамента купихме огромна апаратура. И със собствената апаратура направихме собствен оркестър и тръгнахме да пътуваме. Тоест не бяхме чак толкова неподготвени икономически, защото знаехме, че трябва да инвестираме собствени средства. Не можеш да чакаш държавата да ти плаща записите, както беше преди.
Катя: Много бързо се ориентирахме, че трябва да се справяме сами в живота.
Здравко: Ние продължаваме да реинвестираме в професията си. Не може само да печелиш. Тръгнахме на риск и толкова години вече продължаваме да правим концерти.

Здравко: Честни и открити отношения, без задни мисли. Не допускаме много хора до себе си, но тези, които сме допуснали, знаем, че искрено ни обичат и искрено ни уважават. А и ние се стремим да сме честни и открити, не сме излъгали никого.

Катя: За съжаление не спортуваме, но тъй като имаме голяма градина, която иска поддръжка, двамата със Здравко запретваме ръкави и това ни е фитнесът. Аз повече следя храненето и диетите, защото той, каквото и да яде, не пълнее. Е, с годините може би да е сложил някое и друго килце. Докато аз трябва много да внимавам, защото моята структура е предразположена много към напълняване. Много чета на тази тема. Ограничила съм въглехидратите до минимум, единствените, които поемам, са плодовете. Много ги обичам и не мога без тях! Не обичам месо, но съм принудена да го ям, от време на време и малко протеинов хляб. За съжаление не мога да си организирам деня и да отделя време за спортуване, това е грешка от моя страна, при положение че съм била активна спортистка.

Катя: Чрез природата, чрез съприкосновението със земята и с растенията, с удоволствието да виждаш плода на своя труд. И с пътуванията с наши приятели.

Катя: На 18 март 2024 г., на моя рожден ден, в НДК ще имаме шоу-спектакъл, който ще се казва „Елате ни на гости на рожден ден“. Надяваме се дотогава да излезе и зеленият ни албум, за който ни остава да довършим само десетата песен, която се казва „И нощ, и ден“. На концерта през 2021 г. изпяхме 8 песни от този албум. Билети за концерта на 18 март могат да се купят отсега от Grabo, TicketPortal, на касата на НДК или онлайн от НДК.

Катя: Да бъдат здрави и да влизат в аптеките само за витамини и хранителни добавки!
Здравко: И за списание Betty!

Здравето е всичко

Александра е родена в Щип, Северна Македония. Завършва Фармацевтичния факултет  на Медицинския университет  в София през 2009 г. Остава в България и в продължение на десет години работи като магистър-фармацевт в аптечна верига, преди да отвори собствена аптека: през 2020 г. в столичния квартал Лозенец и годинa по-късно аптека в ДКЦ Неоклиник в квартал Стрелбище. И двете са част от партньорска програма Betty и носят името Омниа от латинското omnia, което означава „всичко“.

-Леля ми е фармацевт, но по-скоро избрах фармацията заради моя интерес към биологията и химията в училище. Когато завърших гимназия през 2004 г. имах ясна идея какво точно искам да уча – генетика или съдебна медицина в Белград. Но тогава времената в Белград не бяха спокойни, а баща ми силно се възпротиви на идеята ми за съдебна медицина. Той е инспектор и много добре знаеше, че това не е лека професия за жена. А аз не се интересувах от медицината по принцип, исках точно съдебна медицина. Може да е странно, но си мислех и за архитектура, обичам точните, конкретните неща, логиката, структурата. Майка ми е строителен инженер.

След всички размисли се появи и идеята за фармацията, а мои познати препоръчаха университета в София. Така съдбата ме доведе тук. Издържах четирите изпита и всички трудности да отидеш сам на 18 години на ново и непознато място, без близките си, без да познаваш никого. Но желанието ми да уча фармация в София беше толкова силно, че ме движеше с голяма сила напред.

-Пред завършващите фармация има различни възможности за реализация. Нямах идея да отварям собствена аптека. След като се дипломирах, години наред работих за други аптеки. Работата ми харесваше и давах всичко от себе си. Но един ден усетих, че вече нямам какво повече да науча и какво повече да дам. Напуснах и реших да направя пауза, да размишлявам как да подредя нататък живота си. Точно тогава се появи възможност да наемем хубаво място на ул. „Горски пътник“ 55 и да отворим аптека. И аз не се колебах дълго!

-Трудностите, като се започне с административните и бюрократичните, никак не са малко. Да имаш аптека не е бизнес с големи печалби, както може би се смята. И те не идват бързо. Но аптеката е голямо сърце, работа, която носи удовлетворение. Да дадеш съвет, да помогнеш, да имат доверие в теб, да си нужен, това е безценното! Открих аптеката в Лозенец точно преди пандемията от Ковид-19, въпреки негативната тенденция за затваряне на много аптеки. Пандемията доведе до голяма нужда от медикаменти, а най-вече – от професионален съвет и помощ наистина на първа линия, каквито бяхме ние, фармацевтите. Това даде тласък на аптеките, но въпреки това много не издържаха и затвориха. Като една от най-големите трудности в момента отчитам липсата на кадри.

-Отворих аптека в квартала, в който намерих първата си квартира под наем, след като се дипломирах, и където живея и до днес. Спокоен квартал с интелигентни хора. В аптеката създадох много приятелства, 20-30 души имат личния ми телефон и могат да ми се обаждат да попитат нещо по всяко време. Предимството на кварталната аптека, ръководена лично от магистър-фармацевт собственик, е точно това. Хората имат близък контакт с доверен аптекар, когото познават, на когото могат да разчитат за съвет, за решение на проблем, за консултация, за разговор. Същото нещо имат в лицето на целия ми екип, за което съм горда с него!

-Децата го забелязват още от витрината и много му се радват. А родителите все се притесняват - „не пипай това“, „внимавай нещо да не повредиш“. Но постепенно разбират, че да, този кът е създаден точно за децата, могат да пипат, да рисуват, да поседят, да се позанимават на спокойствие. Защото тук има място за всички - и за най-малките, които да са спокойни, докато баба си мери кръвното или мама избира кремове и витамини.

-Изправени сме пред доста трудности, но именно заради това трябва да се мобилизираме и да търсим „умните решения“. Ръстовете на продажбите няма да са така динамични и очевидни. Все по-важни са добре обучените фармацевти и обслужващ персонал, достъпността на аптеките, възможността за консултация, безкомпромисното качество и отговорност за продуктите.

-Усещането, че правя нещо смислено. Че помагам по начина, по който мога най-добре.

-Мисля, че пандемията се отрази много негативно на физиката и психиката на хората и това има дълготрайни последствия. Най-големите ми притеснения са за живота и здравето на близките.

-Да, аз дойдох първа, след това и брат ми, който взе магистърска степен по финанси, създаде собствено семейство и дом, а след това в София се преместиха и нашите родители. Имаме много добри приятели тук.

В този нов свят много хора живеят зад завеси, никога не показват истинското си лице, общуват предимно в паралелния свят на социалните мрежи. Нека не забравяме истинските неща, важните. Нека не забравяме как да се срещаме, как да си говорим, как да споделяме и да се подкрепяме, как да бъдем човеци. Защото от това зависи душевното ни спокойствие, а оттам – и доброто здраве. А здравето... Както казва Артур Шопенхауер „Здравето не е всичко, но БЕЗ ЗДРАВЕ – ВСИЧКО Е НИЩО!

Нищо не е само добро или само лошо

Диана Дафова е родена в София в семейството на професионалните музиканти Лиляна и Анастас Дафови. Завършва Музикалното училище „Любомир Пипков“ в клас за класическо пиано и след това музикалната академия в София с пеене и джаз пиано. През 1985 г. започва соловата си кариера и само за няколко месеца песните й стават хит по БНТ и БНР, печели специалната награда на конкурса „Мелодия на годината“ и става сценарист и водещ на предаването. По това време песни за нея пишат известните композитори Зорница Попова, Мария Ганева, Тончо Русев, Морис Аладжем и др. Участва в стотици концерти в България и по света, в национални и международни телевизионни програми. Създава свой музикален стил, като започва да композира и продуцира музиката и спектактлите си. Пее на седемнадесет езика, а песните й имат уникално звучене. Песента ú „Аадия“ е селекционирана от НАСА и излита в Космоса със совалката „Колумбия“, а Диана присъства на живо на ракетната площадка в Кейп Канаверъл, Флорида, като специален гост. На 43-тия международен фестивал в Хюстън, Тексас, печели златната награда „Реми“ за най-добър концерт на живо, който е представен в Лас Вегас. Участва в работата на Върховния комисариат на ООН за бежанците и става негов представител за Европа. Две от песните в албума ú „Каризма-Духовна красота“ са избрани за диска Voyces United for UNHCR, всички приходи от световните продажби отиват за подпомагане на жени и деца без дом. Има дъщеря от първия си брак, Лили Сотирова, която е художник, а наскоро се дипломира като магистър по арттерапия в Националната художествена академия. Като малка Лили оцелява в тежка автомобилна катастрофа и това задълбочава интересите на Диана към духовната страна на живота. Започва да твори в насока за пробуждане на светлината във всяка човешка душа. През лятото на 2019 г. губи втория си съпруг, англичанина Майкъл Батърфийлд, с когото имат 27-годишен брак, а година по-късно и баща си, диригента Анастас Дафов, с когото имат много силна връзка.
В края на месец май 2023 г. Диана Дафова представи на откритата сцена на театър „Сълза и смях“ в София втория си авторски музикално-театрален спектакъл „Танцът Живот“.

Диана, какво Ви вдъхнови да създадете „Танцът Живот“?
Реализацията на нова идея и авторски спектакъл е дълъг процес и съзряване на съвкупност от фактори. Вълнувам се от особеностите на времето, в което живеем, наситено с несигурност, отчуждение, материализъм и агресия. Убедена съм, че изкуството и особено музиката могат да въздействат върху по-дълбоките нива на емоциите и психиката, да променят нагласите, начина на мислене и съответно поведението на хората. Вярвам, че точно поднесените послания биха разместили натрупаните тежки пластове на негативизъм и биха предизвикали осъзнаване. Месеци наред заедно с режисьора Борис Радев търсехме най-верния изказ и сценично представяне, така че всеки детайл е на мястото си. Спектакълът „Танцът Живот“ е създаден, за да върне аудиторията към истинските ценности, които са забравени в нашето съвремие, но те не са просто архаични понятия, а единственият верен път за оцеляване и смислен живот. Те са заложени в основата на човешката същност, въпреки че много хора живеят в пълна заблуда за обратното.

В духа на новото време в спектакъла се появява иновативно приложение с личен аватар. Според Вас могат ли да ни помагат технологиите по пътя към решаване на големите лични и житейски въпроси, или ги задълбочават още повече?
Да, спектакълът е богат на идеи и различни съвременни похвати. Партньор на сцената е специално създаденият личен мой аватар, който е част от иновативно приложение, наречено “Вътрешен глас“. В това също има послание, което отговаря на Вашия въпрос. В конкретния случай технологиите са в услуга на духовността, създадени в помощ на хората. За съжаление в грубата реалност с тях може и да се злоупотребява и е опасно, когато служат на злонамерени интереси.

Може да се каже, че носите музиката в гените си, но все пак, каква е Вашата вдъхновяваща история, която Ви насочи твърдо към нея?
Закърмена съм с музика в най-прекия смисъл, защото родителите ми са музиканти. Майка ми е народна певица, а баща ми беше хоров диригент, вокален педагог и преподавател в Пловдивската музикална академия. Дългата кариера, която са имали, им е донесла изяви в цял свят, постижения, международни награди и признание. Oще преди да се родя, често съм била на сцената. Отгледана съм с постоянно съпътстваща музика и в обкръжението на артисти и музиканти. От ранна възраст знаех в каква професионална посока ще се развивам без колебание, като в нея включвах и балета.

Как описвате своята музикална стилова насоченост и как тя се развиваше през годините?
Изучавам музика от 5-годишна възраст, свирейки на пиано и пеейки в различни формации. В музикалното училище в София ме обучаваха в познаването и интерпретирането на класическа музика, в Музикалната академия усъвършенствах пеенето в класа на Ирина Чмихова и успоредно с това втора специалност ми беше джаз пианото. В дома си опознавах в детайли фолколора, който беше жанрът на родителите ми. В началото на певческата си кариера изпълнявах популярни песни на известни български автори, но с натрупването на професионален опит в мен назряваше идеята да обединя стиловете, които познавам. Творческата ми натура и експериментална нагласа ме подтикнаха към създаването на свой собствен стил авторска музика, която е модерна, с богата мелодика и аранжименти, съчетаваща не само различни жанрове, но и елементи на култури от цял свят. Това се превърна в мой почерк, който през годините представих на 4 континента.

Има ли някой концерт, който е оставил у Вас особен спомен?
Да, разбира се, но не е един концерт, а дестки такива. В България емблематични бяха спектактлите ми в Народния театър „Иван Вазов“, двата благотворителни в църквата „Света София“, чрез които бяха събрани средства за възстановяване на олтара и гробниците под храма, дипломатическият концерт в Археологическия музей и др. В чужбина – концертите ми по покана на индийското правителство в големи зали в Делхи, Гоа и Мумбай, представянето на спектакъла ми „Един свят в песен“ в залата на Голдън Нагет в Лас Вегас, за който получих наградата „Златно Реми“, концертът за омиротворителните военни сили във военния лагер Бонтстийл в Косово, за който бях наградена с пет медала за отличие, и много други.

Какво важно послание за живота Ви предаде Вашата майка, което и Вие предавате на дъщеря си?
И двамата ми родители винаги са били честни, работливи, толерантни, отдадени на семейството, добри и отзивчиви хора. Техният пример е изградил основата и на моите житейски принципи. Майка ми е широко скроен човек с богат житейски опит. Имала е възходи, но е преживяла и много трудни моменти. Въпреки това е запазила оптимизма си и вярата в добрата страна на живота. Това е нещо, което съм научила от нея и бих искала да предам и на дъщеря си.

Как се грижите за здравето си и как се поддържате в добра форма?
Старая се да забелязвам и обръщам внимание на сигналите, които ми дава тялото, и не чакам дълго, ако е необходима консултация със специалист. Знам, че доброто здраве е резултат на хармония между дух и физика, и се стремя да вибрирам на високи честоти. Не правя специални или системни физически упражнения, не прилагам техники или десетки процедури. Не спазвам диети, храня се балансирано.

Кои са нещата, които Ви носят радост и Ви зареждат с енергия?
Радост ми носят семейните празници, срещите с приятели, пътуванията, които ме обогатяват, новите творчески идеи, които ме вдъхновяват, и пътят към тяхната реализация. Ценя дребните на пръв поглед ежедневни радости като чаша ароматно кафе в леглото, приятен аромат, цъфнало цвете, чаша хубаво вино, усмивка на непознато лице, любима книга, вкусен плод...

Как прекарвате лятото и какво да очакват почитателите Ви от новия сезон?
Лятото за съжаление е много кратко. Това е любимият ми сезон, може би защото съм родена в края на юли. Имам няколко запланувани срещи с публиката, няколко ваканционни пътувания, семейни задължения и работа. Очаквам новия сезон с нетърпение, защото след премиерата на спектакъла „Танцът Живот“ в столицата искам да го представя на повече места в страната и отново в София през есента.

Каква е Вашата амбиция за бъдещето в личен и професионален план?
Имам желания, но амбициите съм оставила на по-заден план. Обстоятелствата ни научиха да планираме в по-краткосрочни срокове. Бих искала да продължавам да творя и развивам потенциала си, да пътувам и да се срещам с интересни хора, да се радвам на постиженията на дъщеря си.

Пожеланието Ви към читателите на сп. Betty Моята аптека?
Да вярват в силата на природата, в силата на доброто, в собствените си сили и интуиция, чрез които могат да постигнат всичко желано!

Големият технологичен напредък скоро предстои

Когато са те насочили към хирург и влизаш със свито сърце в кабинета му, много важно е да те посрещне лекар с ведро изражение и усмивка на лицето, да те информира, да те окуражи, да е с теб при взимането на решение. Точно това намираме в кабинета на доц. Маринов. Отдаден на професията си, за което има пълната подкрепа от семейството си, доц. Маринов е женен и има едно дете, този лекар дори умее да се пошегува, да разсее страховете ти. Завършва Медицина в Медицинския университет София през 1997 г. От 1998 до 2003 г. работи и специализира хирургия в Трета хирургична клиника на УМБАЛСМ „Пирогов“, където придобива специалност „хирургия“. В периода 2003-2005 г. работи в УМБАЛ „Лозенец“ в екипа на проф. Гайдарски. През 2005 г. спечелва стипендия и заминава на едногодишна специализация в областта на чернодробно-панкреатичната и онкологична хирургия в гр. Есен и Бохум, Германия. Преминал е курс по трансплантационна хирургия в Ню Касъл, Великобритания. В МБАЛ „Токуда Болница“ е от самото й основаване. През 2008 г. преминава курс по минимално инвазивна хирургия на щитовидната жлеза в Загреб, Хърватска. Има завършени курсове в различни области на минимално инвазивната хирургия в Австрия, Испания, Израел, Турция, Румъния, Франция и други страни. През 2011 г. защитава дисертационен труд на тема „Проучване върху хирургичното лечение на хроничния панкреатит“ и придобива образователна и научна степен „Доктор“. От 2014 г. оглавява направление Миниинвазивна и лапароскопска хирургия. Автор и съавтор е на над 100 национални и международни публикации. През 2014 г. завършва УНСС, специалност „Публична администрация“, „Здравен мениджмънт“. От 2018 г. е доцент към Медицински Университет Варна. Членува в БХД, IASGO, БАМИРХ. Член е на управителния съвет на Българска асоциaция по бариетрична и метаболитна хирургия. Член е на ЕАЕS.

Доц. Маринов, как решихте да станете лекар?
При мен не беше много трудно да взема това решение, защото съм от семейство на лекари и математиката не ми вървеше в училище. Майка ми е детски уролог, дългогодишен ръководител на единствената клиника по детска урология в институт „Пирогов“ тогава, баща ми е стоматолог. По едно време имах идеи да ставам адвокат, но бяха много мимолетни. Някъде в девети клас реших, че искам да стана хирург, това ми беше мотивацията да стана лекар въобще, без да ми е напълно ясно с какво точно се захващам. Наблегнах на химията и биологията, кандидатствах медицина и влязох. Завърших Медицинския университет в София и станах хирург.

Как се насочихте към жлъчно-чернодробната и панкреатична хирургия?
Tова, което ме накара да се профилирам към най-сложната област на коремната хирургия, беше срещата ми с проф. Гайдарски на изпита за специалност, след което започнах да работя под негово ръководство в Университетска болница „Лозенец“, и до ден днешен работим заедно.

Какви са предимствата на лапароскопската хирурия спрямо отворените операции?
Лапароскопската хирургия получава голяма популярност още през 90-те години на миналия век, през последните 20 години тази хирургия изключително много навлезе и на практика измести отворената, тъй като предимствата на минималноинвазивната хирургия са много: по отношение на тъканната травма, на възстановяването на пациента, на това как се възстановяват функциите на организма. Липсата на разрез на коремната стена до голяма степен улеснява възстановяването и намалява болката, която се налага да изпитат пациентите. Иначе ние вътре лапароскопски правим същото, което обикновено правим и при отворена операция. Генерално не са се променили нещата, просто се е променил достъпът.

Кои са новите тенденции в миниинвазивната хирургия?
Това е роботизираната хирургия, която също добива много сериозна популярност. Дори днес имах една такава операция. Роботизираната система „Да Винчи“, с която разполага болницата и имаме шанс да оперираме с нея, дава някои предимства пред лапароскопската хирургия в определени ситуации и при определени пациенти. Образът е триизмерен, има много добра визуализация в оперативното поле, рамената на инструментите, с които работим, могат да са подвижни във всички посоки и дават възможност за една много детайлна и много прецизна работа. Не на последно място е ергономичната поза на хирурга. На нас ни се налага да стоим по цял ден прави в операционната и при роботизираната хирургия не се изморяваме толкова много. Но големият технологичен напредък тепърва предстои.

Ще могат ли роботите да заместят хирурзите?
Трите големи пробива в медицината, които предстоят и които съм убеден, че ще се случат, и то в обозримо бъдеще, това са: победата над онкологичните заболявания и няма да се случи с нож. Това, което правим ние в операционната, е една брутална намеса в човешкия организъм. Да, спасяваме човешки животи, но това е една голяма и сериозна интервенция, независимо дали се прави по минимално инвазивен път или отворен. Онкологичните заболявания ще бъдат победени със спринцовка и с инжекция, това е ясно. Другият технологичен пробив в медицината са ксенотрансплантации или трансплантации от клонирани животински органи на човек с подобна генетична структура и по-малка нужда от имуносупресия. И на трето място антиейджинг терапиите, които също ще бъдат актуални в медицината. По отношение на хирургията колкото по-технологична става медицината, толкова повече хирургията ще отстъпва. Никой не иска да бъде опериран, да му се махат органи и да се правят сериозни реконструкции.

Тогава какво бихте посъветвали един млад колега, който сега навлиза в хирургията?
Имам млади колеги, ръководя и група студенти като асистент. На всички, които залитат по хирургията, казвам, че трябва да погледнат малко в бъдещето, защото след 20-30 години хирургията няма да е това, което е в момента. Трябва да предвидят с какво точно искат да се занимават. Между другото, инвазивните специалности, инвазивната гастроентерология, инвазивната ангиология, урологията и т.н. са области от медицината, които ще се развиват много сериозно и все повече ще изместват традиционните хирургични методи.

Разкажете ни един интересен случай от Вашата практика.
Миналата седмица оперирахме един пациент с отворена операция, при която отстранихме един огромен тумор, около 25-30 см, на десния надбъбрек. Беше изместил настрани черния дроб и панкреаса, имаше притискане на долната празна вена. Това е една от предизвикателните ситуации в операционната, които се наблюдават рядко, и при тях няма стандартен подход. Опитът е важен. Правихме операцията заедно с проф. Гайдарски. Пациентът е добре, предстои му изписване.

Кои са митовете и заблужденията, свързани с гастрохирургията, които бихте искали да развенчаете?
Митове има всякакви, живеем в ерата на информацията, Гугъл знае всичко. По ключови думи излиза порой от информация. Тук вече трябва да се обърне внимание на индивидуалната способност на човек да я пресява, да открива важното и да се информира по правилния начин.
Хората, които са лаици в областта на медицината, по различен начин си представят едно хирургично лечение. Никой не идва с много голямо желание да бъде опериран, нормално всеки човек го е страх.
Тук е ролята на хирурга да информира, да обясни на достъпен език на пациента за предстоящото лечение, да го мотивира, да му вдъхне доверие, да го накара да се чувства сигурен. Това са неща, които вървят с хирургията, които са също толкова важни, колкото самата операция.

Какви са най-често срещаните гастроинтестинални заболявания и как те могат да бъдат предотвратени?
Много често се налага да лекуваме пациенти с онкологични заболявания на дебелото черво, на стомаха, на панкреаса. При тях освен генетичната предизпозиция от изключително значение са факторите на средата – как се храним, консумираме ли алкохол, пушим ли, движим ли се достатъчно, подложени ли сме на стрес. Трудно е да се дадат в две изречения някакви препоръки, но основното е профилактика. Това, което можем да направим, е да си обръщаме често внимание, да си правим редовни изследвания, да посещаваме лекаря, когато се чувстваме здрави. Едно онкологично заболяване, когато е открито в ранна фаза, е напълно лечимо в днешно време. Да си даваме повече почивка, да се храним по-малко, но с по-качествена храна.

Какво е мнението Ви за новите идеи, които се налагат, да се храним с насекоми?
Аз лично не се храня с хранителни продукти, които съдържат насекоми, но не съм експерт по въпроса.

Как се поддържате в добра форма?
Гледам да се движа достатъчно. Сутрин, преди да изляза, спортувам, когато имам възможност и следобед. През деня почти не се храня, храня се веднъж на ден. През уикенда, когато мога, си почивам. Приятели ме развеждат насам-натам.

Коя е най-голямата трудност, която Ви се е налагало да преодолеете?
Кариерата на един лекар е изпълнена с трудности и предизвикателства, те са ежедневие.

Съжалявали ли сте някога за избора си?
Аз мога да кажа, че си работя хобито. Имаше една максима: намери какво ти носи удоволствие в живота и намери начин как да изкарваш пари от това. Горе-долу се доближавам до тази максима. Не ме натоварва чисто ментално и физически тази работа. Чувствам се добре, чувствам се комфортно. Физически да, днес например съм вече 12 часа в болницата, не през цялото време съм в операционната, направил съм 4 операции, от които една голяма и три по-малки. Но това е много пленяваща работа, никога не съм си мислел какво друго бих могъл да стана освен лекар.

Кое Ви мотивира, кое връща усмивката на лицето Ви?
Ами тя усмивката не е слизала от лицето ми, аз съм позитивен човек. Негативизмът на никого не носи полза, човек трябва да намира във всяко едно нещо и добрите страни.

Има ли нещо, за което мечтаете?
Да съм на 20 години пак (смее се).

Пожеланието Ви към нашите читатели?
Да са здрави и да имат по-малко нужда от нас!

Христина Спасова - Музиката, която ни обединява

Когато моя приятелка сподели, че след петгодишно прекъсване фестивалът „Франкофоли“ ще бъде организиран отново на 16 и 17 юни 2023 г. на Гребната база в Пловдив и тя познава добре организаторката, не се поколебах да я помоля за среща. Спомних си с каква жажда посрещахме музикалните събития, за които падането на Берлинската стена отвори врати и към нас.

Първият френски фестивал в Благоевград оставя у Христина толкова силна следа, че тя става инициатор за възстановяването му два пъти:  24 години по-късно, когато е заместник-кмет по образование и култура на Община Благоевград, и тази година след повторното му прекратяване заради пандемията и други обстоятелства. През годините Христина работи в радиото и е ПР за различни организации, но когато говори за „Франкофоли“, очите ú блестят по особен начин.

Христина, какво представлява фестивалът във Франция и другите европейски държави, каква е неговата цел и история?

„Франкофоли“ България е част от голямото семейство на престижния френски музикален фестивал за съвременна франкофонска музика. Всъщност България е десетата страна в света, в която се провежда Les Francofolies след Монреал – Канада, Спа – Белгия, Ню Йорк – САЩ, Буенос Айрес – Аржентина, Берлин – Германия, Люксембург, Нова Каледония и Израел.

Генезисът на фестивала е в градчето Ла Рошел, Франция, преди повече от 40 години и тази традиция там е непрекъсвана и ненарушима, както и трябва да бъде. Хората имат нужда да вярват, че смислените творчески събития създават своя собствена последователност. Неслучайно по време на фестивала в Ла Рошел се събират над 200 000 души, което далеч не е маловажно и за местната икономика извън чисто културния план.

Фестивалът първоначално имаше три издания в България – през 1991, 1992 и 1993 година. След това за голямо съжаление последва двадесетгодишно прекъсване до момента, в който ние го възстановихме през 2015 г.

Помниш ли кои бяха изпълнителите на първото му издание в България?

Разбира се! Как бих могла да забравя досега изпълнители като Шарл Азнавур и Вероник Шансон? Това са магически моменти, които оставят своя отпечатък завинаги. Спомням си и еуфорията, която обхващаше града. Колективната енергия, съпреживяването – в това всъщност е огромната мощ на изкуството, което ни обединява.

Кои звезди да очакваме тази година в Пловдив?

На 16 юни пред публиката ще излязат Имани, LP, Елена Папаризу и френските диджеи Bon Entendeur, а на 17 юни ще очакваме Караван пас, Миро, Метр Гимс, La Gente de Zona и Shouse. Както виждате, миксът от изпълнители е невероятен, като правим реверанс и към българското, и към регионалното силно музикално присъствие. Музиката е вероятно най-универсалният език и съм убедена, че всеки, присъстващ в публиката на „Франкофоли“ ще открие нещо наистина ценно за себе си.

Какви са твоите планове за бъдещето на фестивала „Франкофоли“ и за разширяването му на Балканите?

Най-много би ми се искало вярната публика на „Франкофоли“ отново да ни подкрепи и заедно да направим шестото издание наистина незабравимо! В бъдеще си пожелавам фестивалът да продължава да го има без прекъсване и българската публика да има възможност всяка година да се наслаждава на изпълненията на звездни изпълнители.

Била си PR на голямата Нешка Робева. На какво те научи работата с нея?

Много е правилна думата „научи“. От Нешка Робева човек наистина може само да учи. Благодарна съм на съдбата, че имах възможност да бъда в нейния екип. Привилегия е да бъдеш до нея и да се учиш. До ден днешен чувам съветите й в главата си, два университета нямаше да ми стигнат, за да получа знанията, които тя ми даде, цялата тази „тренировка“ и дисциплина, невероятния хъс да си гониш задачите до пълна победа. За мен Нешка е изключителен професионалист и човек. Много я обичам.

Какво ти даде опитът като заместник-кмет по културата и образованието в Благоевград? Кои бяха най-големите предизвикателства?

Този административен опит ми даде изключително много. Имах възможността да работя със страхотни хора. Бях част от един от най-добрите екипи в Община Благоевград  и много се гордея с всичко, което за осем години свършихме в родния ми град. За някои неща не ни достигна времето, но успяхме да оставим добра следа и положителен пример за отдадени на каузата хора. Истината е, че човек трябва наистина да обича града, на когото посвещава години от живота си, и също така да прави всекидневни усилия в името на добруването му.

Би ли поела отново такава отговорност и какво би променила?

Аз съм човек, който вярва в съдбата, и смятам, че всеки има път, който трябва да следва. Ако такава мисия се появи отново като част от моята съдба, да – пак бих поела тази отговорност! Със сигурност ще променя доста неща. Моето верую е, че културата, образованието и спортът трябва да бъдат приоритети и всяко дете трябва да бъде обхванато поне в една от тези сфери. Само тогава може да очакваме здраво, мислещо и културно поколение.

Като майка на абитуриент, който завършва тази година, какво би искала да се промени в средното образование у нас?

Със съжаление ще кажа, че трябва да се променят много неща. Всички сме свидетели в какво общество живеем. И докато се надявахме, че за децата ни ще е по-добре, те вече пораснаха, а ситуацията е все така плачевна. Казвам го със свито сърце, но това е истината. Много неща бих променила в средното образование и не само. Иска ми се децата да ходят с желание на училище и самата институция да ги респектира. Но за тази цел заедно трябва да работят учители, родители, деца и целокупното общество – подобна визия, за съжаление, битува само в моя идеален свят.

Какво е най-важното, което би искала твоят син и младите хора от неговото поколение да знаят?

Че всеки сам кове собствената си съдба! И е отговорен и за хубавите, и за лошите неща в живота си. Искам да знаят, че няма невъзможни мечти, стига човек да ги иска силно със сърцето си, и да работи за тях. Също така е важно, ако имат избор, винаги да направят добро, а не лошо… Да бъдат от светлата страна.

Как се грижиш за здравето и добрата си форма?

Иска ми се да полагам повече грижи всъщност… Знам какво е хубаво да се прави, но невинаги разполагам с това време. Старая се да се храня здравословно и да спортувам поне три пъти седмично, йогата също помага – включително за вътрешния баланс.

Каква е твоята „рецепта“ за щастливо семейство?

Трудно се дават рецепти, но си мисля, че когато между двама души има подкрепа, доверие и разбиране, то тогава Вселената е на тяхна страна.

Пожеланието ти към читателите на сп. BETTY Моята аптека?

Преди всичко им желая да бъдат здрави, колкото и клиширано да звучи. Да не спират да мечтаят и да се усмихват, както и да намират повече време за любимите си хора. Животът е прекрасен!

Катерина Хапсали - Свързва ни геoграфията на сърцето

През месец май, когато този брой е в аптеки Betty в цялата страна, по книжарниците вече е второто издание на петата ú книга, сборникът „Вкусни разкази“, издаден от „Колибри“. Първото му издание е изчерпано бързо след появата му, а по един от разказите – „Симид на Босфора“ – най-вероятно ще се заснеме филм.

През 2015 г. романът „Гръцко кафе“ печели наградата „Перото“ и наградата за бестселър „Цветето на Хеликон“. След това се появяват стихосбирката „През девет планини“, романът „Сливовиц“ и сборникът с разкази „Хора“. Пет успешни книги само за осем години, през които отглежда сама своя син Ахилеас и e неуморен журналист, ПР, водещ на подкаст за култура и на семинари за творческо писане, в които местата се попълват още преди обявяването им...

Катерина, кога усети, че трябва да напишеш книга?

В „Гръцко кафе“, който е дебютният ми роман, казвам, че човек не става писател, когато поиска, а когато не може да не бъде такъв. Когато просто не се побира в себе си от възторг или болка и трябва да „прелее“ на листа. При мен това се случи броени седмици след смъртта на моя съпруг Полихронис в една много непрогледна нощ. Бебето спеше, аз бях навън на чардака, а вътре в мен беше толкова тъмно, колкото и около мен. Тогава отворих лаптопа и написах първото изречение на „Гръцко кафе“: „Сико, Хрони, сико!“, което на български означава „Ставай, Хрони, ставай!“. Това крещеше моята свекърва и всички баби и лели в Неос Скопос (Неос Ставрос от романа не съществува) на погребението на мъжа ми...

Преди това бях само журналист, тази професия е в гените и вените ми и смея да твърдя, че съм се учила от прекрасни хора в професията. Мислех, че ще си умра като журналист и една голяма детска мечта – да бъда и писател – ще ръждяса.

Колко време мина, за да види романът бял свят?

Трябваше да мине известно време, за да го напиша в някакви откраднати моменти в ежедневието ми на майка. А в моя случай трябваше, както обичам да казвам, „резко“ да стана и баща, и майка, и да мисля за всичко: и за прехрана, и за справяне с кризисни моменти, и за кариерата ми, защото се оказах глава на семейство, и за толкова други подробности след една такава нелепа смърт. Нямах време за скръб!

„Издърпах се за косите“ и освен всичко останало станах писател, макар че се осмелих да се нарека такъв чак след четвъртата ми книга, след сборника ми с разкази „Хора“, защото в кратката форма на разказа се познава най-много моженето.

Интересно ми е какъв предмет си хванала на твоя прощапулник като малка? 

Писалката! Хванала съм и огледалцето всъщност и много са се чудели бабите каква ще стана: писателка или артистка?! Поне така са ми разказвали. Но аз мисля, че всички пишещи хора сме артисти. Години наред си казвах, защо не седна да напиша някакъв роман? Даже бях написала един, когато бях на двадесет и нещо години. Но имаше голям обир вкъщи, точно когато се бях върнала в България след ученето ми в Щатите и живота в Хърватия. Обраха ни всички компютри, дискети и една красива чанта, в която беше единственият екземпляр, разпечатан на хартия. И така моят първи роман „The Corridor“ („Коридорът“), изцяло написан на английски, защото тогава повече мислех на английски, беше безвъзвратно изгубен. Никога досега май не съм говорила за това или поне не си спомням…

Едно лондонско издателство беше харесало синопсиса ми - аз, с цялата прелестна арогантност на младостта, им го бях изпратила, а те ми бяха върнали мейл, че искат да се видим и да им покажа целия текст. Написах им после един много прочувствен мейл след обира, не съм сигурна дали ми повярваха… По-късно мои близки ми казаха, хайде напиши го пак! Но това е невъзможно… Тогава си помислих, че приключвам с тази мечта. Трябваше да минат 13-14 години, за да се случи „Гръцко кафе“. Може да се каже, че той е вторият ми роман.

Каква е историята зад "Вкусни разкази"?

„Вкусни разкази“ са напълно измислени, те са чиста фикция. Хората след  „Гръцко кафе“ като че ли свикнаха винаги да има автофикционален елемент в моите творби, защото в „Кафето“, както почнаха свойски да го наричат, едни 30-40 процента са точни факти от живота ми, но всичко друго е полет на въображението. Просто се говори за журналистка, за смъртта на нейния съпруг, за малкото детенце... Много от имената съвпадат, но всъщност голяма част от целия балкански магически реализъм е плод на фантазията ми. При „Вкусни разкази“ въображението е основната съставка. Те са разкази за съдбата и за любовта, опити за рецепти за живот. Аз не се интересувам от писането на стандартни кулинарни книги, моята сила е „душевадската“ литература. Единственото реално нещо в тях е една фраза на моя свекър Стергиос, светло му небе.

Беше преди много години, седяхме и пиехме кафе и той ми каза: „Ех, Катерина, знаеш ли какво беше първото нещо, което моят прадядо купуваше, като получеше някаква надница? Захар! Защото другото, Катерина, за оцеляването, ще се купи, ама животът не трябва да бъде просто оцеляване. Най-важното за един дом и за едно семейство е сладостта, захарта. И затова оттогава поколение след  поколение знаем, че първото нещо, което се купува за един дом, за да има сладост в него, това е захарта“. Тази фраза дълги години ми е стояла складирана в съзнанието и една нощ се върна. Отворих си лаптопа, вече друг, и написах „Захар“.

Това ли беше първият „вкусен разказ“?

Всъщност първият разказ беше „Баклава“, но „Захар“ е единственият, в който има елемент от реалния живот. Има нещо много особено в гръцката култура, в народната им мъдрост. Гърците от дълбока древност са усвоили най-важното изкуство – да живеят! И винаги успяват да го направят, дори на фона на всякакви  политически и икономически кризи. Тези хора знаят как да живеят и да си изискат правата, да излязат на площада и да настояват никой да не им взима „захарта“ на съществуването.

В твоите творби като лайтмотив преминава темата за дълбоката връзка между балканските народи. Какво е твоето послание?

Всички сме едно. Правим понякога абсолютни глупости, за да се правим на много различни, но ние сме част от една обща география и това не са просто Балканите, това е географията на сърцето. Нещо по-силно от картата. Една географска карта може да бъде прекроявана до безкрай от Велики сили и интереси. Но географията на сърцето е нещо различно и тя ни свързва, ние страшно много си приличаме. И губим много усилия, нерви, битки, животи дори са погубвани, за да си доказваме колко сме различни. А истината е, че и гръцкото кафе, и турското кафе, и българското кафе в джезве, и това, което ще изпиеш в докачливото Скопие, е едно и също кафе. Че и табиетите ни са сходни.

Ти как обичаш да пиеш кафето си?

Моето небце го иска горчиво, аз обичам да го пия без захар, скето, за да го усетя силно. И чая си така пия. Но да се върнем на Балканите, на мен са ми много важни. В „Сливовиц“ най-благородният герой е от сръбско потекло. В „Хора“ и особено сега във „Вкусни разкази“ говоря много и „влизам в кожата“ на турския етнос. Тъй че в книгите ми има българи, сърби, турци, гърци: ние сме част от тази география на сърцето и на всичкото отгоре сме на място, голямо колкото един пешкир.

И вместо да се борим чия е мусаката или чие е кафето, най-добре е да си кажем, че всъщност нищо не делим, а съжителстваме в един общ емоционален първичен бульон и малко трябва да се поуспокоим, да се кротнем и да видим колко е красиво това! Да спрем да дърпаме тая черга, защото място има за всички.

Каква е мисията ти като писател?

Вече имам натрупан осемгодишен опит и виждайки реакцията на читателите, мисля, че това, което умея  наистина добре да правя с думи и не трябва да се отказвам от него, е да давам на хората утеха, надежда и вдъхновение. Тези три неща. И докато мога да давам на хората утеха в един много смахнат и объркан свят, надежда в един често труден живот и вдъхновение да продължаваме красиво напред, а не просто да кретаме някак, значи има смисъл да пиша!

Как виждаш ролята на българските писатели?

Тенденцията, която виждаме и която много ме радва, е, че българската публика започна повече да се интересува от българските творци. Виждам го много ясно специално в литературата. Българската публика се събуди като че ли, стана и по-взискателна. Харесва ми да мисля, че аз съм също една от многото причини. Но българската публика разбра, че родните творци предлагат продукт, който не само, че не е по-лош, ами е много силен и с него до по-голяма степен могат да се идентифицират. Защото ние пишем за нещата, които са им близки.

Един български автор, ако е наистина добър, може много повече „да ти влезе под кожата“, отколкото някаква отдалечена литературна сапунка за някакви красиви измислени хора на другия край на света. Всички талантливи автори, които уважават Нейно величество публиката мисля, че успяват вече да стигнат до сърцето й. Като минеш през големите книжарници, ще видиш, че все повече стават българските автори в секциите „Най-четено“. И това ни дава смисъл!

Кои са любимите вкусове на семейство Хапсалис? Как се грижите за здравето си?

Любимите вкусове далеч не са най-здравословните и гледам да ги ограничавам. Вкъщи се въртят и баници, и торти се правят, но сутрин например аз обикновено залагам на протеинови шейкове или различни смутита. Фен съм на хубавите и чисти хранителни добавки, взимам и витамини. Силно вярвам в биохакинга и в това, че можем да забавим и да „излъжем“ биологичната възраст. Старая се да консумираме редовно плодове и зеленчуци, а благодарение на блендерите и пасаторите тийнейджърът вкъщи си няма и  идея колко много от тях поглъща, без изобщо да знае (смее се).

Както казва един наш известен лекар, най-големият трик на майките са кремсупите - там слагаш всички зеленчуци, които детето ти твърди, че никога не яде! А иначе моят живот често е пълна лудница, правя твърде много неща, но съм открила начин за движение – тези прословути 10 000 крачки на ден, които мога да извървя и на високи токчета. И съм от „уикендовите майки“ във фитнеса.

Кое е най-важното, което искаш Ахилеас да научи от теб?

Думата, която веднага ми изникна, и ако на това успея да науча сина ми, ще бъда един щастлив родител, е думата достойнство. Да научиш едно дете на достойнство означава и да не му даваш да търпи несправедливост, независимо дали спрямо друго дете, приятелче,  неприятелче, непознато, или спрямо себе си. Към детето ми, разбира се, също е имало лошо отношение, т.нар. булинг, това хулиганство, този тормоз от деца към деца, който е много наболяла тема и го има навсякъде. Аз съм писала за това и в социалните мрежи.

По един или друг начин съм популярен човек и си мисля, че особено популярните хора сме абсолютно длъжни да даваме гласност и да не замитаме нещата под килима. На всяка несправедливост трябва да се реагира веднага. Не трябва да се страхуваме, да сме малодушни и да си мълчим! Страхът е най-големият ни враг. А достойнството винаги е от другата страна на страха.

Твоето пожелание към читателите на сп. BETTY Mоята аптека?

Пожелавам им да правят това, което прави природата: да се обновяват и да не бягат от новото начало и от промените! Пожелавам го и на себе си.