Текст: Христо Донев

Още от времената на митологичните герои Дедал и Икар хората не спират с опитите си да летят. От началото на миналия век те успяват да го постигнат с помощта на машини, което обаче отдалечава човечеството от основната идея – да се носиш сред облаците като птица без чужда помощ. За сметка на това има различни спортове, които изключително много се приближават до това усещане.

Парапланеризмът, също известен като параглайдинг, е най-лесният и достъпен начин на летене. Необходими са крило, сбруя (седалка), здрави обувки и желание. Разработен на базата на спортните парашути, парапланерът е крило, което се пълни с въздух от въздушния поток. Той представлява безмоторно средство за летене, но въпреки това с помощта на възходящите въздушни течения добрите пилоти могат да прелетят повече от 400 км и да се издигнат на повече от 7000 метра височина. Лесен е за излитане, управление и приземяване.

Историята
Идеята за парапланеризма се заражда в парашутистките среди около 1960 г., когато в САЩ се е появила нуждата от парашут, който да приземява совалки. В търсене на решение за реализирането на този проект от 1964 г. НАСА започва да работи с Давид Бариш, бивш пилот на военни и граждански самолети. Това е и човекът, измислил парапланеризма в сегашната му форма. За да може парашутът да не е прекалено голям, той разработва революционния си дизайн на почти правоъгълен еднослоен парашут от 3 секции, като предната част (около 30 см) на атакуващия ръб е пришита обратно, оформяйки двуслойна част. Това позволява по-голяма подемна сила и значително намалява площта на парашута, нужен да издържи 5 тона, като така се поставя началото на двуслойните парашути, от които произлиза и първият парапланер. Първият полет се извършва от самия Давид в компанията на сина му Жак Истел. Те политат от Катс Хилс, Бел Еър, САЩ – ски курорт близо до Ню Йорк, през септември 1965 г. Прототипът нарича sail wing, а самото действие като спорт нарича Slope Soaring (склоново реене).

От другата страна на океана обаче разработките по двуслоен парашут набират сила. През 1978 г. парашутистите Жан-Клод Бетемпс, Андре Бон и Жерар Босон, пионерите-парапланеристи във Франция, разработват техниките за излитане от склон, които печелят много последователи. През 80-те, когато някои алпинисти в Алпите започват да използват парашут, за да слизат от стръмни върхове, се поставя и началото на популяризирането на парапланеризма – който се отделя от парашутизма поради факта, че се излита от склон, а не се скача от самолет, връх, мост и т.н. В началото на 80-те за спускане от върхове се използват парашути с аеродинамично качество до и около 1, т.е. за всеки 10 м загубена височина се изминават около 10 м напред. Но с развитието на парапланеризма през 80-те това бързо се подобрява и се стига до стойности над 6. Започват да се организират състезания и да се разработват сертификационни механизми за парапланерите, за да се гарантира сигурността на нарастващия брой ентусиасти. Първото Световно първенство по парапланеризъм се провежда в Кйосен, Австрия, през 1989 г.

Екипировката
Крилото на парапланера е с площ от 20–30 m². То е съставено от две повърхности – горна и долна, съединени с перфорирани ребра. Конструкцията е различна според производителя и според класа на крилото. При излитане и полет крилото се изпълва с въздух от насрещния въздушен поток, който навлиза през камери, разположени по атакуващия ръб. При това крилото приема аеродинамична форма, която е оптимална за създаване на подемна сила. Товароподемността на крилата се избира според теглото на пилота и екипировката му, взети заедно. Основно размерите са няколко според килограмите, които е нужно да бъдат вдигнати във въздуха. Крилата се делят на категории според предназначението им и сигурността на полета. Като стандартна система за класификация на крилете е приета немската DHV. В нея съществуват 3 класа – 1, 2 и 3. Освен класификацията според аеродинамични качества/сигурност, крилата за парапланеризъм се делят и по предназначение: за обучение, прелети, състезания, аеробатика и планински полети. Сбруята на парапланериста е предназначена за удобното му и сигурно летене. Състои се от седалка, подвесна система и протектор. Към нея се закача и запасният парашут. С помощта на ремъци може да се настрои индивидуално по размерите и предпочитанията на конкретния пилот. Конструкцията на сбруите се оптимизира по предназначение, като най-общо сбруята за прелети спомага за създаване на най-малко челно съпротивление, докато например сбруята за аеробатика трябва да осигурява пилота да е в компактна поза за намаляване на инерционния момент на тялото му.

У нас
В България парапланеризмът се появява в края на 80-те години на миналия век. Първите парапланери се развиват по три направления, горе-долу едновременно. От една страна са парашутистите, от друга – алпинистите, а от трета – тогавашните делтапланеристи, които вече са изградили опит в безмоторното летене. Едни от първите места, на които започва да се лети, са Чепън планина, град Сопот, Копитото (Витоша), връх Околчица, градовете Монтана и Шумен.

Понастоящем местата за летене са много и във всеки областен град има група парапланеристи, които откриват нови стартове. Много планини у нас предлагат отлични условия за летене, а поради факта, че се излита с насрещен вятър, има нужда от места с различна ориентация спрямо вятъра. Най-известният български състезател по парапланеризъм е Веселин Овчаров. Пред 2013 г. той заедно със сръбския си колега Петар Лончар поставят рекорд в дисциплината акробатичен парапланеризъм. Две години по-късно Веско подобрява собственото си постижение в Кападокия, Турция. Най-голямата височина, на която се е издигал досега софиянецът, е 7000 м, а най-дългият му полет продължава 9 часа, през които прелетява 200 км. През последните години парапланеризмът става все по-популярен у нас, най-вече заради локациите, където може да се практикува. Клубовете са няколко, като се предлагат курсове за начинаещи (два летателни дена – 180 лева), средно напреднали (три дни – 270 лева) и напреднали (три дни – 270 лева).