Александра е родена в Щип, Северна Македония. Завършва Фармацевтичния факултет  на Медицинския университет  в София през 2009 г. Остава в България и в продължение на десет години работи като магистър-фармацевт в аптечна верига, преди да отвори собствена аптека: през 2020 г. в столичния квартал Лозенец и годинa по-късно аптека в ДКЦ Неоклиник в квартал Стрелбище. И двете са част от партньорска програма Betty и носят името Омниа от латинското omnia, което означава „всичко“.

• Александра, как избра фармацията за своя професия? Има ли някой друг фармацевт в твоето семейство?

-Леля ми е фармацевт, но по-скоро избрах фармацията заради моя интерес към биологията и химията в училище. Когато завърших гимназия през 2004 г. имах ясна идея какво точно искам да уча – генетика или съдебна медицина в Белград. Но тогава времената в Белград не бяха спокойни, а баща ми силно се възпротиви на идеята ми за съдебна медицина. Той е инспектор и много добре знаеше, че това не е лека професия за жена. А аз не се интересувах от медицината по принцип, исках точно съдебна медицина. Може да е странно, но си мислех и за архитектура, обичам точните, конкретните неща, логиката, структурата. Майка ми е строителен инженер.

След всички размисли се появи и идеята за фармацията, а мои познати препоръчаха университета в София. Така съдбата ме доведе тук. Издържах четирите изпита и всички трудности да отидеш сам на 18 години на ново и непознато място, без близките си, без да познаваш никого. Но желанието ми да уча фармация в София беше толкова силно, че ме движеше с голяма сила напред.

• Когато един фармацевт отвори собствена аптека, той се сблъсква и с предизвикателствата на предприемача. Как се реши на тази стъпка?

-Пред завършващите фармация има различни възможности за реализация. Нямах идея да отварям собствена аптека. След като се дипломирах, години наред работих за други аптеки. Работата ми харесваше и давах всичко от себе си. Но един ден усетих, че вече нямам какво повече да науча и какво повече да дам. Напуснах и реших да направя пауза, да размишлявам как да подредя нататък живота си. Точно тогава се появи възможност да наемем хубаво място на ул. „Горски пътник“ 55 и да отворим аптека. И аз не се колебах дълго!

• Кои са най-големите трудности в момента в този бранш?

-Трудностите, като се започне с административните и бюрократичните, никак не са малко. Да имаш аптека не е бизнес с големи печалби, както може би се смята. И те не идват бързо. Но аптеката е голямо сърце, работа, която носи удовлетворение. Да дадеш съвет, да помогнеш, да имат доверие в теб, да си нужен, това е безценното! Открих аптеката в Лозенец точно преди пандемията от Ковид-19, въпреки негативната тенденция за затваряне на много аптеки. Пандемията доведе до голяма нужда от медикаменти, а най-вече – от професионален съвет и помощ наистина на първа линия, каквито бяхме ние, фармацевтите. Това даде тласък на аптеките, но въпреки това много не издържаха и затвориха. Като една от най-големите трудности в момента отчитам липсата на кадри.

• Какви са предимствата на кварталната аптека пред големите аптечни вериги?

-Отворих аптека в квартала, в който намерих първата си квартира под наем, след като се дипломирах, и където живея и до днес. Спокоен квартал с интелигентни хора. В аптеката създадох много приятелства, 20-30 души имат личния ми телефон и могат да ми се обаждат да попитат нещо по всяко време. Предимството на кварталната аптека, ръководена лично от магистър-фармацевт собственик, е точно това. Хората имат близък контакт с доверен аптекар, когото познават, на когото могат да разчитат за съвет, за решение на проблем, за консултация, за разговор. Същото нещо имат в лицето на целия ми екип, за което съм горда с него!

• В аптеката на ул. „Горски пътник“ имате чудесен детски кът, какъвто предлагат малко аптеки у нас. Как го приемат децата и родителите?

-Децата го забелязват още от витрината и много му се радват. А родителите все се притесняват - „не пипай това“, „внимавай нещо да не повредиш“. Но постепенно разбират, че да, този кът е създаден точно за децата, могат да пипат, да рисуват, да поседят, да се позанимават на спокойствие. Защото тук има място за всички - и за най-малките, които да са спокойни, докато баба си мери кръвното или мама избира кремове и витамини.

• Как виждаш бъдещето на аптеките?

-Изправени сме пред доста трудности, но именно заради това трябва да се мобилизираме и да търсим „умните решения“. Ръстовете на продажбите няма да са така динамични и очевидни. Все по-важни са добре обучените фармацевти и обслужващ персонал, достъпността на аптеките, възможността за консултация, безкомпромисното качество и отговорност за продуктите.

• Кое ти носи удовлетворение?

-Усещането, че правя нещо смислено. Че помагам по начина, по който мога най-добре.

• Кои мисли понякога не ти дават да спиш?

-Мисля, че пандемията се отрази много негативно на физиката и психиката на хората и това има дълготрайни последствия. Най-големите ми притеснения са за живота и здравето на близките.

• Вече цялото ти семейство живее в София. Как се чувствате тук? Намерихте ли добри приятели и дом?

-Да, аз дойдох първа, след това и брат ми, който взе магистърска степен по финанси, създаде собствено семейство и дом, а след това в София се преместиха и нашите родители. Имаме много добри приятели тук.

• В ежедневието на аптеката се срещаш с болката на хората, с техните радости и грижи, с притесненията им от този нов свят, в който постепенно разбираме, че вече живеем. Какво би казала на всички читатели, до които ще стигне списанието чрез аптеки Betty в цяла България?

В този нов свят много хора живеят зад завеси, никога не показват истинското си лице, общуват предимно в паралелния свят на социалните мрежи. Нека не забравяме истинските неща, важните. Нека не забравяме как да се срещаме, как да си говорим, как да споделяме и да се подкрепяме, как да бъдем човеци. Защото от това зависи душевното ни спокойствие, а оттам – и доброто здраве. А здравето... Както казва Артур Шопенхауер „Здравето не е всичко, но БЕЗ ЗДРАВЕ – ВСИЧКО Е НИЩО!

Диана Дафова е родена в София в семейството на професионалните музиканти Лиляна и Анастас Дафови. Завършва Музикалното училище „Любомир Пипков“ в клас за класическо пиано и след това музикалната академия в София с пеене и джаз пиано. През 1985 г. започва соловата си кариера и само за няколко месеца песните й стават хит по БНТ и БНР, печели специалната награда на конкурса „Мелодия на годината“ и става сценарист и водещ на предаването. По това време песни за нея пишат известните композитори Зорница Попова, Мария Ганева, Тончо Русев, Морис Аладжем и др. Участва в стотици концерти в България и по света, в национални и международни телевизионни програми. Създава свой музикален стил, като започва да композира и продуцира музиката и спектактлите си. Пее на седемнадесет езика, а песните й имат уникално звучене. Песента ú „Аадия“ е селекционирана от НАСА и излита в Космоса със совалката „Колумбия“, а Диана присъства на живо на ракетната площадка в Кейп Канаверъл, Флорида, като специален гост. На 43-тия международен фестивал в Хюстън, Тексас, печели златната награда „Реми“ за най-добър концерт на живо, който е представен в Лас Вегас. Участва в работата на Върховния комисариат на ООН за бежанците и става негов представител за Европа. Две от песните в албума ú „Каризма-Духовна красота“ са избрани за диска Voyces United for UNHCR, всички приходи от световните продажби отиват за подпомагане на жени и деца без дом. Има дъщеря от първия си брак, Лили Сотирова, която е художник, а наскоро се дипломира като магистър по арттерапия в Националната художествена академия. Като малка Лили оцелява в тежка автомобилна катастрофа и това задълбочава интересите на Диана към духовната страна на живота. Започва да твори в насока за пробуждане на светлината във всяка човешка душа. През лятото на 2019 г. губи втория си съпруг, англичанина Майкъл Батърфийлд, с когото имат 27-годишен брак, а година по-късно и баща си, диригента Анастас Дафов, с когото имат много силна връзка.
В края на месец май 2023 г. Диана Дафова представи на откритата сцена на театър „Сълза и смях“ в София втория си авторски музикално-театрален спектакъл „Танцът Живот“.

Диана, какво Ви вдъхнови да създадете „Танцът Живот“?
Реализацията на нова идея и авторски спектакъл е дълъг процес и съзряване на съвкупност от фактори. Вълнувам се от особеностите на времето, в което живеем, наситено с несигурност, отчуждение, материализъм и агресия. Убедена съм, че изкуството и особено музиката могат да въздействат върху по-дълбоките нива на емоциите и психиката, да променят нагласите, начина на мислене и съответно поведението на хората. Вярвам, че точно поднесените послания биха разместили натрупаните тежки пластове на негативизъм и биха предизвикали осъзнаване. Месеци наред заедно с режисьора Борис Радев търсехме най-верния изказ и сценично представяне, така че всеки детайл е на мястото си. Спектакълът „Танцът Живот“ е създаден, за да върне аудиторията към истинските ценности, които са забравени в нашето съвремие, но те не са просто архаични понятия, а единственият верен път за оцеляване и смислен живот. Те са заложени в основата на човешката същност, въпреки че много хора живеят в пълна заблуда за обратното.

В духа на новото време в спектакъла се появява иновативно приложение с личен аватар. Според Вас могат ли да ни помагат технологиите по пътя към решаване на големите лични и житейски въпроси, или ги задълбочават още повече?
Да, спектакълът е богат на идеи и различни съвременни похвати. Партньор на сцената е специално създаденият личен мой аватар, който е част от иновативно приложение, наречено “Вътрешен глас“. В това също има послание, което отговаря на Вашия въпрос. В конкретния случай технологиите са в услуга на духовността, създадени в помощ на хората. За съжаление в грубата реалност с тях може и да се злоупотребява и е опасно, когато служат на злонамерени интереси.

Може да се каже, че носите музиката в гените си, но все пак, каква е Вашата вдъхновяваща история, която Ви насочи твърдо към нея?
Закърмена съм с музика в най-прекия смисъл, защото родителите ми са музиканти. Майка ми е народна певица, а баща ми беше хоров диригент, вокален педагог и преподавател в Пловдивската музикална академия. Дългата кариера, която са имали, им е донесла изяви в цял свят, постижения, международни награди и признание. Oще преди да се родя, често съм била на сцената. Отгледана съм с постоянно съпътстваща музика и в обкръжението на артисти и музиканти. От ранна възраст знаех в каква професионална посока ще се развивам без колебание, като в нея включвах и балета.

Как описвате своята музикална стилова насоченост и как тя се развиваше през годините?
Изучавам музика от 5-годишна възраст, свирейки на пиано и пеейки в различни формации. В музикалното училище в София ме обучаваха в познаването и интерпретирането на класическа музика, в Музикалната академия усъвършенствах пеенето в класа на Ирина Чмихова и успоредно с това втора специалност ми беше джаз пианото. В дома си опознавах в детайли фолколора, който беше жанрът на родителите ми. В началото на певческата си кариера изпълнявах популярни песни на известни български автори, но с натрупването на професионален опит в мен назряваше идеята да обединя стиловете, които познавам. Творческата ми натура и експериментална нагласа ме подтикнаха към създаването на свой собствен стил авторска музика, която е модерна, с богата мелодика и аранжименти, съчетаваща не само различни жанрове, но и елементи на култури от цял свят. Това се превърна в мой почерк, който през годините представих на 4 континента.

Има ли някой концерт, който е оставил у Вас особен спомен?
Да, разбира се, но не е един концерт, а дестки такива. В България емблематични бяха спектактлите ми в Народния театър „Иван Вазов“, двата благотворителни в църквата „Света София“, чрез които бяха събрани средства за възстановяване на олтара и гробниците под храма, дипломатическият концерт в Археологическия музей и др. В чужбина – концертите ми по покана на индийското правителство в големи зали в Делхи, Гоа и Мумбай, представянето на спектакъла ми „Един свят в песен“ в залата на Голдън Нагет в Лас Вегас, за който получих наградата „Златно Реми“, концертът за омиротворителните военни сили във военния лагер Бонтстийл в Косово, за който бях наградена с пет медала за отличие, и много други.

Какво важно послание за живота Ви предаде Вашата майка, което и Вие предавате на дъщеря си?
И двамата ми родители винаги са били честни, работливи, толерантни, отдадени на семейството, добри и отзивчиви хора. Техният пример е изградил основата и на моите житейски принципи. Майка ми е широко скроен човек с богат житейски опит. Имала е възходи, но е преживяла и много трудни моменти. Въпреки това е запазила оптимизма си и вярата в добрата страна на живота. Това е нещо, което съм научила от нея и бих искала да предам и на дъщеря си.

Как се грижите за здравето си и как се поддържате в добра форма?
Старая се да забелязвам и обръщам внимание на сигналите, които ми дава тялото, и не чакам дълго, ако е необходима консултация със специалист. Знам, че доброто здраве е резултат на хармония между дух и физика, и се стремя да вибрирам на високи честоти. Не правя специални или системни физически упражнения, не прилагам техники или десетки процедури. Не спазвам диети, храня се балансирано.

Кои са нещата, които Ви носят радост и Ви зареждат с енергия?
Радост ми носят семейните празници, срещите с приятели, пътуванията, които ме обогатяват, новите творчески идеи, които ме вдъхновяват, и пътят към тяхната реализация. Ценя дребните на пръв поглед ежедневни радости като чаша ароматно кафе в леглото, приятен аромат, цъфнало цвете, чаша хубаво вино, усмивка на непознато лице, любима книга, вкусен плод...

Как прекарвате лятото и какво да очакват почитателите Ви от новия сезон?
Лятото за съжаление е много кратко. Това е любимият ми сезон, може би защото съм родена в края на юли. Имам няколко запланувани срещи с публиката, няколко ваканционни пътувания, семейни задължения и работа. Очаквам новия сезон с нетърпение, защото след премиерата на спектакъла „Танцът Живот“ в столицата искам да го представя на повече места в страната и отново в София през есента.

Каква е Вашата амбиция за бъдещето в личен и професионален план?
Имам желания, но амбициите съм оставила на по-заден план. Обстоятелствата ни научиха да планираме в по-краткосрочни срокове. Бих искала да продължавам да творя и развивам потенциала си, да пътувам и да се срещам с интересни хора, да се радвам на постиженията на дъщеря си.

Пожеланието Ви към читателите на сп. Betty Моята аптека?
Да вярват в силата на природата, в силата на доброто, в собствените си сили и интуиция, чрез които могат да постигнат всичко желано!

Когато са те насочили към хирург и влизаш със свито сърце в кабинета му, много важно е да те посрещне лекар с ведро изражение и усмивка на лицето, да те информира, да те окуражи, да е с теб при взимането на решение. Точно това намираме в кабинета на доц. Маринов. Отдаден на професията си, за което има пълната подкрепа от семейството си, доц. Маринов е женен и има едно дете, този лекар дори умее да се пошегува, да разсее страховете ти. Завършва Медицина в Медицинския университет София през 1997 г. От 1998 до 2003 г. работи и специализира хирургия в Трета хирургична клиника на УМБАЛСМ „Пирогов“, където придобива специалност „хирургия“. В периода 2003-2005 г. работи в УМБАЛ „Лозенец“ в екипа на проф. Гайдарски. През 2005 г. спечелва стипендия и заминава на едногодишна специализация в областта на чернодробно-панкреатичната и онкологична хирургия в гр. Есен и Бохум, Германия. Преминал е курс по трансплантационна хирургия в Ню Касъл, Великобритания. В МБАЛ „Токуда Болница“ е от самото й основаване. През 2008 г. преминава курс по минимално инвазивна хирургия на щитовидната жлеза в Загреб, Хърватска. Има завършени курсове в различни области на минимално инвазивната хирургия в Австрия, Испания, Израел, Турция, Румъния, Франция и други страни. През 2011 г. защитава дисертационен труд на тема „Проучване върху хирургичното лечение на хроничния панкреатит“ и придобива образователна и научна степен „Доктор“. От 2014 г. оглавява направление Миниинвазивна и лапароскопска хирургия. Автор и съавтор е на над 100 национални и международни публикации. През 2014 г. завършва УНСС, специалност „Публична администрация“, „Здравен мениджмънт“. От 2018 г. е доцент към Медицински Университет Варна. Членува в БХД, IASGO, БАМИРХ. Член е на управителния съвет на Българска асоциaция по бариетрична и метаболитна хирургия. Член е на ЕАЕS.

Доц. Маринов, как решихте да станете лекар?
При мен не беше много трудно да взема това решение, защото съм от семейство на лекари и математиката не ми вървеше в училище. Майка ми е детски уролог, дългогодишен ръководител на единствената клиника по детска урология в институт „Пирогов“ тогава, баща ми е стоматолог. По едно време имах идеи да ставам адвокат, но бяха много мимолетни. Някъде в девети клас реших, че искам да стана хирург, това ми беше мотивацията да стана лекар въобще, без да ми е напълно ясно с какво точно се захващам. Наблегнах на химията и биологията, кандидатствах медицина и влязох. Завърших Медицинския университет в София и станах хирург.

Как се насочихте към жлъчно-чернодробната и панкреатична хирургия?
Tова, което ме накара да се профилирам към най-сложната област на коремната хирургия, беше срещата ми с проф. Гайдарски на изпита за специалност, след което започнах да работя под негово ръководство в Университетска болница „Лозенец“, и до ден днешен работим заедно.

Какви са предимствата на лапароскопската хирурия спрямо отворените операции?
Лапароскопската хирургия получава голяма популярност още през 90-те години на миналия век, през последните 20 години тази хирургия изключително много навлезе и на практика измести отворената, тъй като предимствата на минималноинвазивната хирургия са много: по отношение на тъканната травма, на възстановяването на пациента, на това как се възстановяват функциите на организма. Липсата на разрез на коремната стена до голяма степен улеснява възстановяването и намалява болката, която се налага да изпитат пациентите. Иначе ние вътре лапароскопски правим същото, което обикновено правим и при отворена операция. Генерално не са се променили нещата, просто се е променил достъпът.

Кои са новите тенденции в миниинвазивната хирургия?
Това е роботизираната хирургия, която също добива много сериозна популярност. Дори днес имах една такава операция. Роботизираната система „Да Винчи“, с която разполага болницата и имаме шанс да оперираме с нея, дава някои предимства пред лапароскопската хирургия в определени ситуации и при определени пациенти. Образът е триизмерен, има много добра визуализация в оперативното поле, рамената на инструментите, с които работим, могат да са подвижни във всички посоки и дават възможност за една много детайлна и много прецизна работа. Не на последно място е ергономичната поза на хирурга. На нас ни се налага да стоим по цял ден прави в операционната и при роботизираната хирургия не се изморяваме толкова много. Но големият технологичен напредък тепърва предстои.

Ще могат ли роботите да заместят хирурзите?
Трите големи пробива в медицината, които предстоят и които съм убеден, че ще се случат, и то в обозримо бъдеще, това са: победата над онкологичните заболявания и няма да се случи с нож. Това, което правим ние в операционната, е една брутална намеса в човешкия организъм. Да, спасяваме човешки животи, но това е една голяма и сериозна интервенция, независимо дали се прави по минимално инвазивен път или отворен. Онкологичните заболявания ще бъдат победени със спринцовка и с инжекция, това е ясно. Другият технологичен пробив в медицината са ксенотрансплантации или трансплантации от клонирани животински органи на човек с подобна генетична структура и по-малка нужда от имуносупресия. И на трето място антиейджинг терапиите, които също ще бъдат актуални в медицината. По отношение на хирургията колкото по-технологична става медицината, толкова повече хирургията ще отстъпва. Никой не иска да бъде опериран, да му се махат органи и да се правят сериозни реконструкции.

Тогава какво бихте посъветвали един млад колега, който сега навлиза в хирургията?
Имам млади колеги, ръководя и група студенти като асистент. На всички, които залитат по хирургията, казвам, че трябва да погледнат малко в бъдещето, защото след 20-30 години хирургията няма да е това, което е в момента. Трябва да предвидят с какво точно искат да се занимават. Между другото, инвазивните специалности, инвазивната гастроентерология, инвазивната ангиология, урологията и т.н. са области от медицината, които ще се развиват много сериозно и все повече ще изместват традиционните хирургични методи.

Разкажете ни един интересен случай от Вашата практика.
Миналата седмица оперирахме един пациент с отворена операция, при която отстранихме един огромен тумор, около 25-30 см, на десния надбъбрек. Беше изместил настрани черния дроб и панкреаса, имаше притискане на долната празна вена. Това е една от предизвикателните ситуации в операционната, които се наблюдават рядко, и при тях няма стандартен подход. Опитът е важен. Правихме операцията заедно с проф. Гайдарски. Пациентът е добре, предстои му изписване.

Кои са митовете и заблужденията, свързани с гастрохирургията, които бихте искали да развенчаете?
Митове има всякакви, живеем в ерата на информацията, Гугъл знае всичко. По ключови думи излиза порой от информация. Тук вече трябва да се обърне внимание на индивидуалната способност на човек да я пресява, да открива важното и да се информира по правилния начин.
Хората, които са лаици в областта на медицината, по различен начин си представят едно хирургично лечение. Никой не идва с много голямо желание да бъде опериран, нормално всеки човек го е страх.
Тук е ролята на хирурга да информира, да обясни на достъпен език на пациента за предстоящото лечение, да го мотивира, да му вдъхне доверие, да го накара да се чувства сигурен. Това са неща, които вървят с хирургията, които са също толкова важни, колкото самата операция.

Какви са най-често срещаните гастроинтестинални заболявания и как те могат да бъдат предотвратени?
Много често се налага да лекуваме пациенти с онкологични заболявания на дебелото черво, на стомаха, на панкреаса. При тях освен генетичната предизпозиция от изключително значение са факторите на средата – как се храним, консумираме ли алкохол, пушим ли, движим ли се достатъчно, подложени ли сме на стрес. Трудно е да се дадат в две изречения някакви препоръки, но основното е профилактика. Това, което можем да направим, е да си обръщаме често внимание, да си правим редовни изследвания, да посещаваме лекаря, когато се чувстваме здрави. Едно онкологично заболяване, когато е открито в ранна фаза, е напълно лечимо в днешно време. Да си даваме повече почивка, да се храним по-малко, но с по-качествена храна.

Какво е мнението Ви за новите идеи, които се налагат, да се храним с насекоми?
Аз лично не се храня с хранителни продукти, които съдържат насекоми, но не съм експерт по въпроса.

Как се поддържате в добра форма?
Гледам да се движа достатъчно. Сутрин, преди да изляза, спортувам, когато имам възможност и следобед. През деня почти не се храня, храня се веднъж на ден. През уикенда, когато мога, си почивам. Приятели ме развеждат насам-натам.

Коя е най-голямата трудност, която Ви се е налагало да преодолеете?
Кариерата на един лекар е изпълнена с трудности и предизвикателства, те са ежедневие.

Съжалявали ли сте някога за избора си?
Аз мога да кажа, че си работя хобито. Имаше една максима: намери какво ти носи удоволствие в живота и намери начин как да изкарваш пари от това. Горе-долу се доближавам до тази максима. Не ме натоварва чисто ментално и физически тази работа. Чувствам се добре, чувствам се комфортно. Физически да, днес например съм вече 12 часа в болницата, не през цялото време съм в операционната, направил съм 4 операции, от които една голяма и три по-малки. Но това е много пленяваща работа, никога не съм си мислел какво друго бих могъл да стана освен лекар.

Кое Ви мотивира, кое връща усмивката на лицето Ви?
Ами тя усмивката не е слизала от лицето ми, аз съм позитивен човек. Негативизмът на никого не носи полза, човек трябва да намира във всяко едно нещо и добрите страни.

Има ли нещо, за което мечтаете?
Да съм на 20 години пак (смее се).

Пожеланието Ви към нашите читатели?
Да са здрави и да имат по-малко нужда от нас!

Когато моя приятелка сподели, че след петгодишно прекъсване фестивалът „Франкофоли“ ще бъде организиран отново на 16 и 17 юни 2023 г. на Гребната база в Пловдив и тя познава добре организаторката, не се поколебах да я помоля за среща. Спомних си с каква жажда посрещахме музикалните събития, за които падането на Берлинската стена отвори врати и към нас.

Първият френски фестивал в Благоевград оставя у Христина толкова силна следа, че тя става инициатор за възстановяването му два пъти:  24 години по-късно, когато е заместник-кмет по образование и култура на Община Благоевград, и тази година след повторното му прекратяване заради пандемията и други обстоятелства. През годините Христина работи в радиото и е ПР за различни организации, но когато говори за „Франкофоли“, очите ú блестят по особен начин.

Христина, какво представлява фестивалът във Франция и другите европейски държави, каква е неговата цел и история?

„Франкофоли“ България е част от голямото семейство на престижния френски музикален фестивал за съвременна франкофонска музика. Всъщност България е десетата страна в света, в която се провежда Les Francofolies след Монреал – Канада, Спа – Белгия, Ню Йорк – САЩ, Буенос Айрес – Аржентина, Берлин – Германия, Люксембург, Нова Каледония и Израел.

Генезисът на фестивала е в градчето Ла Рошел, Франция, преди повече от 40 години и тази традиция там е непрекъсвана и ненарушима, както и трябва да бъде. Хората имат нужда да вярват, че смислените творчески събития създават своя собствена последователност. Неслучайно по време на фестивала в Ла Рошел се събират над 200 000 души, което далеч не е маловажно и за местната икономика извън чисто културния план.

Фестивалът първоначално имаше три издания в България – през 1991, 1992 и 1993 година. След това за голямо съжаление последва двадесетгодишно прекъсване до момента, в който ние го възстановихме през 2015 г.

Помниш ли кои бяха изпълнителите на първото му издание в България?

Разбира се! Как бих могла да забравя досега изпълнители като Шарл Азнавур и Вероник Шансон? Това са магически моменти, които оставят своя отпечатък завинаги. Спомням си и еуфорията, която обхващаше града. Колективната енергия, съпреживяването – в това всъщност е огромната мощ на изкуството, което ни обединява.

Кои звезди да очакваме тази година в Пловдив?

На 16 юни пред публиката ще излязат Имани, LP, Елена Папаризу и френските диджеи Bon Entendeur, а на 17 юни ще очакваме Караван пас, Миро, Метр Гимс, La Gente de Zona и Shouse. Както виждате, миксът от изпълнители е невероятен, като правим реверанс и към българското, и към регионалното силно музикално присъствие. Музиката е вероятно най-универсалният език и съм убедена, че всеки, присъстващ в публиката на „Франкофоли“ ще открие нещо наистина ценно за себе си.

Какви са твоите планове за бъдещето на фестивала „Франкофоли“ и за разширяването му на Балканите?

Най-много би ми се искало вярната публика на „Франкофоли“ отново да ни подкрепи и заедно да направим шестото издание наистина незабравимо! В бъдеще си пожелавам фестивалът да продължава да го има без прекъсване и българската публика да има възможност всяка година да се наслаждава на изпълненията на звездни изпълнители.

Била си PR на голямата Нешка Робева. На какво те научи работата с нея?

Много е правилна думата „научи“. От Нешка Робева човек наистина може само да учи. Благодарна съм на съдбата, че имах възможност да бъда в нейния екип. Привилегия е да бъдеш до нея и да се учиш. До ден днешен чувам съветите й в главата си, два университета нямаше да ми стигнат, за да получа знанията, които тя ми даде, цялата тази „тренировка“ и дисциплина, невероятния хъс да си гониш задачите до пълна победа. За мен Нешка е изключителен професионалист и човек. Много я обичам.

Какво ти даде опитът като заместник-кмет по културата и образованието в Благоевград? Кои бяха най-големите предизвикателства?

Този административен опит ми даде изключително много. Имах възможността да работя със страхотни хора. Бях част от един от най-добрите екипи в Община Благоевград  и много се гордея с всичко, което за осем години свършихме в родния ми град. За някои неща не ни достигна времето, но успяхме да оставим добра следа и положителен пример за отдадени на каузата хора. Истината е, че човек трябва наистина да обича града, на когото посвещава години от живота си, и също така да прави всекидневни усилия в името на добруването му.

Би ли поела отново такава отговорност и какво би променила?

Аз съм човек, който вярва в съдбата, и смятам, че всеки има път, който трябва да следва. Ако такава мисия се появи отново като част от моята съдба, да – пак бих поела тази отговорност! Със сигурност ще променя доста неща. Моето верую е, че културата, образованието и спортът трябва да бъдат приоритети и всяко дете трябва да бъде обхванато поне в една от тези сфери. Само тогава може да очакваме здраво, мислещо и културно поколение.

Като майка на абитуриент, който завършва тази година, какво би искала да се промени в средното образование у нас?

Със съжаление ще кажа, че трябва да се променят много неща. Всички сме свидетели в какво общество живеем. И докато се надявахме, че за децата ни ще е по-добре, те вече пораснаха, а ситуацията е все така плачевна. Казвам го със свито сърце, но това е истината. Много неща бих променила в средното образование и не само. Иска ми се децата да ходят с желание на училище и самата институция да ги респектира. Но за тази цел заедно трябва да работят учители, родители, деца и целокупното общество – подобна визия, за съжаление, битува само в моя идеален свят.

Какво е най-важното, което би искала твоят син и младите хора от неговото поколение да знаят?

Че всеки сам кове собствената си съдба! И е отговорен и за хубавите, и за лошите неща в живота си. Искам да знаят, че няма невъзможни мечти, стига човек да ги иска силно със сърцето си, и да работи за тях. Също така е важно, ако имат избор, винаги да направят добро, а не лошо… Да бъдат от светлата страна.

Как се грижиш за здравето и добрата си форма?

Иска ми се да полагам повече грижи всъщност… Знам какво е хубаво да се прави, но невинаги разполагам с това време. Старая се да се храня здравословно и да спортувам поне три пъти седмично, йогата също помага – включително за вътрешния баланс.

Каква е твоята „рецепта“ за щастливо семейство?

Трудно се дават рецепти, но си мисля, че когато между двама души има подкрепа, доверие и разбиране, то тогава Вселената е на тяхна страна.

Пожеланието ти към читателите на сп. BETTY Моята аптека?

Преди всичко им желая да бъдат здрави, колкото и клиширано да звучи. Да не спират да мечтаят и да се усмихват, както и да намират повече време за любимите си хора. Животът е прекрасен!

През месец май, когато този брой е в аптеки Betty в цялата страна, по книжарниците вече е второто издание на петата ú книга, сборникът „Вкусни разкази“, издаден от „Колибри“. Първото му издание е изчерпано бързо след появата му, а по един от разказите – „Симид на Босфора“ – най-вероятно ще се заснеме филм.

През 2015 г. романът „Гръцко кафе“ печели наградата „Перото“ и наградата за бестселър „Цветето на Хеликон“. След това се появяват стихосбирката „През девет планини“, романът „Сливовиц“ и сборникът с разкази „Хора“. Пет успешни книги само за осем години, през които отглежда сама своя син Ахилеас и e неуморен журналист, ПР, водещ на подкаст за култура и на семинари за творческо писане, в които местата се попълват още преди обявяването им...

Катерина, кога усети, че трябва да напишеш книга?

В „Гръцко кафе“, който е дебютният ми роман, казвам, че човек не става писател, когато поиска, а когато не може да не бъде такъв. Когато просто не се побира в себе си от възторг или болка и трябва да „прелее“ на листа. При мен това се случи броени седмици след смъртта на моя съпруг Полихронис в една много непрогледна нощ. Бебето спеше, аз бях навън на чардака, а вътре в мен беше толкова тъмно, колкото и около мен. Тогава отворих лаптопа и написах първото изречение на „Гръцко кафе“: „Сико, Хрони, сико!“, което на български означава „Ставай, Хрони, ставай!“. Това крещеше моята свекърва и всички баби и лели в Неос Скопос (Неос Ставрос от романа не съществува) на погребението на мъжа ми...

Преди това бях само журналист, тази професия е в гените и вените ми и смея да твърдя, че съм се учила от прекрасни хора в професията. Мислех, че ще си умра като журналист и една голяма детска мечта – да бъда и писател – ще ръждяса.

Колко време мина, за да види романът бял свят?

Трябваше да мине известно време, за да го напиша в някакви откраднати моменти в ежедневието ми на майка. А в моя случай трябваше, както обичам да казвам, „резко“ да стана и баща, и майка, и да мисля за всичко: и за прехрана, и за справяне с кризисни моменти, и за кариерата ми, защото се оказах глава на семейство, и за толкова други подробности след една такава нелепа смърт. Нямах време за скръб!

„Издърпах се за косите“ и освен всичко останало станах писател, макар че се осмелих да се нарека такъв чак след четвъртата ми книга, след сборника ми с разкази „Хора“, защото в кратката форма на разказа се познава най-много моженето.

Интересно ми е какъв предмет си хванала на твоя прощапулник като малка? 

Писалката! Хванала съм и огледалцето всъщност и много са се чудели бабите каква ще стана: писателка или артистка?! Поне така са ми разказвали. Но аз мисля, че всички пишещи хора сме артисти. Години наред си казвах, защо не седна да напиша някакъв роман? Даже бях написала един, когато бях на двадесет и нещо години. Но имаше голям обир вкъщи, точно когато се бях върнала в България след ученето ми в Щатите и живота в Хърватия. Обраха ни всички компютри, дискети и една красива чанта, в която беше единственият екземпляр, разпечатан на хартия. И така моят първи роман „The Corridor“ („Коридорът“), изцяло написан на английски, защото тогава повече мислех на английски, беше безвъзвратно изгубен. Никога досега май не съм говорила за това или поне не си спомням…

Едно лондонско издателство беше харесало синопсиса ми - аз, с цялата прелестна арогантност на младостта, им го бях изпратила, а те ми бяха върнали мейл, че искат да се видим и да им покажа целия текст. Написах им после един много прочувствен мейл след обира, не съм сигурна дали ми повярваха… По-късно мои близки ми казаха, хайде напиши го пак! Но това е невъзможно… Тогава си помислих, че приключвам с тази мечта. Трябваше да минат 13-14 години, за да се случи „Гръцко кафе“. Може да се каже, че той е вторият ми роман.

Каква е историята зад "Вкусни разкази"?

„Вкусни разкази“ са напълно измислени, те са чиста фикция. Хората след  „Гръцко кафе“ като че ли свикнаха винаги да има автофикционален елемент в моите творби, защото в „Кафето“, както почнаха свойски да го наричат, едни 30-40 процента са точни факти от живота ми, но всичко друго е полет на въображението. Просто се говори за журналистка, за смъртта на нейния съпруг, за малкото детенце... Много от имената съвпадат, но всъщност голяма част от целия балкански магически реализъм е плод на фантазията ми. При „Вкусни разкази“ въображението е основната съставка. Те са разкази за съдбата и за любовта, опити за рецепти за живот. Аз не се интересувам от писането на стандартни кулинарни книги, моята сила е „душевадската“ литература. Единственото реално нещо в тях е една фраза на моя свекър Стергиос, светло му небе.

Беше преди много години, седяхме и пиехме кафе и той ми каза: „Ех, Катерина, знаеш ли какво беше първото нещо, което моят прадядо купуваше, като получеше някаква надница? Захар! Защото другото, Катерина, за оцеляването, ще се купи, ама животът не трябва да бъде просто оцеляване. Най-важното за един дом и за едно семейство е сладостта, захарта. И затова оттогава поколение след  поколение знаем, че първото нещо, което се купува за един дом, за да има сладост в него, това е захарта“. Тази фраза дълги години ми е стояла складирана в съзнанието и една нощ се върна. Отворих си лаптопа, вече друг, и написах „Захар“.

Това ли беше първият „вкусен разказ“?

Всъщност първият разказ беше „Баклава“, но „Захар“ е единственият, в който има елемент от реалния живот. Има нещо много особено в гръцката култура, в народната им мъдрост. Гърците от дълбока древност са усвоили най-важното изкуство – да живеят! И винаги успяват да го направят, дори на фона на всякакви  политически и икономически кризи. Тези хора знаят как да живеят и да си изискат правата, да излязат на площада и да настояват никой да не им взима „захарта“ на съществуването.

В твоите творби като лайтмотив преминава темата за дълбоката връзка между балканските народи. Какво е твоето послание?

Всички сме едно. Правим понякога абсолютни глупости, за да се правим на много различни, но ние сме част от една обща география и това не са просто Балканите, това е географията на сърцето. Нещо по-силно от картата. Една географска карта може да бъде прекроявана до безкрай от Велики сили и интереси. Но географията на сърцето е нещо различно и тя ни свързва, ние страшно много си приличаме. И губим много усилия, нерви, битки, животи дори са погубвани, за да си доказваме колко сме различни. А истината е, че и гръцкото кафе, и турското кафе, и българското кафе в джезве, и това, което ще изпиеш в докачливото Скопие, е едно и също кафе. Че и табиетите ни са сходни.

Ти как обичаш да пиеш кафето си?

Моето небце го иска горчиво, аз обичам да го пия без захар, скето, за да го усетя силно. И чая си така пия. Но да се върнем на Балканите, на мен са ми много важни. В „Сливовиц“ най-благородният герой е от сръбско потекло. В „Хора“ и особено сега във „Вкусни разкази“ говоря много и „влизам в кожата“ на турския етнос. Тъй че в книгите ми има българи, сърби, турци, гърци: ние сме част от тази география на сърцето и на всичкото отгоре сме на място, голямо колкото един пешкир.

И вместо да се борим чия е мусаката или чие е кафето, най-добре е да си кажем, че всъщност нищо не делим, а съжителстваме в един общ емоционален първичен бульон и малко трябва да се поуспокоим, да се кротнем и да видим колко е красиво това! Да спрем да дърпаме тая черга, защото място има за всички.

Каква е мисията ти като писател?

Вече имам натрупан осемгодишен опит и виждайки реакцията на читателите, мисля, че това, което умея  наистина добре да правя с думи и не трябва да се отказвам от него, е да давам на хората утеха, надежда и вдъхновение. Тези три неща. И докато мога да давам на хората утеха в един много смахнат и объркан свят, надежда в един често труден живот и вдъхновение да продължаваме красиво напред, а не просто да кретаме някак, значи има смисъл да пиша!

Как виждаш ролята на българските писатели?

Тенденцията, която виждаме и която много ме радва, е, че българската публика започна повече да се интересува от българските творци. Виждам го много ясно специално в литературата. Българската публика се събуди като че ли, стана и по-взискателна. Харесва ми да мисля, че аз съм също една от многото причини. Но българската публика разбра, че родните творци предлагат продукт, който не само, че не е по-лош, ами е много силен и с него до по-голяма степен могат да се идентифицират. Защото ние пишем за нещата, които са им близки.

Един български автор, ако е наистина добър, може много повече „да ти влезе под кожата“, отколкото някаква отдалечена литературна сапунка за някакви красиви измислени хора на другия край на света. Всички талантливи автори, които уважават Нейно величество публиката мисля, че успяват вече да стигнат до сърцето й. Като минеш през големите книжарници, ще видиш, че все повече стават българските автори в секциите „Най-четено“. И това ни дава смисъл!

Кои са любимите вкусове на семейство Хапсалис? Как се грижите за здравето си?

Любимите вкусове далеч не са най-здравословните и гледам да ги ограничавам. Вкъщи се въртят и баници, и торти се правят, но сутрин например аз обикновено залагам на протеинови шейкове или различни смутита. Фен съм на хубавите и чисти хранителни добавки, взимам и витамини. Силно вярвам в биохакинга и в това, че можем да забавим и да „излъжем“ биологичната възраст. Старая се да консумираме редовно плодове и зеленчуци, а благодарение на блендерите и пасаторите тийнейджърът вкъщи си няма и  идея колко много от тях поглъща, без изобщо да знае (смее се).

Както казва един наш известен лекар, най-големият трик на майките са кремсупите - там слагаш всички зеленчуци, които детето ти твърди, че никога не яде! А иначе моят живот често е пълна лудница, правя твърде много неща, но съм открила начин за движение – тези прословути 10 000 крачки на ден, които мога да извървя и на високи токчета. И съм от „уикендовите майки“ във фитнеса.

Кое е най-важното, което искаш Ахилеас да научи от теб?

Думата, която веднага ми изникна, и ако на това успея да науча сина ми, ще бъда един щастлив родител, е думата достойнство. Да научиш едно дете на достойнство означава и да не му даваш да търпи несправедливост, независимо дали спрямо друго дете, приятелче,  неприятелче, непознато, или спрямо себе си. Към детето ми, разбира се, също е имало лошо отношение, т.нар. булинг, това хулиганство, този тормоз от деца към деца, който е много наболяла тема и го има навсякъде. Аз съм писала за това и в социалните мрежи.

По един или друг начин съм популярен човек и си мисля, че особено популярните хора сме абсолютно длъжни да даваме гласност и да не замитаме нещата под килима. На всяка несправедливост трябва да се реагира веднага. Не трябва да се страхуваме, да сме малодушни и да си мълчим! Страхът е най-големият ни враг. А достойнството винаги е от другата страна на страха.

Твоето пожелание към читателите на сп. BETTY Mоята аптека?

Пожелавам им да правят това, което прави природата: да се обновяват и да не бягат от новото начало и от промените! Пожелавам го и на себе си.

Едва ли можеше да има по-подходящ и емпатичен водещ на предаването „Животът по действителен случай“, който стартира през октомври 2022 г. по bTV. Александра Сърчаджиева много добре знае какво е да разкриеш себе си пред огромна аудитория, да покажеш болката си, раните си, любовта, мечтите, паданията, ставанията...

Моноспектакълът „На живо“ се ражда от огромното ѝ страдание по загубата на двамата най-близки в живота ú: майка ú, незабравимата актриса Пепа Николова, и мъжа до нея и баща на дъщеря й София, обичания актьор Иван Ласкин. Моноспектакълът се излива от душата ú и се превръща в терапия и за нея самата, и за хилядите ú зрители в сатиричен театър „Алеко Константинов“ в столицата и в много други градове. Защото е истински и така помага, дава пример, окуражава. Същото правят гостите ú в телевизионното предаване, споделяйки своите истории, измислени от най-големия режисьор - съдбата. А съдбата на Алекс е неотменно свързана с театъра. Макар че никога не са били близки, неин баща е известният актьор Йосиф Сърчаджиев, син на режисьора Стефан Сърчаджиев и на Анна Фаденхехт, участвала активно в спасяването на българските евреи.

Алекс завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2006 г. в класа на проф. Здравко Митков. Започва да играе в театър „Българска армия“, а от 2014 г. и до сега е в Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Освен с ролите ú на сцената, за сериали, филми, дублаж, я познаваме и като водеща на BIG и VIP BROTHER (2012-2018 г.) заедно с Ники Кънчев и на първи сезон на „Игри на волята“ (2019 г.). А дъщеря ú София Ласкин най-вероятно ще продължи артистичния път на своето семейство.

Алекс, не е ли страшно да разкриваш себе си толкова истински пред публиката?

Не, не е страшно! Аз тръгнах с идеята, че споделяйки моята история, бих могла да помогна и на някой друг и дори да е само на един човек, има смисъл. Не съм очаквала, че ефектът ще бъде толкова голям и че ще стигна до толкова много хора. Това може само да ме радва. Страхът, притеснението пред всяко представление „На живо“ не е от това, което ще разкажа, а от това дали и тази вечер ще успея да стигна до душите на хората.

Това правят и твоите гости в предаването „Животът по действителен случай”.

Аз наистина вярвам, че „Животът по действителен случай“ по някакъв начин е продължение на „На живо“, защото в моноспектакъла аз имам възможност да разкажа моята история, такава, каквато е, от моята гледна точка, а в предаването имат шанс обикновени и необикновени хора да разкажат, да дадат пример и да помогнат на някой, който е пред малкия екран.

Кои истории на твои гости те жегнаха дълбоко?

Те всичките са толкова вълнуващи, че просто няма как да не те докоснат. Много ме развълнува сега последното интервю с Андреа. Няма да забравя историята на едно момиче, което страда от биполярно разстройство, с много тежка съдба. Баба й умира от рак, майка й също има проблеми с психиката, губи детето си, приятелят й я оставя, диагностицират я с биполярно разстройство и тя намира спасение в изкуството и в картините. Рисува невероятно!

Според теб българското общество готово ли е да посрещне чуждата болка и различието, а също и да се радва на успеха на другите? Самата ти наскоро премести дъщеря си в друго училище поради недостойни  коментари от страна на родител към теб.

Аз смятам, че българинът е изключително състрадателен. А иначе навсякъде по света има хора, които се ровят в жълти сайтове и медии, пишат глупости и коментират други, които по някакъв начин са популярни. Но не знам после как си лягат да спят спокойно.

Това ме насочва към една друга тема, за цензурата. Типичен пример от близкото минало е филмът „Понеделник сутрин“ от 1966 г., който е забранен от комунистическия режим заради ролята на леко момиче, която изпълнява твоята майка, Пепа Николова, и с която печели наградата за най-добра женска роля. Но филмът вижда бял свят чак 23 години след създаването си. Защо беше забранен?

Защото не е можело по онова време момиче така да говори за партията и за нещата, които се случват в държавата. Дори не е било прието актриса да има такъв глас, затова е озвучен с дублаж.

Майка ми ми каза, че на премиерата на филма след 23 години се е почувствала като на панахида, не като на премиера... Защото това е било като да отрежеш крилата на една птица, която е тръгнала да излита...

Има ли и днес цензура и продължава ли тя да реже криле?

Има я, налагат се догми и изкуствени правила, които обаче не важат за всички. Аз съм много „за“ правилата, но те трябва да се спазват от всички.

Кое е най-важното нещо, на което те научи Пепа и което сега предаваш на твоята дъщеря София?

Да бъда честна, независимо какво ще ми коства това. Както казваше тя, винаги казвай истината, защото лъжата рано или късно се разбира. И двадесет години да минат, тя пак ще се разбере и тогава става много по-страшно.

Кога реши, че искаш да станеш актриса? Спомняш ли си този момент?    

Да, помня,  бях в 12-ти клас. Дотогава мислех, че ще кандидатсвам „Международни отношения“, но реших, че нищо друго не ми е интересно освен да кандидатствам в НАТФИЗ. Бях решила, че ако не ме приемат първата година, повече няма да опитвам. Но взеха, че ме приеха (смее се).

Как се чувстваш на сцената? А като водещ? Кое е общото и кое е различното в тези две професионални роли?

Не мога да ги сравня. Телевизията носи една магия, театърът носи друга, доставят ми изключително удоволствие и двете. Разбира се, аз мисля, че не всичко е на всяка цена и не можеш да приемаш всичко, което ти се предлага. Наскоро някой ме попита дали съм се колебала да приема предложението за предаването „Животът по действителен случай“. Не! Още в момента, в който чух каква е идеята, много се зарадвах, защото смятам, че имаме нужда от такъв тип предаване. Хората имат нужда от нещо човешко, истинско и докосващо без фалш, без грим и без маска.

Мисля, че ако това притеснение изчезне, то човек по-добре да не се занимава въобще с тази професия. Не може да си равнодушен какво ще представиш тази вечер на сцената или от малкия екран. Нашата работа е свързана с публиката и бихме искали да правим неша, които да бъдат оценени и харесани, иначе ще си правим представления сами в хола. Целият труд, който ние полагаме, и който публиката не вижда, е огромен. Месеци наред ти репетираш всеки Божи ден без почивка, така че няма как да не се вълнуваш и да не се притесняваш. И всяка вечер те гледат различни очи.

Какъв е твоят начин да се отърсиш от емоциите, да релаксираш, да успокоиш ума?

Седя в тишина. Обичам тишината. Много обичам да пътувам с приятели, да ям вкусна храна, да се смея и да ходя на красиви места, да пълня очите си с красота и да си създавам спомени. Защото те остават.

Как се грижиш за здравето и добрата си форма?

За съжаление не бих казала, че полагам някакви особени грижи. Аз съм зодия Телец и съм изключителен чревоугодник, никога не съм спазвала диети. Не спортувам и нямам време за себе си, което е грешка, но животът ми е много интензивен, на колела. Точно сега това си говорихме, докато пътуваме с моята колежка Радена Вълканова и спряхме на поредната бензиностанция да си купим вафли, солети и кроасани...

Какво четеш в момента?

В последно време чета само пиеси и сценарии.

Твоето пожелание към българите на прага на Великден?

Предстоят ни много хубави и светли празници, бъдете живи и здрави, вглеждайте се повече един в друг и в любимите си хора!

Животът на Мария невинаги ú е поднасял букетчета с лавандула, но тя като че ли пази постоянно свежия им аромат. Родена в семейството на актьора Хиндо Касимов и на телевизионната режисьорка Сета Илиева, от малка попада в интересна творческа среда. Завършва българска филология в Софийския университет, после работи в БНТ, в. „Стандарт“, в. „24 часа“, в. „Сега“, по-късно става заместник главен редактор на сп. ЕLLE България, главен редактор на „Капитал LIGHT“, съосновател и главен редактор на списанието за деловата жена НЕЯR.

От 2010 г. е на свободна практика, води курсове по комуникация и бизнес етикет. През 2017 г. излиза първата ú книга, сборникът „Близки срещи със смесени чувства“, а през следващата година – романът ú „Балканска рапсодия“. През лятото на 2020 г. в платформата „Сторител“ се появява комедийният ú сериал „Записки от Шато Лакрот“, който бързо печели популярност, на следващата година е издаден като книга от издателство „Колибри“.

Втората част на сериала „Записки от Шато Лакрот 2: резиденция Злокучане“ вече се слуша като сериал в „Сторител“, а на 12 април 2023 г. е премиерата му и като книга, пак на същото издателство. Мария участва със свои текстове в сборници, води авторското си представление „Свободно падащи истории“, пише за уебсайта „Площад Славейков“. Омъжена е за френския журналист Стефан Моасе и живее в София. Има две дъщери от предишния си брак.

Мария, каква искахте да станете, като пораснете? Прилича ли днешната Мария на детските си представи?

Исках да стана актриса. Тогава не знаех точно какво е това, нищо, че съм актьорско дете. Представях си само веселата част, не знаех за репетиционния процес, за човешкия фактор… Другото, което обичах, е разказването на истории – писмено или на сцена. И ето – сега реално това правя. Аз съм едно дете, което си осъществи мечтата, макар и не точно така, както някога си представяше.

Какво Ви накара да напишете първата си книга?

През всичките тези години, в които пишех и разказвах като журналист, съм искала да мога да разгърна историите, на които попадах, в нещо различно, не просто в текст на страница на вестник или списание. Журналистиката ме научи на усет, на дисциплина, на вникване в историята.

Тя е прекрасна, но има едни истории, които тя просто не може да побере достатъчно добре. В нея те се мачкат, деформират се, защото не могат да бъдат предадени с цялата си полифоничност. На няколко пъти ми се е искало да разкажа такива истории извън полето на журналистиката, но тогава не намирах смелост. Трябваше да поотрасна, за да не се интересувам толкова от приемането на другите и моята собствена личност, а от това да успея да предам самия разказ, заради самия него!

Лесно ли е да се споделят лични неща с публиката и с читателите?

За себе си не виждам смисъл да разказвам неща от живота си, ако ще ги деформирам. Разказът трябва да е честен – иначе за какво отново и отново да се правиш на нещо, да изглеждаш някак, да си се покрил зад онова, което смяташ, че хората искат да разберат за теб. Трудно е да споделяш, но смятам, че така си напълно недосегаем. Никой нищо не може да каже за мен и моя живот от това, което аз съм си казала така или иначе. Не защото моят живот е така важен, а защото вероятно такива неща се случват на всеки и като разбере това, този всеки ще стане някой конкретен. Ще се припознае и няма да е сам.

Споделяли сте в интервюта за здравословния проблем на голямата Ви дъщеря и за операцията в чужбина.

О, да, това е най-голямата битка в живота ми. Дъщеря ми всъщност не е била болна – тя просто имаше дълбок слухов проблем. В онези години той нямаше решение у нас, но днес вече има клинична пътека за кохлеарна имплантация и тази операция е рутинна и в България. Смея да твърдя, че зад този факт стоят и личните усилия на бащата на дъщеря ми и моите като нейна майка. Бяхме неуморни да движим процедурата по прилагането на тази операция у нас, минахме през ада, но успяхме!

Споделяли сте също и за домашното насилие, което сте преживели в първия си брак. За съжаление много други жени в България също са жертви на психологически и физически тормоз. Кои са „червените флагове“, които да не пренебрегваме?

Да, при мен и това се случи. Вероятно беше и някаква реакция на бившия ми съпруг към трудностите, които преживяхме заедно покрай дъщеря ни, но това не е извинение. Всъщност аз бях тормозена от един принципно добър човек, който с мен постъпи жестоко. Днес имам много обяснения за това негово поведение, но съм минала точно както всички преживели или преживяващи това, през самообвинението и самомразенето. Това е първата и най-огромна грешка! Няма ситуация, в която някой просто да ви бие или тормози, защото нещо не правите както той смята, че трябва!

За това имаме език, имаме думи, имаме разговор. Понякога се връщам ей така в мислите си в онова време и се чудя как изобщо и толкова време съм издържала всичко онова, което ми се случи. Днес не бих търпяла и час. Но тогава си е било за тогава – не съм била готова, не съм била все още достатъчно уверена и смела, не съм вярвала в себе си. Бях се предала на обвиненията и се бях намразила, затова и стоях да търпя „наказанието”, което съм смятала, че ми се полага. Това е ужасяващият механизъм, в който влиза една жертва на насилие. Той трябва да се преодолее и това е най-трудното.

А какви са първите сигнали… някой да ви казва кое и как трябва да правите, да е вечно недоволен от това, което сте, да неглижира чувствата ви, да не ви обръща внимание, да ви прави публично забележки, за да ви уязви, да се опита да ви отдели от всичко, което имате, за да „не се влияете лошо“, да ви натяква, че без него сте нищо… Всяка жена може да се оправи сама! Вся-ка!

На какво имаме още да се учим българите за добрите маниери в ежедневието и в бизнеса?

Ние не сме лоши хора – просто в обществената комуникация това не ни личи. Много сме мрачни, не се усмихваме, подозрителни сме (то и има защо), стреснати… И често, за да не ни личи всичко това, реагираме с навъсени вежди, пестим си поздравите и добрите думи, правим се на страшни. В този смисъл имаме доста какво да направим.

Що се отнася до конкретните правила – ние в никакъв случай не сме прости, както често си се самообиждаме. Виждала съм простаци от всякакви националности и географски ширини. Това, на което ми се иска да се научим, е да бъдем мили един с друг. Просто да не забравяме, че зад всеки човек има история, която заслужава да бъде уважавана.

Кои са най-големите културни различия между българи и французи, които забелязвате?

Аз обичам и българите, и французите. Намирам, че си приличаме по чувството за съпричастност. Различаваме се по общественото си поведение. За французите общото отвън е и лично и в този смисъл то се пази, защитава и е гордост. Ние сме малко до собственото чердже пред вратата. Затова и боклуците ни са навсякъде – по горички, до реки, по полета… Възмущаваме се, но не милеем за общото. Но за да се научим на това, трябва да минат още доста десетилетия, уви.

Вашият съпруг също е журналист. Пречи или помага за добрите взаимоотношения в една двойка общата професия?

О, не. Той, също като мен, прави и още сто неща. В момента по-силното му занимание е преподаването. Преподава френски език онлайн и има страхотни ученици от цял свят. Журналистиката за нас е и още една тема, по която и двамата вършим неща.

Какви други общи интереси споделяте?

Обожаваме изкуството. Той е повече в киното и модерното визуално изкуство, например в колажите и графитите. Аз съм човекът с литературните сюжети, с театъра и поезията. И двамата обичаме много музиката. Аз не мога без музика – на нея пиша, с нея си почивам, с нея се забавлявам. Сега се уча да свиря на пиано. Той пък свири на китара. Едва ли ще направим дует, но в гаража си имаме електрическо пиано, електрическа китара, усилвател и още три китари кухарки. Всички са в употреба!

Гледаме заедно сериали, обичаме старинни предмети и история, той е истински специалист в това, защото е и сертифициран оценител на антики от XVIII век до днес. Особено добър е за времето на ар нуво и ар деко.

Каква е кухнята у вас и как се грижите за здравето и добрата си форма?

В същия този музикален гараж имаме и кростренажор. Всеки ден през зимата „ходим” на него. Храним се балансирано, гледаме да ядем сезонни плодове и зеленчуци, не прекаляваме с месо, колбаси почти не ядем. Сладко си набавяме най-вече чрез мед и плодове. Мъжът ми меси и всъщност всеки ден имаме чудесен домашен хляб (нямаме уред за печене на хляб), от който не съм напълняла и грам. Ядем ядки, взимаме и някои хранителни добавки, избягваме да пържим храната си. Днес например ще правя пилешки гювеч.

Мъжът ми харесва много българските ястия – голям фен е на баницата! И пред всички приятели и роднини във Франция разказва колко е хубава българската баница и как българската мусака е сто пъти по-вкусна и по-полезна и лека от гръцката.

Като жена и майка на две дъщери какво бихте посъветвали младите момичета на България?

Да инвестират в образованието си! В себе си! Да могат да бъдат самостоятелни и независими. Пък ако в този техен път се появи някой, който може да го сподели с тях, за да ги подкрепя и да им се радва искрено, да го допуснат в живота си. Да се обичат, за да могат и да дават любов. Да знаят, че имат всички права на света, защото са човешки същества. Точно така, както са и мъжете. Просто, защото всички сме хора и имаме право на живот, реализация и щастие.

Какво ще пожелаете на нашите читателки за Деня на жената?

Пожелавам им, първо, здраве! А заедно с него пожелавам: ведри простори пред очите, топли детски ръчички около врата, нежна целувка по челото от някой, който безусловно ти мисли доброто, любовно щастие, преживяно с когото е най-хубаво, приятелска ръка на рамото и безкрайни хоризонти в душата и ума!

Гледам превъзходните картини на човешко тяло на стената в неговия кабинет, рисунки в пастелни тонове с червена и бяла креда. Може да ги създаде само художник, който познава из основи анатомията. И това е той, д-р Атанасов. „Като младеж съм имал много интереси – рисуване, история, наука, спорт. Особено ми харесваше да рисувам човешкото тяло, неговото движение и анатомия. И съвсем естествено от изкуството интересите ми се прехвърлиха към медицината“, отговаря на моето изумление лекарят.

Д-р Атанасов завършва Медицинския университет в София през 1989 г., през 1997 г. придобива специалност „Ортопедия и травматология“, а по-късно магистърска степен по „Обществено здраве и здравен мениджмънт“. От 1991 г. до 1997 г. работи като отопед в Клиниката по ендопротезиране в гр. Етрополе. От 1997 г. до 2002 г. практикува в Клиника по обща ортопедия и ендопротезиране към УСБАЛО "Проф. Б. Бойчев" София, а от 2004 г. е част от екипа специалисти на МЦ „Ортомед“ София, от 2008 г. до 2022 г. – негов управител.

Д-р Антон Атанасов извършва диагностика и лечение на пациенти с травми, възпалителни и дегенеративни заболявания, също ехография на тазобедрена става, работи и с деца. Има професионална квалификация по Ехографска диагностика на тазобедрена става, ендопротезиране на стави и артоскопия. Има завършен курс „Контролиране и лечение на болката с медицинска апаратура на GUNA“ при проф. д-р Л. Милани в Международна академия по физиологична регулативна медицина, Италия. Д-р Антон Атанасов има дъщеря и син, а в началото на 2023 г. стана за пръв път дядо на малката Екатерина.

Д-р Атанасов, как решихте да станете лекар? Има ли други лекари във Вашето семейство?

Въпреки страстта ми към рисуването желанието ми да помагам на хората и да изучавам човека като физика и психика, проблемите на тялото и неговото здраве надделяха. Родителите ми и близките ми работиха в областта на здравеопазването, но лекари в семейството ми няма. Случи се аз да тръгна в тази посока, след мен е и моят син.

Как се насочихте към ортопедията? Ако сега можеше да се върнете назад, бихте ли направил различен избор?

Като млад лекар бях разпределен в болницата в Етрополе и там съдбата ме срещна с член кореспондент проф. д-р Александър Герчев – един уникален човек и голямо име в българската ортопедия. Това окончателно определи пътя ми – черпих знания и опит от най-добрите специалисти в ортопедията, за което съм изключително благодарен и признателен, и ако можеше да се върна назад във времето, бих избрал да извървя същия път, да срещна същите хора, колеги и приятели.

Какво бихте посъветвали един млад колега, който навлиза в ортопедията?

Съвети лесно се дават, но житейските и професионалните трудности са много и човек трябва да е абсолютно сигурен, че е направил правилния избор и упорито да го следва. Нека младите колеги се учат и усъвършенстват ежедневно и нека първото, което ги води, е хуманността.

Какво според Вас е най-важно във взаимоотношенията с пациентите?

Всеки човек е различен. Като лекари ние трябва да приемаме всеки пациент като личност, да се опитаме да разберем проблемите и болките му, за да можем да му помогнем. Пациентите са първо хора, нужно е да разберем първо тях и болката им, нужно е съвместно да решаваме проблемите. Но и те като такива трябва да ни се доверяват, уважават и зачитат нашия труд и опит.

А с колегите?

Повече от 30 години съм лекар, животът и практиката ми са ме срещали с качествени, компетентни и достойни колеги. Нашата професия е екипна и всичко се гради на базата на уважение, подкрепа и толерантност. В работата ни изключително важни са добрата среда и взаимоотношенията между всички медицински специалисти.

Какво бихте препоръчали на нашите читатели, за да намалят  вероятността от заболявания на опорно-двигателния апарат?

В днешното време на динамика и стрес приоритет в грижите и превенцията на ОДА (опорно-двигателния апарат) са умерените физически натоварвания, движението, почивката, добрият сън и балансираната храна. Всички крайности са нежелани. Нужно е всеки човек да намери оптималния баланс между ежедневните дейности, спорт и отдих.

А на по-възрастните хора, за да съхранят максимално гъвкавостта на движенията си?

При по-възрастните хора за доброто здраве и превенция на ОДА препоръчвам ежедневни умерени движения и натоварване и профилактика с хондропротектори. Всеки човек сам ще намери удобното равновесие в движенията за себе си, но както споменах, те трябва да са в умерени граници, без излишни натоварвания.

Вие самият как се поддържате в добра форма?

Опитвам се да поддържам добра форма с ежедневна гимнастика, ходене и профилактика. Не пропускам да започна деня си с комплекс от упражнения, които съм си съставил съобразно възрастта и физическото ми състояние, които ми дават както добър тонус за деня, така и помагат да крепя и подсилвам ставите и мускулатурата на тялото.

Старая се при възможност да се движа пеша – разходки, преходи, но пак подчертавам: без натоварвания. Движението трябва да носи  не само здраве, но и удоволствие.

Как обичате да прекарвате почивката си?

Обичам да пътувам, да чета книги, да рисувам. За мен почивка та е както в това да посещавам нови места, да научавам и откривам нови за мен знания, така и да се срещам с приятели и близки хора. Наслаждавам се на ценните за мен неща в ежедневието – удовлетворението, че съм помогнал, стремеж и вдъхновение за по-добро развитие.

Коя е най-голямата трудност, която Ви се е налагало да преодолеете?

Човек се сблъсква с трудности постоянно в ежедневието. Оптимист съм и винаги ме е водила вярата в по-доброто развитие на дадена ситуация. Не знам дали най-трудното е било или тепърва предстои, затова за мен е важно настоящето и как да направим дните си по-добри, по-спокойни, по-пълноценни.

Кое Ви кара да се усмихвате?

Стремя се да търся във всичко положителната емоция. Радвам се, когато срещна очите и чуя смеха на дете. Удовлетворен съм, когато съм успял да помогна. Усмихвам се на младостта, на красотата, на целеустремеността. Старая се да предизвиквам усмивки и аз.

Родена в Пловдив, най-стария жив град в Европа, Пенка отрано се влюбва и в един друг Вечен град също на седем хълма, в неговата история и традиции, в магията на Италия, на нейната кухня и култура. Завършва икономика, счетоводство и контрол, по професия е одитор и работи за престижна одитна институция.

Преди пет години поема отговорността да ръководи Делегацията на Италианската кулинарна академия (Accademia Italiana della Cucina) в София. Създадена преди 70 години в Милано, Академията има за цел да съхранява и разпространява традициите на италианската кухня и култура в Италия и по света. Всяка делегация отговаря за идентифицирането и подкрепата на стойностните италиански ресторанти на своята територия, за оценяването и поощряването им, за  организирането на събития и популяризирането на традициите сред местните общности.

Дейността на Пенка като делегат я превръща в мост между Италия и България. Необятното море от познания, до които се докосва, я вдъхновява да изучава професията сомелиер на зехтин и получава сертификати от Italian Sommelier Foundation и Worldwide Sommelier Association.

Пенка, обикновено свързваме професията сомелиер с виното. Какво означава да си сомелиер на зехтин, къде и какво се изучава?

Професията сомелиер на зехтин (маслиново масло) е сравнително нова. За да станеш такъв, трябва да преминеш курс на обучение. Лекциите са разделени на теоретична част и практическа част. Именно с практическата част се изучава дегустацията, тоест обонятелният и вкусов анализ, благодарение на който се установява качеството на екстра върджин зехтина.

В момента има много курсове за зехтин, но за да получите сертификат за сомелиер, е необходимо да посещавате тези, провеждани от квалифицирани и признати органи и асоциации в сектора.

Как решихте да станете сомелиер на зехтин?

Бях повлияна от културата на зехтина в Италия, от многообразието, от въпросите, които непрекъснато си задавах като потребител – какъв зехтин да избера за лична консумация: едносортов или от няколко сорта, леко плодов, средно плодов, интензивно плодов, горчив, пикантен, за консумация на сурови храни или на приготвени ястия. И на последно място, но може би първо по значение за избора да стана сомелиер, е силното влияние на моята преподавателка и близка приятелка Фабиана Ботан.

За България е много важно да се разпространява тази професия и зехтин културата като цяло, тъй като ние традиционно не отглеждаме маслини поради климатичните условия у нас, съответно не произвеждаме зехтин. Но в последните години значително се увеличи консумацията на зехтин и вносът от различни държави.

А екстра върджин зехтинът, поради високата си производствена цена (необходими са между 5 и 7 кг маслини, за да се получи един литър маслиновото масло) е една от най-фалшифицираните стоки и трябва да се научим да  избираме зехтин, който е полезен за нашето здраве.

С какво маслиновият зехтин е ценен за човешкия организъм?

Зехтинът екстра върджин е полезен за здравето на сърцето и сърдечносъдовата система, тъй като е богат на мононенаситени мастни киселини. Намалява риска от тромбоза, инсулт, инфаркт, неоплазми. Спомага за борбата с диабета. Притежава аналгетично и противовъзпалително качество: маслиновото масло съдържа молекула, наречена олеокантал, която, изглежда, има същия ефект върху нашето тяло като ибупрофен.

Зехтинът е известен със своите козметични свойства и такива против стареене на кожата, защото е естествен източник на витамин Е, мощен антиоксидант. Съдържа сквален, за който се твърди, че е ефективен срещу тумори на кожата. Той е в центъра на средиземноморската диета. В страните с най-голямо потребление на необработен зехтин хората живеят по-дълго.

Подходящ е за диета: има най-добър баланс на мазнини и е концентрат от витамини и минерали. Зехтинът е лесно смилаема храна и спомага за доброто състояние на стомаха и червата, благодарение на леко слабителните си свойства. Поддържа също холестерола под контрол.

Как да разпознаваме истинския зехтин?

Първият индиктор за потребителя е цената на зехтина: за да бъде добър екстра върджин зехтин, той не може да струва по-малко от 10 евро за половин литър. По-ниската цена всъщност дори не позволява да се покрият разходите за прибиране на реколтата и производството и може да означава лошо качество и негарантиран произход на зехтина.

Добре е винаги да четем етикета, който трябва да съдържа: име на продукта, произход, информация за категорията на зехтина/ сорт маслини, търговски представител и производител, година на реколтата, срок на годност, фабричен номер, количество и условия за съхранение. Тези данни обаче невинаги се посочват. В такива случаи препоръката е да се проверява производството и срока на годност на зехтина, като се предпочитат по-ново произведени продукти и продукти от новата реколта.

Присъствието на марката DOP за италианските зехтини е допълнителна сигурност, защото е синоним на определен произход. Зрителната оценка също е много важна за разпознаване на доброто качество на екстра върджин зехтина. Обикновено, ако няма фалшификати, зеленият цвят показва, че е произведен от неузрели маслини, докато златистожълтият, идва от по-зрели маслини. Но ако е бледожълт и прозрачен, идва от маслини с лошо качество. Доброто маслиново масло трябва да има леко горчив и пикантен вкус, да е и леко плодов.

Маслиновото масло трябва да има характерния  аромат на пресни маслини, а ако мирише на спарено или е без миризма, това означава, че е съхраняван лошо или е произведен от маслини с лошо качество. След дегустацията на зехтина като послевкус трябва да остане чиста уста, да няма мазни остатъци и неприятно тежко усещане. Най-добрият инструмент за разпознаване на качественото маслиново масло остават нашите сетива и преди всичко небцето.

Как се роди любовта Ви към италианската кухня и култура?

Тази голяма любов се роди съвсем естествено, водена от стремежа към красотата, естетиката, изкуството, креативността, историята, традицията, вкусовете и знанието. Да се докоснеш до вековната италианска култура, е голямо предизвикателство и огромна работа.

Каква е историята на създаването на Италианската кулинарна академия?

Академията тази година има юбилей, основана е през 1953 г. в Милано от Орио Вергани заедно с няколко италиански индустриалци и журналисти. Тя е културна институция на Република Италия, от 2003 г. е единствената гастрономическа културна институция, призната от италианското правителство.

Идеята за основаването ú по модела на френския елитен клуб на „Стоте“ се е родила на масата. В Италия всичко се е развило много бързо, за една година идеята се разпространила, появила се и втора делегация, във Флоренция, а през следващите години се разраснала в цялата страна. Днес Академията е представена в цяла Италия и в повече от 100 страни по света.

Българската делегация в София е под номер 300 в списъка на всички делегации. Днес има около 8000 академици по света. Академията развива редакционна и изследователска дейност с 20 изследователски центъра в цяла Италия. Разполага с голяма библиотека в Милано, която е на разположение на един от местните университети.

Смятате ли, че днес българите познават повече италианската кухня и използват повече италиански продукти, отколкото преди десет години?

През последните години тенденцията е много положителна. Много италиански фирми са представени в България, внасят много качествени, занаятчийски хранителни продукти, както и такива, които познаваме от супермаркетите. Вкусовете на българите също са еволюирали много.

От няколко години чрез нискотарифните авиокомпании се отвори възможност за директен достъп до много италиански градове. Българите пътуват много, ценят качеството, търсят качеството и са много по-взискателни, разпознават автентичния италиански вкус. Това позволява да се запази високото качество на кухнята и традициите извън Италия.

Кои са Вашите любими италиански ястия?

Преди всичко харесвам ястията с риба и морски дарове. Разбира се, и голямото предизвикателство на пастата и всички изкусителни регионални рецепти. Италианската кухня е разделена на 20 регионални кухни, всеки регион си има своя типична кухня.

Обичате ли да готвите?

Да, много обичам да готвя, особено за приятели! За съжаление не ми остава много време, но винаги го правя с удоволствие и с личен почерк. Доставя ми удоволствие да приготвям както традиционни български ястия, да преоткривам забравени рецепти, така и да изучавам рецептите на италианските ястия и тяхното регионално разнообразие.

Какво си пожелавате за новата година?

Да бъдем по-щедри във всеки смисъл, да преоткриваме забравените традиционни ценности, да им дадем нов живот и смисъл, да не се страхуваме да мислим мащабно. За себе си си пожелавам да срещна хората, с които да реализирам идеите си.

Когато през 1997 г. като студент в Софийския университет се записах на курса по приложна психолингвистика, изобщо не предполагах, че съдбата ми е приготвила  голям подарък – среща с един изключителен преподавател и учен, една прекрасна жена, която днес имам честта да бъде мой доверен приятел и съветник. Няма да забравя първата ни лекция. Беше началото на октомври и слънцето грееше меко през високите прозорци на залата. С новите ми колеги нямахме търпение да разберем какво представлява тази наука и до един бяхме дошли навреме. Когато тя влезе, облечена в стилен пастеленорозов костюм,  усмихна се и отправи към нас първите си думи, като че ли слънцето заблестя още по-ярко и ни подготви за една нова любов – тази към психолингвистика. За моя професионален път тази допълнителна специалност се оказа безценна, а срещата с доц. Пенка Илиева-Балтова – съдбоносна. На нея дължа увереността си да пиша, а по-късно да основа собствено издателство. Както е казано в древните Веди, връзката учител - ученик е свещена…

Доц. д-р Пенка Илиева-Балтова е ученият, който основа за първи път в България академичен университетски курс по психолингвистика във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Освен обичан и уважаван преподавател, тя е автор на монографии, учебници и над 80 научни статии у нас и в чужбина. Член е на професионални международни организации, между които ISAPL – Международната организация по приложна психолингвистика. След конкурс през 1998 г. печели стипендията за единственото място за България (общо 3 места за Европа) по специалната магистърска програма за кандидати с академична титла и завършва с отличие Рокфелеровия колеж на Нюйоркския държавен университет в Олбани, САЩ.

Инж. Владимир Балтов е потомък на стар български род със сведения от 970 години. Негов прадядо е Никола Образописов от Самоков, талантлив възрожденски художник. Владимир Балтов е не само признат строителен инженер у нас и по света, но има увлечения и талант за изкуствата, културата, чуждите езици. Майка му, Иванка Балтова, през 20-те години на миналия век завършва психология и философия в Мюнхен и след това в Париж, а баща му, съдия Иван Балтов, завършва право в Сорбоната в Париж. Семейството се гордее много, че той никога не е издавал смъртни присъди по политически причини. Съчетала имената на баба си и дядо си, дъщеря му Ива от първия му брак живее в Торонто, Канада, още преди промените. Носител е на специалното отличие на университета в Торонто за млад учен.

Как съдбата заведе всеки един от вас в Индия и как точно ви срещна?

Той: Бях натоварен с построяването на целия посолски комплекс на Република България в Делхи – административната сграда, резиденцията, жилищната сграда за дипломатите, плувния басейн и прилежащите съоръжения.

Тя: Пристигнах в Делхи, за да преподавам български език, литература и странознание на България в департамента „Съвременни европейски езици“ в Делхийския университет – най-стария университет в Индия. Запознахме се по Коледа същата година в посолството.

От първата ви среща са изминали 46 години, а вашата любов е още жива. Как успяхте да я запазите?

Той: Запознанството ни в Индия беше факт, но всеки от нас беше отдаден на своите задължения. Едва през 1980 г., когато и двамата се върнахме в България, открихме, че Индия ни е срещнала завинаги. Заедно сме от 42 години, оженихме се през 1984 г., като търсехме дата 13-то число да е в петък, защото аз съм роден на 13-то число, а Пенка – в петък.

Тя: Искахме да „обединим“ по този начин нашите съдби. Първата дата беше 13-ти април, петък. Животът на всеки от нас през тези години е бил изпълнен с трудолюбие, посветеност на професията, но домът ни и тогава, и сега, винаги е бил изпълнен с уют, взаимност, стремеж да зарадваш другия. Влади ми подарява поетични миниатюри по всеки повод и те изпълват душата ми със светлина. Аз му се отблагодарявам с обич и вкусни манджици, които навярно държат будна музата на въображението му.

Имаме много общи интереси – литература, музика, чужди езици. Вечерите и почивните ни дни години наред бяха посветени на преводи към различни издателства – за „Народна култура“ преведохме от руски език „Боговете на лотоса“, за издателство „Наука и изкуство“ наш е преводът от английски език на изключително ценната книга на индийския славист д-р Ашид Чакраборти „Преводите в Средновековна България“, „Земетресенията“ (от руски език) и др. Често осъмвахме, спорейки как точно да преведем определена фраза, кой синоним да изберем. Бяхме уморени, много уморени понякога, но щастливи и винаги заспивахме уловени за ръце. Така е и досега.

Как решихте тази година да сключите и църковен брак?

Те: Не ние, съдбата реши така. А венчавката ни в православния параклис „Рождество Богородично“, който се намира в храма от XVI век „Света Мадлен“, в центъра на Женева, Швейцария, беше подарък от нашия кум, г-н Евлоги Бонев. Талантът му да организира перфектно всяко нещо, с което се захване, съчетан с артистичното му въображение, направиха от нашата венчавка приказно за нас преживяване.

Вие сте истински пример за всички български пенсионери. Как запазвате своя тонус и висок дух?

Тя: С Влади имаме общо минало, можем да погледнем назад, да броим сезоните и годините, през които сме заедно, да съберем трудностите, болестите и радостите и да благодарим на Бог, на всички прекрасни хора и обстоятелства, които без бързане, ден след ден, изграждаха нашето приятелство и семейство. За всеки от нас най-важното е мисълта и грижата за другия. Навярно приликите между нас са повече от разликите.

Как се грижите за здравето си, имате ли някаква специална диета, която вашето семейство спазва?

Те: И двамата споделяме идеята, че всичко е в главите ни, т.е. важно е какво мислим, а не какво точно има в чинията. Заедно с много други неща, навярно и нагласата ни да гледаме на живота, като мислим  позитивно, е дар от Индия: от разговорите ни с невероятните личности, които срещнахме там, от литературата, от общуването с хората на тази изумителна страна. Стремим се никога да не се оплакваме. Разбира се, предпочитаме да се храним здравословно, но навярно така правят всички пенсионери у нас, чиято съдба споделяме. И двамата сме работили по 43 години всеки преди пенсионирането си. Не пушим, алкохол консумираме рядко по празници. За съжаление през последните години изоставаме със спортуването и туризма главно по здравословни причини.

Доц. Балтова, Вие основахте спец курс по новата научна дисциплина Приложна психолингвистика. Как студентите възприемаха тази материя?

С изключителен интерес. Имаше семестри, когато броят на студентите беше между 50 и 80 души. Психолингвистиката е моята голяма любов. Бях специализант и след това докторант на един от създателите на психолингвистиката в света, големия руски учен проф. д-р А.А. Леонтиев. Психолингвистиката е невероятна наука, която изучава възприемането на езика като роден и чужд, важна е за теорията и практиката на рекламата, за превода и междукултурните отношения, за езиковото съзнание на човека.

Била сте вицепрезидент на Международната организация по приложна психолингвистика ISAPL и днес сте член на научния й съвет. Кой създаде тази организация?

ISAPL е създадена през ноември 1982 г. в Милано, Италия. Сега се навършват 40 години от създаването ú, а рождената година на науката психолингвистика е 1953 г. Създател на ISAPL и неин първи президент е проф. д-р Татяна Слама-Казаку, ръководител на лабораторията по психолингвистика в Букурещкия университет.

През 2021 г. в своето слово след избора му за президент на ISAPL проф. Маркус Майа постави акцент върху новите задачи пред приложната психолингвистика, а именно развитие на образователна психолингвистика, която да откликне на загрижеността на СЗО за противопоставяне на ширещите се през последните години фалшиви новини, език на омразата и насилието – една истинска ИНФОДЕМИЯ. Проф. Майа призовава колегите да насочат вниманието си към този ставащ все по-голям проблем. Психолингвистиката не е ефимерна наука, тя е интердисциплинарна наука и има съвсем практическо приложение.

Тази година за първи път издадохте биографичен роман. Разкажете ни за него.

Книгата „Един необикновен живот“ поставя началото на писмената родова история на семейството на Евлоги Бонев – колега на съпруга ми, а сега вече наш общ приятел и кум. Книгата е моят подарък за Евлоги и семейството му, бях много впечатлена от неговия живот. Както казва внукът му Дарен Бонев: „Евлоги Бонев е човек, който дойде от нищото и постигна невероятни висоти, използвайки нищо друго, освен мотивация и воля да прави добро за другите“. (Бел.ред. С Евлоги Бонев ви срещнахме в коледния брой на Betty от 2021 г.)

Инж. Балтов, разкажете ни за някои Ваши любими проекти и изпълнения у нас и по света.

Аз съм строителен инженер по промишлено и гражданско строителство. Проектирал съм и съм построил много обекти у нас и в чужбина, между които Спортният комплекс в Тунис – 50 метрова козирка, която е уникално съоръжение, спортното градче в Триполи, Либия; посолският комплекс в Индия; посолството в Берлин и много други. Проектант и строител съм на първата пречиствателна станция в Разлог, строител и инвеститорски контрол съм на новата сграда на Министерството на външните работи и на други обекти в София и в България.

И двамата сте живели в чужбина и сте пътували много. Кои места и народи оставиха у вас най-трайна следа?

Те: Навярно Индия. Днес тя не е същата земя на мечти, махараджи, на селяни и просяци, каквато е видяна и описана някога от Марк Твен. Запазила много от своята екзотика, сега Индия мери ръст в много области на науката и технологията с най-развитите страни в света. Много и различни са чувствата, които изпитва човек, докоснал се до Индия. Струва ми се, че едно от тях е най-трайно – уважение към народа на тази страна.

Какво е вашето коледно пожелание към читателите на сп. „Betty Моята аптека“?

Весела Коледа! Бъдете здрави, радвайте се на всеки нов ден, на вашите деца, внуци и любими хора! Подарявайте им вашата обич и грижовност!

Родена в Пловдив, Неделя прекарва пет години от детството си в Мозамбик заедно със своите родители. Там се ражда любовта ú към пианото и вярата ú, че животът е чудо. Завършва Медицински университет–Пловдив и след това работи в Клиниката по неврология към Университетска многопрофилна болница „Свети Георги“–Пловдив.  Има защитен научен дисертационен труд в клиниката по неврология, УМБАЛ „Александровска“, МУ–София с научни ръководители акад. проф. д-р Лъчезар Трайков и проф. д-р Лъчезар Гроздински на тема „Ролята на психосоциалните рискови фактори за акцелерация на централна и периферна атеросклероза“.

Съдбата я повежда по пътя на здравната журналистика и с предаванията и филмите си д-р Щонова печели за България множество международни награди, както и много награди в страната ни. Тази година тя получи наградата „Златно перо" в категорията за телевизионна журналистика от Съюза на българските журналисти. Д-р Щонова е консултант на българското издание на книгата „Краят на болестите", написана от личния лекар на Стив Джобс, проф. Дейвид Ейгъс, и на книгата „Надбъбречна умора и стресовият синдром на XXI век”, бестселър от д-р Джеймс Л. Уилсън.

Съавтор е на три книги: „Болката и нейното лечение“, „Аз и ти заедно - възможно ли е това“, „Факти, противоречия, дебати в диагностиката и лечението на сърдечните и съдови заболявания“. През 2021 г. излезе първата ú авторска книга „Хвърчило към рая“, сборник от 75 истински разказа за силата на човешкия дух, събирани в продължение на десет години на четири континента. За по-малко от една година книгата се превърна в бестселър.

Заедно с дъщеря си Лилия Сапфира д-р Щонова е посланик на кампанията на болница „Надежда“ „Запази надежда“, посветена на превенцията и борбата с рака на гърдата и на съхранението на репродуктивното здраве на нацията. Неделя е търсен мотивационен лектор и с действията си вдъхновява другите да мечтаят повече, да учат повече, да ценят здравето си и да осъзнават, че по-ценно нещо от здравето и превантивната медицина не съществува.

Д-р Щонова, какво означава да се занимаваш със здравна журналистика?

Да се занимаваш със здравна журналистика означава да разпространяваш актуални новини от света на медицината, открития, събития и здравна информация в медиите. Намирам това за крайно отговорно, защото тази информация, която ние разпространяваме, би могла да влияе както върху поведението на всеки един конкретен човек, така и върху посоката на глобалното обществено здраве. Има празнина в здравната грамотност на хората. И мащабът на мисията – да разпространяваш качествено познание –  е огромен.

Средата е сложна, рейтингът трябва да бъде висок, твърде много източници на информация, включително и здравна, са заложници на политически, икономически, финансови, културни и всякакви други цензури. И обективната журналистика започва да се превръща в бягане с препятствия. И все пак, журналистиката се прави от нас, хората. Които първо трябва да сме Човеци и второ, да задаваме правилните въпроси

Според Вас променила ли се е здравната култура на българина от появата на първото здравно предаване преди 22 години до днес?

Не съм съвсем сигурна какво точно се случва с интелигентността на нацията. Но съм сигурна, че днес голяма част от истинските човешки ценности са заменени от фалшиви. И средата все повче създава хора с консумативна култура на елементарен потребител. Което е тъжно, руши здравето, захранва неграмотност и болестната статистика.

И ако гледаме какво показват анализите за здравното състояние на българина – стабилна депопулация, преждевременна смъртност, 43% от населението на страната ни има хронични заболявания, които често не са добре контролирани и проследявани, на челни позиции сме по тютюнопушене, алкохол, наднормено тегло, само 10% от българите спортуват активно... Все тревожни “подробности”, които буквално са императив за спешни действия и говорят много за здравната култура на нацията ни...

С какво ще е по-различно новото предаване и какво да очакват зрителите?

Първо – различно е като формат, самостоятелно е и ще имаме повече време. Ще говорим много за профилактика. Това е ключът към отличното здраве. Това е и медицината на бъдещето. Много е важно хората да осъзнават колко изключително важно е да полагаме своевременна грижа за себе си и стриктно да държим под контрол рисковите фактори. Гените не определят съдбата ни напълно, фамилната обремененост може да бъде управлявана. Целият живот е поредица от избори, които можем да правим и контролираме самостоятелно.

Защо е важно всички медии да се обединяват в посока на повишаване на здравната култура на хората?

За да пречупим тези ужасяващи тенденции на повишена заболеваемост, преждевременна смъртност, тази прогресивно растяща армия наднормени дечица, за да не взривяваме бюджетите, лекувайки куп сериозни усложнения, които е било напълно възможно да предотвратим. Все повече проучвания показват, че ефектът от образованието върху здравето е поне толкова голям, колкото и ефектът от дохода, защото доброто образование и здравна грамотност увеличават арсенала от добри решения и прилагането на превантивна грижа.

Вие сте невролог, как съдбата Ви доведе до здравната журналистика?

Спомням си мига много ясно. Беше по време на мое дежурство. В реанимацията имахме два перфузора – това е апарат, който позволява бавно и дозирано въвеждане на лекарствени средства. Имахме и двама пациенти с мозъчен кръвоизлив, които бяха „закачени“ към перфузорите. И по-късно през нощта приех трети пациент с мозъчен кръвоизлив (субарахноидна хеморагия). Пациент, който имаше недобър контрол на кръвното налягане, беше кръвнал и спукал кръвоносен съд в мозъка.

Обаче за него нямаше перфузор… двата налични вече бяха заети. Изпаднах в ужас. И тогава почувствах остротата на един въпрос – нима не е 100 пъти по-добре да учим хората как да пазят здравето си и да контролират рисковите фактори, вместо аз сега да се чудя как да овладявам последиците. Излязох от клиниката и се насочих към здравната журналистика, защото искам да говорим за здраве, как да го създаваме и как да го пазим, а не само да вървим след болест-
та и да лекуваме усложнения.

Да даваш на хората знание, надежда, кураж, светлия пример на толкова пациенти, преборили трудни диагнози, да намираш и разпространяваш качествена информация, посока, утеха, вдъхновение, цел, мотивация, любов, да събираш световния опит и мъдрост на най-всеотдайните лекари по света и у нас, да споделяш ценни научни открития в съвременната медицина – виждам дълбок смисъл във всичко това.

Има ли друг медик във Вашето семейство? Бихте ли искали дъщеря Ви да избере Вашия професионален път?

Не, няма друг медик във фамилията ни. Майка е литератор, моят татко беше инженер. Колкото до това, дали искам Лили да стане лекар… Нека тя сама реши. Това е много труден процес, свързан с много лишения, изисква изключителна мобилизация, работоспособност и фокус. Изисква сърце, трябва да гориш отвътре и да обичаш хората.

Във Вашите предавания винаги сте защитавали възприемането на човека като органична цялост от ум, душа и тяло. Голямата българска лечителка Преподобна Стойна е казвала: „Душите, душите лекувай! Тогаз и телата ке оздравеят“. Как се лекуват душите?

Винаги има възходи и спадове, но душата се лекува с избор на правилна житейска посока и неотклонна вяра в процеса. Но най-вече душата се лекува, като служим на другите, когато се грижим за другите и когато сме посветени на нещо, далеч по-голямо от капризите на крехкото ни его.

Как Вие самата се поддържате в тази перфектна форма? Как се грижите за душата и ума си?

Благодаря Ви за тези думи... Ами как? Задвам си въпрос – кое е онова нещо, което ме кара да се чувствам жива? И след като си отговоря – излизам, отивам и го правя. Защото мисля, че светът се нуждае от хора, които живеят истински, живо, които се вълнуват от истинските неща и имат съхранен усет към ВЯРНОТО! Има огромна разлика между „съществуване” и „живот”. Направи така, че да се почувстваш жив. Животът е Любов. И е прекрасен. Дори ако навън е есен. Човек винаги може да отглежда в душата си пролет.

Аз съм бивша гимнастичка и балерина, научена съм на почти железен режим по всяко време на годината. Никога не ме мързи. Реагирам незабавно, щом усетя кражба от добрата форма. Спортувам много – тенис, ски, плуване, каланетика, фитнес, йога, пилатес, джогинг, танци. И внимавам какво ям. Никога през живота си не съм стъпвала на козметик. Нямам два излишни часа, за да лежа в някой салон и да ми вкарват комплекс витамини в кожата. Не вярвам в това. Предпочитам да се раздавам, да хапвам правилно и да се движа много.

Има ли място в България или по света, което Ви зарежда с особена енергия и Ви дава сила?

Да. Има такива места. Това са обятията на дъщеря ми, балетната зала, столът пред моето пиано, пистата на стадиона, отделението по неврология в болницата, студиото в телевизията, защото оттам вдъхновяваме зрителите, недрата в душата на хората, които са ме допуснали до болките и раните си, Девин, Мозамбик и подводният свят на Червено море.

Какъв е Вашият най-важен съвет за добро здраве към читателите на сп. „Betty Моята аптека“?

Един завинаги съвременен византийски автор твърди от вечността: „Лесно е да се отговори на думите с думи. Но как да отговорим на самия живот?“. С благодарност и правилни действия – си мисля аз. Така че моят съвет е: БЪДЕТЕ БЛАГОДАРНИ И ДЕЙСТВАЙТЕ! Каквото и да ви се случва. Действайте! Безспирно и неуморно като пчелички. С любов към процеса, а не към резултата. Само не спирайте!

Пътят на Светлин невинаги е бил лек, но винаги е бил озаряван от музиката, а верен приятел му е цигулката. Тя му дава стимул да преодолее рядък рак на мозъка, с който го диагностицират през 2016 г. След 4-часовата операция Свет няма търпение да свири отново и още на следващия ден излиза пред болницата Strong Memorial Hospital, за да изпълни Let it be на The Beatles. Видеото му е гледано от милиони, а ABC World News прави материал за неговата история и сила на духа.

Свет свири със суперзвезди като Джейми Фокс, Кание Уест, Шакил О‘Нийл и Джей Зи, непрекъснато е на турнета, посещава детски болници и изпълнява представления за децата. След участието му в „България търси талант“ започват да го наричат „Златният цигулар на България“. Това лято Свет направи дълго турне из цялата ни страна. „Толкова хора, които уважават това, което правя! Толкова много хора ме познават тук! Те за мен са много специални. Аз съм свикнал в Щатите никой да не ме познава, във всеки щат съм пред публика, която не познавам.

Докато в България ме спират на улицата, поздравяват ме, радват ми се. Това за мен е голяма чест!“. Музиката го свързва и с неговата годеница Беатрис Минева. Запознават се на сцената като изпълнители на концерт в Чикаго. „Направихме едно шоу на „Катерино моме“. Тя танцуваше зад мен заедно с няколко момичета, а аз бях цигуларят.“ Бети също започва в хип-хопа, днес преподава в нейна детска школа за танци. Този октомври двамата очакват първата си рожба.

Свет, с какво Ви привлече цигулката още толкова малък, само на 4 години?

Чудното нещо е, че съм бил привлечен от музиката още като бебе. Започнах да свиря на пиано на 3 години, на 4 хванах цигулката за първи път. На 6 години правех концерти, на 7 се явих на трети национален конкурс за деца в Благоевград и спечелих второ място, на 8 пак се явих. Цигулката ми създаде дисциплина, свирех по 4 часа на ден.

Казват, че тя е най-трудният инструмент и се иска много прецизност да извличаш тези красиви звуци от нея. Докато стигнеш дотам, трябва да има доста „скърцане“…

Наистина ли цигулката Ви е спасявала в трудни моменти?

Да. Имал съм много трудни моменти. Когато емигрирахме в Щатите, аз бях малък, 11-годишен, и когато дойдохме, нямах никакви приятели тук. Английският ми много куцаше, в училище не разбирах много неща, но когато свирех на цигулка, се чувствах много сигурен в себе си. Първата година в Щатите живяхме в дом за майки и деца.

Някои от лелките в този дом чуха как свиря на цигулка и ми казаха за едно музикално училище тук, Eastman School of Music, на второ място в Щатите за музика. Отидох, свирих пред професора и веднага ми дадоха стипендия да уча там и да се развивам. Това беше един от моментите, в който чувствах, че цигулката ме спасява.

В едно интервю за сп. BETTY Моята аптека преди години Горан Брегович каза, че талантът извира от корените. Съгласен ли сте с него?

Абсолютно! Тази любов към твоите корени те „дърпа“ да се развиваш. Когато дойдох в Щатите, имах от детството детските песнички, песните, които съм гледал по телевизията. Тези неща останаха с мен. Израствайки тук, започнах да се развивам в хип-хопа, защото това ми беше много интересно, но българската музика ме влечеше и аз винаги съм се чудел как да я комбинирам с хип-хопа.

Дядо ми ми изпращаше много касетки с българска музика, с народни песни, хора, ръченици. И аз ги слушах постоянно. Нямах никакви български приятели покрай мен, никаква общност, това беше единственото българско нещо, което имах близо до себе си. Винаги, когато чуя хубава българска музика, тръпки ме побиват. Това си остава до живот.

Като изпълнител как усещате вибрацията на българската музика? Има ли разлика в сравнение с изпълнението, например на хип-хоп или на латино музика?

Има огромна разлика. Това наистина има връзка с корените, с моето ДНК. Но не само. Българските вибрации са много по-развити от другите. Виждам и други хора, които не са българи, как реагират на българската музика. Неслучайно българските мотиви се използват в цял свят. Сега е много модерно да се използват български хорове в хип-хопа, в различни филми, от всякакви режисьори и продуценти, защото виждат силата на тази вибрация.

Нашите ритми като 7/8-ми са много по-различни от другите и се възприемат като нещо неразбираeмо, но като нещо велико от миналото. Когато свиря българска музика, чувствам как нашите предци говорят чрез моята интерпретация.

Орфей, който е лекувал с музиката на своята арфа, е роден по нашите земи. Има ли наистина лечебно въздействие музиката?

Сто процента, бих казал дори и сто и петдесет процента! Аз съм пример за това. Боледувах от рак на мозъка и нещото, което ми помогна да се спася, беше музиката. Помня, че след операцията ме лекуваха с химиотерапия, лъчева терапия на мозъка, беше непоносимо. Единственото нещо, което ме държеше, беше музиката. Когато те облъчват с лазер в болницата сутринта, след това ти се повръща и ти става много лошо и това нещо ти се случва всеки ден, наистина е много тежко. Да мога да продължа да правя музика, да свиря пред хора – това ме караше да се лекувам.

Бях в Бостън тогава, канеха ме на участия. Oблъчват ме в 7 часа сутринта, след това ми е лошо, но взимам цигулката и багажа, с гола глава, хващам самолета за Хюстън от Бостън, летя няколко часа и отивам да се явя пред хора и да свиря. Тогава, когато нямах толкова голямо самочувствие - да съм без коса, да съм с 8 килограма по-малко, цигулката ме мотивираше, караше ме да изляза от визията, да имам муза да свиря. Когато се лекувах, бях в една детска болница. Исках да направя нещо мотивиращо за тези дечица на малка възраст, на 4, на 6, на 7, с голи глави и силен дух.

Беше Коледа и с брат ми Ясен отидохме до един музикален магазин и накупихме малки китари, отидох в болницата при децата и направих концерт за тях. Аз свирех на цигулка, а те дрънкаха на китарките и направихме няколко песни заедно. Исках да им дам мотивацията да продължат да се лекуват. Да видят как аз като тях, също с гола глава, преживявам същото заедно с тях, но музиката ме кара да вървя напред. Надявам се с брат ми да сме направили едно добро.

Със сигурност е било магическо!

Талантът е дар от Господ, но той е и отговорност към другите хора. Аз вярвам, че всеки човек има талант, обаче не всеки може да си го открие. И за тези хора, които не могат да си открият таланта, моята мисия е да дам моя талант, за да им дам малка мотивация да открият своя.

Как се грижите за здравето и добрата си форма днес? И какво бихте посъветвали хората, които са с тежко заболяване?

Тялото трябва да се поддържа, но преди това трябва да се поддържа духът. Аз съм духовен човек и вярвам в енергията около мен. Ние всички като същества сме проводници на енергия. Тренирам почти всеки ден и съм научил тялото си да действа на много високи обороти повече от обикновено. В гимназията се научих да играя американски футбол, но бях най-малкият от отбора като българин сред всички черни и латиноси, които са гиганти.

Трябваше да си намеря моето, което да бъде уникално. И моето беше скорост. Аз бях най-бързият. Не е лесно, но се научих да тичам продължително и бързо, помогна ми дисциплината от музиката. Тичането подобрява метаболизма, кръвообращението, мозъкът се оросява и се стимулира креативното мислене. Тичането ми помогна да изхвърлям токсините от тялото си. То изисква постоянство и упоритост. Важно е да си сред природа, дървета, да ходиш бос по тревата, да почувстваш земята, магнитното поле на земята, в петите си. И това, заедно с дишането и медитацията, ти помага да излезе адреналинът от тялото ти.

Вярвам, че това ме е спасило от рака. Вече 6 години съм чист от болестта, от лечението. Този адреналин, изниквайки от мене ми помага и при свиренето на цигулка. Ние сме същества, способни да привличаме енергия от вселената, от земята, от тревата, от дърветата, от природата, от кислорода, от другите хора. Като се научим да изхвърляме адреналина от тялото си, ние пречистваме нашите тела и души.

Важно е също да изчистиш съзнанието си, да мислиш в позитивен вариант. Когато мислиш позитивно, ти привличаш хубавото към теб. Сигурен съм, че тези неща са ми помогнали да оцелея и да имам втори шанс за живот.

Има ли разлика в начина, по който Ви посреща българската публика в сравнение с американската?

Да. Неслучайно ние, българите, играем хорá. Защото, като играеш хоро, ти се синхронизираш на една и съща вълна с много хора и вибрацията и енергията става по- голяма и по-голяма, ти се чувстваш зареден. Когато свиря пред българи, усещам тази синхронизация, хората вибрират по-еднакво. И уважават повече самия инструмент, отколкото американците.

Цигулката в България много се уважава, самата мелодия на инструмента. В Щатите повече се уважава езикът, текстът в една песен. А в България мелодията е на първо място. И мелодията е като един цветен универсален език, който българите го чувстваме повече. И сме свикнали да сме задно, да сме едно племе, ние и на един концерт се обединяваме много по-силно, отколкото в Америка. Триста и тридесет милиона от различни места на планетата и с различни визии не могат да се синхронизират по този начин. То се вижда и от начина на живот на американците – от вкъщи в колата, на работа, в колата, до магазина и от магазина до вкъщи. И нямаш тази близост един към друг, както в България.

Един пример е баба ми Сминка, тя е на 83 години. Всеки ден ходи на пазара, общува с всички продавачи, познава ги по имена, познава семействата им, децата. Тя не спира да се свързва с хората и нейният живот е много по-одухотворен, отколкото на някой млад човек, който работи във финансовата индустрия в Америка. Всеки път, като се върна в България, ахвам и на прирoдата, на планините, на тази силна енергия. Всичко си имаме, виждам толкова възможности!